Успехът – целта, която оправдава всички средства (есе )

Всеки човек има цели, към които се стреми и мечти, които копнее да сбъдне. Ако човек е упорит и последователен, ако полага всички усилия, то той би изключително удовлетворен от крайния резултат. Успехът е може би най-важният компонент, който би направил всеки щастлив. Щастието понякога се състои дори в самото преследване на успеха, в средствата, които се влагат, за да се постигне той.

Но какво се случва, ако целта е твърде висока, ако успехът изглежда непостижим? Заслужава ли си да пожертваме всичко, да използваме всички позволени и непозволени средства, само за да я постигнем? И да, и не. Да, ако от този успех зависи развитието на живота ти, ако той определя щастието ти за напред. Не, ако целта въплъщава някакви егоистични желания на дребни душици, ако това е просто поредната прищявка на някоя разглезена кукличка или мамино синче. Тези хора не биха могли да платят високата цена на успеха.

За различните хора понятието „успех” има различен смисъл. За някои той е издигане в службата, приемане в желаното училище, вземане на важен изпит. За други успехът се измерва с броя приятели, които имаш, с любовта, която винаги си търсил и най-накрая се намерил, с щастието и разбирателството, които царят в отношенията ти с другите. За всички тях успехът е изключително важен, защото от него зависи щастието и професионалното им развитие. В този случай целта оправдава всички средства. Стремежът на човека към пълноценен и радостен живот, живот, изпълнен с хубави моменти и удовлетворение от постигнатите цели, позволява да се използват дори „малко” непозволени средства. „Малко” не включва тежки престъпления като убийство, изнасилване, кражба. Човек опира до тези нечестни средства, кога вече е изпробвал всички други варианти и не е постигнал така търсения успех. Човекът е положил неимоверни усилия, пожертвал е времето, парите и семейството си и в крайна сметка не е успял. Затова нечестните средства могат да се използват, стига целта да си заслужава.

Но какво се случва, когато „малки” хора решат да се служат с непозволени средства, за да изпълнят своите „големи” цели? Настъпва анархия, беззаконие, корупция. Нечестното постига не успеха става водещо начало в действията на мързеливия или недобър служител, когато се опитва да получи повишение, на незнаещия ученик, когато преписва или на отблъснатия младеж, когато мисли как да раздели влюбените. Всички те биха използвали всяка възможност да се доберат до целта си, без значение колко хора ще наранят и колко мечти ще провалят.
Затова трябва добре да преценим дали наистина искаме да постигнем този успех, дали той е толкова важен за нас. И ако да, да дадем най-доброто от себе си и след това да приемем принципа „Целта оправдава средствата” за най-важен.

Багряна - вечната рушителка и съзидателка

Елисавета Багряна е сред творците, чиито битие и поетическа диря се съприкосновяват съдбовно с нашия град. Но волният дух на непокорната скитница прелетя над преградите на средата и утвърдените художествени измерения и се устреми към неизследвани естетически пространства. В този смисъл нейната поетическа "практика" е неотделима от обновителните авангардни търсения на европейската поезия на ХХ век, синтезирала типологичните и индивидуалните процеси на поетическото съзнание.

И не е случайно, че именно Багряна стана тяхна изразителка - личностната сетивност на поетесата чувствително резонира на тенденциите за изграждане на нова поетическа система за себеизразяване, в която лирическият герой се осъществява в друга, по-различна от обичайната успоредност със себе си и света. Духовното себеоткритие и разкрепостеност на тази героиня надмогва самоцелното взиране в собствената бездна - сетивна и мисловна, и достигна нови глъбини на емоционалната и естетическата изразност.

Елисавета Багряна е сред поетите, които в своето антисимволистич но отрицание утвърдиха неистовата виталност и пребъдност на живота. Новото самочувствие на себеоткрилия се човек, удивен от духовната си усетливост, е неотделимо от връзката с вековечните корени, с които поетесата заяви категорично близостта си още в стихотворението "Потомка":

"Може бе съм грешна и коварна,
може би сред път ще се сломя -
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице - земя."
("Вечната и святата", 1927 г.)

Преоткриването изначалната същност на важни за опоетизирането категории /земя, живот, народнопесенна традиция и др./, започнало след войните, през 40-те години се утвърждава в основна насоченост и елемент от светоусещането на лирическия герой в поезията ни. Пиршеството на сетивата е проявление не само на самопознаващия се дух, но и устремно подчиняване на тъжеството на живота. В същото време личното съзнание - в градежа на нова сетивност, пълнокръвие на чувствата и изживяванията, отрича спонтанно закостенелите порядки - вериги за освободения човек.

Въздигането на сетивата в основен инструмент на личностното световъзприеман е моделира вече един нов портрет на жената - "Пенелопа на ХХ век" - и нейната стойност иде от усещането за надмогване на сковаващите обвързаности. Навремето стиховете на противопоставен ост на вековечни традиции, норми и морал прозвучаха еретично и взривяващо наслоените представи за образа на жената - и в живота, и в поезията. Багряна въздигна човешкото самосъзнание и достойнство в главна ценност у жената на нашето столетие, богата с духовната бездна от световете и чувствата, които носи в сърцето си, и пишеща "бялата книга" на живота си:

Бих искала с един безумен скок в безкрая
да скъсам всички възли - и да видя
сама, освободена - себе си - лика си без
минало, без родословие, без възраст, име!
("Пенелопа на ХХ век")

Новото й самочувствие, подхранено от витални земни сокове, изригва жизнеутвърждава щия патос и ренесансовите послание на един нов светоглед, който търси нови времеви и пространствени очертания. Така личността е среда и орган на светопознанието , но и на нещо друго: процесите на промени в родната поезия са органичното притегляне за естетическо сродяване на Багряна с новата образно- пластическа изразителност, фокусираща човешките въжделения по красотата и безбрежността на живота. Героинята й е трептяща мембрана за промените в сложния материален и духовен свят, пресътворен от живия отклик на чувството и безкрайните му съприкосновения . Багряна - "волната сестра на вятъра", вменява на героинята си стремления към висини на духа и звездите като отрицание на вкоренени ретроградни представи за "рамкирания" живот и човек. Богатата нюансировка на индивидуалното чувство, естетическата обагреност на нещата от духовен порядък са само някои от проявите на поетическите й търсения. Тя натовари с особени характеристики "вечни" категории (време, любов, смърт) - с безбрежност на измеренията и динамика на преображенията. Поетическият синтез на предметни и духовни величини се изявява чрез индвидуалните им състояния - лица. И поезията, и лирическият герой в тези стихове се покоряват пред движението - като природен и духовен императив на живота, като сърцевина на себеосъществява нето. Поетесата изпя апотеоз- съкровение на възходящия живот, на майката и Родината, "засне" чрез ефекта на поетическото отражение тези свидни образи в човешкото съзнание ("Химн", "Моята песен", "Среща" и др.)

Съприкосновение то с тревожните сетива на епохата и времето "социализира" чувството, облъхва го със съмненията на самовзиращия се разум и с болката от дисхармонията и самотата ("Звезда на моряка" -1928 г.-1931 г. и "Сърце човешко" - 1932 г.-1936 г.)

Полифонията, симбиозата на сетивното и естетическото, благоприятстват проникването в енигмата на противоречията, постигане пълнотата на внушенията. Многогласната личностна структура на лирическия герой е рожба на докосването до много и противоречиви влияния в нашия алиениран урбанистичен век. Това придава драматизъм и нови дълбочини на вторичното самооткритие от човека на собствената същност, жигосва оценки и самоанализи. Защото действителностт а - рушителка на илюзии и надежди, не пощадява лирическата героиня, неприемаща конформисткото поведение и компромиси. Но и в болката, и в човешката скръб жизнелюбието всепобедно тържествува в спектъра на чувствата, въплътило противоречивата вселена на изживявания: извисеност, спад и отново тяга към висини и многоликост на духовния живот.

В тази поезия е закодирано движението на пластовете - природни и човешки, емоционални и мисловни, които уловиха същината на мига и вечността в тяхната непредвидимост - в равновесие и буреносно изригване, каквато е природата на съвременния човек. И стиховете на Багряна изваяха неговата крехко-ранима и твърда душа, с несломима поривност към светлината и ефимерен копнеж по неназовими светове. В тях тя бе неповторимата - в съвременната българска и европейска поезия - весталка и повелителка...

"Снаха" - ценности и цялостност, инфлация и разпад

Човек притежава спонтанни съзидателни сили, чрез които се социализира. Когато те се натъкнат на пречки или на непреодолими препятствия, ограничаващи естественото им разгръщане, настъпва фрустрация (Киров 1988: 98-99). Това е състояние на ощетеност, незадоволеност от живота, което поражда омраза, комплекси, неврози (Дако 1995: 514). Градивните сили се модифицират в рушителни.

Цялата същност на човека е желание и стремеж (А. Шопенхауер). Четирите основни човешки желания са: за ново, за сигурност, за признание, за умение (Киров 1988: 20). Значителна част от поведението на хората още в най-ранна възраст се определя от реакциите спрямо нови външни дразнители, от търсенето на непознати предизвикателства, за да задоволят иманентния си стремеж към преодоляване на постигнатото. Новото стимулира всяка жизнена дейност и доставя радост, еднообразието угнетява и акумулира умора (Киров 1988: 19-23). Но неофилията може да се трансформира в своята противоположност неофобията - омраза към новото, тъй като то крие риск от неуспех, провал, загиване, докато старото, провереното е сигурност (Киров 1988: 21). Смята се, че колкото са по-изразителни инстинктите, толкова по-ограничен е диапазонът, в който се долавя новото (Киров 1988: 21), стеснява се каталогът на търсените неща, те се превръщат в свръхценности. В придобиването и натрупването им - например на определен вид блага, без това да е житейски необходимо, се съсредоточава енергията на индивида, това дава смисъл на неговото съществуване.

На определен етап от еволюционния процес са възникнали инстанции, които контролират разгъването на "инстинктивните програми за поведение" (Киров 1988: 17). Това са вината и срамът - отчасти съзнавани, отчасти несъзнавани функции на Свръх-Аза, "сигнали, променящи динамиката на онази част от поведението, която е нагонно обусловена" (Киров 1988: 17). Тяхната поява е направила възможно възникването на трайни човешки общности. Когато в даден колектив те биват изтласкани или атрофират, там "настъпва регресия, обуславяща вътрешновидова агресия и разпад на общността" (Киров 1988: 17).

Възможностите за освобождаване от вина са две: покриване със защитни средства, което обаче не изличава чувството за вина и то продължава да се мултиплицира в погрешни действия или невротични симптоми; и "осъзнаването, признаването, самокритиката, покаянието и изкуплението" (Киров 1988: 18). А начините за изкупление са три: "изповед, добро дело или себенаказване (достигащо понякога себеунищожение)" (Киров 1988: 18).

Как са осмислени и художествено превъплътени тези социалнопсихологически антропологизми в романа "Снаха"?

Използвайки своите съзидателни сили, дядо Боню Юрталана полага основите на фамилното материално благосъстояние: "той от едно агънце цяло стадо направи... Богатството, дето го имаме, оттам му е маята" (Караславов 1995: 193). Синът му Стойко вече е "човек от средна ръка", а внукът Тодор - богаташ (90), който владее най-хубавата и голяма нива в целия кър (93), "цяло поле" (97). Това е постигнато с неимоверен труд, събирано е парче по парче с множество лишения и мъки (211). Наистина, слуховете за придобити жълтици чрез изнудване през войната в Беломорието като че ли се потвърждават от израза "За парите от войната загатваше той" (133). Но общественото мнение отдава заслуженото и на Тодор Юрталана - отчита, че е добър стопанин, предприемчив и находчив, държи на думата си, умее да работи, знае какво и кога да посее, цяло село него гледа (30, 94-95, 160). И въпреки недостатъците му - скрит, користен (84), недоверчив (21), недружелюбив (87), го изтъкват за "най-примерният човек в цялата околия" (160).

Сам Тодор Юрталана се счита за "прост и див" (39), защото единственото, което умее, е земеделието: "Да е земя, да е рало, да е вол, знае как да ги оцени и какво да прави с тях" (38). Не е доволен от това, то го гнети, защото смята, че богатството се крие в машината, в търговията и в учението (96): "Ако имаше кой да ме учи мене, ехее, света на пръст щях да въртя сега!" (172).

Израснал и възпитан в една затворена и консервативна среда, която не може да му предложи нищо освен къртовски труд и стеснен кръгозор, Юрталана се притеснява, страхува се и дори мрази новото: механиците и машинистите за него са люде от тайнствен свят, няма им вяра, определя ги като хитреци, измамници, крадци (38), мрази и учените, понеже "развалиха света" (67), градът му се струва много сложен, разнолик и коварен (96). Сигурност намира само в стоката, в имота, т.е. в познатото. Вкопчването в земеделската работа и влагането на цялата енергия в събиране на богатството е компенсация за лишаването му от алтернатива и за невъзможността да разгърне деятелната си натура. Постепенно го заробва страстта към придобиване и натрупване. Тъй като земеделието не го задоволява, пробва силите си и в политиката, възлага надежди на сина си Алекси, гордее се със своя зет Тоню, който от парата сто ще направи (143).

Страстта е прекалено и изключително влечение, съпроводено със "смущения в поведението и в моралната нагласа" (Дако 1995: 509). Тя може да се превърне в болест, когато "породи физическо и душевно разстройство, които засягат целостта на личността", т.е. когато предизвика нарушаване на вътрешното равновесие, възбужда силна тревожност и постоянна напрегнатост, критичното чувство изчезва (Дако 1995: 509).

Тодор Юрталана е все сърдит, начумерен, нервен, с нищо не може да му се угоди (22), мисли, че го мамят, не вярва на Стойко, подозира Севда, не зачита съпругата си, сопва се, крещи, хока всички, сгризва ги (22-26). Това са белези на задълбочаваща се фрустрация. Примерният стопанин, способен на доброжелателност спрямо аргатина (36) и селяните (41), на услуга на Делчо Сертлиев (40) и на отстъпки на Добра и дъщерите й (23), на възхита пред девичата хубост (27), къщовността (89) и естетичната дреха (90), на срам и на съобразяване с казаното от другите (54), притежаващ съзнание за отговорност (53), се изражда в обществен хищник и политикан, домашен сатрап, тъмен себичен субект.

Ако убива - в известен смисъл нещастно случайно, детето на Гочо Астаров, воден от слепия инстинкт на труженик, чиято стока съсипват (47), Юрталана вече съзнателно допринася и носи морална вина за претоварването на Стойко, довело до смъртта му, за разглезването и разхайтването на Алекси, за превръщането на дома в ад, а искането Севда "да падне и да умре" (188) и съжалението, че не се е разправил с нея: "Ах, да знаех, само да знаех!... Щях да я наредя, щях да я оправя аз!" (188), изразяват пълното обсебване на съзнанието му от престъпни помисли и мизантропия. Това проличава също от честите угризения и от събуждането на чувството му за срам. В началото Юрталана често съобразява постъпките си с обществото и ги претегля според неговия евентуален отклик. Но тези прояви се разреждат, покриването със защитни средства става поведенческа стратегия - закопава трупчето на детето, прикрива злодеянието си, поръчва курбани, опитва се да купи мълчанието на Севда, за да се стигне до категоричното "ако ще би светът да пропадне" (213). Колкото е нараствало богатството му, толкова е обеднявала неговата същност откъм човещина! Неговото сърце, животът му е Голямата нива!

За всяка своя стъпка, мисъл, качество Юрталана намира оправдание, може да бъде "амнистиран" и заради някаква социална предпоставка, обусловеност, закономерност, стечение на обстоятелствата и пр. Но липсата на чувство за вина може да бъде обяснено единствено с отсъствието дори на частица човечност. Потрес извиква тази пълна дехуманизираност! Обществото, времето, разбира се, са оказали своето влияние - той е "образ-тип, който носи на плещите си една класа и една епоха на националния живот на българина" (Султанов 1979: 258). Лично Караславов го смята за "жертва на условията". Главният отговорник за това, което представлява, обаче е самият човек!

Сълзите на героя в края на романа не са свидетелство нито за връщане към хармонията с природата, нито за просветление. Просълзяването е подсъзнателна рефлексия, излаз чрез тялото на психологическа конфликтност (Дако 1995: 150), емоционално разтоварване, необходимо освобождаване от мъката на безсилието. Ето защо те не могат да бъдат израз на осъзнаване на вина, покаяние и оттам на готовност за изкупление, а са отказ от активност, пресметнато примирение, за да бъде смекчено наказанието и да се избегне изнудването на Казълбашеви. Жестока е участта, която сам си е подготвил - единственото, с което остава на финала героят, е комат хляб (221).

Осланяйки се на присъдата Божия - "Каквото рече господ" (220), той всъщност отново си е направил сметката: "сметката си е сметка" (24), "сметка държа аз" (143), тъй като разчита да размени признанието си срещу милост и опрощение. Дарът от Бога - името Тодор означава точно това, обаче се е превърнал в тегоба за хората и за Господа, защото човекът е предпочел да служи на дявола за богатство. Дори да му бъде произнесена минимална присъда, той не ще може да задържи имането си: Тоню и Алекси, обиграният мошеник и непоправимият разсипник, чакат своя час за грабене.

Романът започва със здрачаване, завършва с разсъмване. Но това не е времеви акомпанимент на преодоляване на собствената "нощ" - съществуването под обертоновете на грубите инстинкти и тъмните страсти. Зазоряването експлицира освобождаването не на Юрталана, а от него.

Мрачният характер на героя предопределя и неговата самота. Той отчуждава селяните с пазарлъците за свършената работа и отбиването на уговореното заплащане: "Ако ти стъпя на работата, на!" - заявява му Петра Цървенакова (23); с изнудването на изпаднали в беда - Делчо Сертлиев (41); с искането на услуга за услуга, въпреки различията в убежденията (128-129); с търсенето на облаги от властта - "да вземем общината, ще видиш тогава" (128) и т.н. И за него гласуват само двама (130). Не го обичат и родствениците му: братът Иван (98), чичото Атанас (36), племенникът Паню (90).

Живеейки само със и за своите интереси, Юрталана се чувства като у дома си не вкъщи, а на нивата (44). Той угнетява дори своето семейство: съпругата си е превърнал в своя черна сянка, Стойко - в сляп изпълнител (175), Алекси - в "мамино детенце", Севда - в безропотна прислужница (174), дома - в мъчилище без блага дума и живот (140). Конфигурацията между поколенията е както при Гераците - старото не разбира младото, не се съобразява с неговите качества, стремежи и желания, това подготвя конфронтацията, чийто завършек е разпадът на родовата общност и на отделната личност. Смъртта на Стойко - пожелателното име заклина да бъде устойчив, здрав, безплодието на Севда, увличането на Алекси в лоши пътища - а антропонимът означава обратното, защитник, помощник, са конкретизации на процеса на родова дегенерация, в който Юрталана има значителен, дори определящ принос и като индивидуалност, и като персонификация на социални фактори.

В свят, в който първенци са хора като Тодор Юрталана, рефрактира и най-светлото, най-чистото чувство. За Севда например любовта идва "някак изведнъж, слепешката" (201), героинята я приема като победа над момите в селото и като че ли повече се радва на завистта им, отколкото на личната си сполука (89, 201). Тя се включва в театралниченето на майка си, целящо предразполагането на Стойко към женитба. Старата Казълбашка бди, спотайва се на чардачето, очите й горят като на "ловка, умна и опитна котка" (30), тръпне от страх "да не изтърват най-богатия и най-личния момък в селото", защото достойнствата на Стойко са в комплект със заможността на неговия баща. Заслужава си грижите преиграването: "Това богатство самт се мушка в ръцете ни, да гледаме само да не го изпуснем!" (30), нека Юрталана да закачи алтъните на шията на Севда, а на нея да брои агърлъка (57). Мъжът й Илия се преструва на равнодушен, но е дълбоко развълнуван, възгордян и доволен от сватосването: "всички в селото ще заприказват за него и как, като минава из улиците, жените ще го изглеждат със завист и ще се пукат от яд" (56). Унизителното е не толкова в тези мисли, в преструвките и злорадството, колкото в използването на чувството между младите за изгоди и употребата на един користен поведенчески образец като прецедент, чиито рецидиви при подходящи условия неизбежно ще се проявят и у влюбената дъщеря. Севда усвоява освен начина на мислене на своите родители и техните похвати: усмихва се на зълва си, а я проклина в душата си, коси се, че "ще ни ядат, познава се", дебне всяка стъпка и подслушва разговорите между Гина и Мария (138).

Многогодишното послушничество в дома на Юрталанови, загубата на Стойко - единствената й опора там, неприязънта на свекъра и напъждането й по възможно най-противния начин дават своя отровен плод - омразата. Гордостта, че е богаташка снаха, е задоволявала нейното его (114, 174), но е търпяла и понеже разчита на имуществен дял. Мълчала е толкова години за убийството на детето, тъй като в неин интерес е тайната да не излезе наяве - ако разкрият Юрталана, имотът може да се разпадне, тогава тя няма да се радва и гордее, че е снаха на заможен човек (107). Неполучила признание и напъдена с празни ръце, Севда напуска свекъровия двор като невестулка (180) - символ на злобата и на отмъстителността. Вече може да заяви: "Пък ако искам, една думичка само да продумам за Астаровото момче" (187). На Юрталана - по юрталановски пресметливо! И предава щафетата на родителите си, като разказва на майка си за убийството на момчето, уж без да се усети (195). По пилатовски! Впрочем неслучайно бащата изтъква като главно нейно качество хитростта (56)!

Колко струва, че й е противно да води пазарлъци за цената на своето мълчание (195), страшната разпра за имота й тежи (201), съжалява грохналия само за няколко часа възрастен човек (192, 195), щом й е драго, "като удари свекъра си там, дето той и не очакваше" (195), настоява на крайните искания на родителите си, намерили сгода да изнудват изнудвача и да се облагодетелстват от нещастието на дъщеря си, защото "днеска не трябва да имаш милост към другите, ако искаш да се подсигуриш, па и децата си да наредиш" (30), и отказва прошка на унизения си вече мъчител? Обичта - това означава името Севда, в средата на юрталановци и казълбашевци се е изродила в ненавист! Какво по-жестоко изобличение, обвинение и осъждане на общество, в което хората и "за най-дребната работа се ядяха" (56)? "Криво са го наредили този свят" - заключава Илия Казълбашев и не си дава сметка, че той е един от виновниците за "изкривяването" на обществената система. "В този роман - констатира С. Султанов, има лято, има есен, има зима, няма пролет" (Султанов 1979: 253). Защото я няма в света на юрталановци и казълбашевци! Както не достигат и светлината, и топлината. Надеждата е в разсъмването - бъдеще.

Като всяка дискурсивна словесна структура, "Снаха" е в някаква степен продукт и на колективната културна памет, тъй като авторът, съзнателно или не, вплита в творбата си набор от характерни елементи на традицията - мотиви, персонажи, символи (Ю. Лотман), и в крайна сметка създава концептуализиран мит от културни знаци, които трябва да бъдат разтълкувани в тяхната взаимосвързаност (Н. Фрай). Това обуславя необходимостта от съотнасяне на определения текст към феномени на трите стожера на традицията - православието, народното творчество, митологията; от търсене в стратиграфски план зад конкретната първоравнинна повърхност на общи морфологични и смислови компоненти и от систематизиране на аналогиите на равнище семантични пластове, които условно могат да бъдат наречени библейски, фолклорен, митологичен.

Образът на Гергана - въплъщение на идеала за българската жена (ЛИС)

С незалязваща светлина и сила, като истински бисер между епическите произведения на Петко Славейков блести „Изворът на Белоногата”. Тя е единствената негова творба, дошла до нас в завършен вид. В тази поема се чувства най-осезателно благотворното влияние на фолклора. То не се ограничава само в използването на баладични мотиви от митическите песни. Не само мотивът за вграждане приближава поета до народното творчество. Славейков майсторски е овладял художествените похвати и средства за народния епос. Това проличава, както в цялостното звучене и композиционната постройка на поемата, така и в изграждането на отделни образи.

Сюжетната линия на поемата „Изворът на Белоногата” не е утежнена от излишни случки и описания. Изградена в епически план, творбата е наситена с лирическо съдържание. Сюжетът се очертава от четири епизода: любовта между Гергана и Никола и подслушването от черната веда; срещата на извора между Гергана и везира; заболяването и смъртта на Гергана; изчезването на Никола. Централен епизод е вторият и това не е случайно, защото в него е изразена основната идея на творбата. Като рисува неочакваната утринна среща, с напрегнатия разговор между Гергана и турския везир, поетът успява по великолепен начин да покаже нравствената красота и устойчивост на българката, и нейната непреклонна любов към всичко родно.

Много и завидни са художествените достойнства на „Изворът на Белоногата”. Между тях най-високо постижение на Славейковото перо е образът на Гергана - въплъщение на народния идеал. По неповторим начин поетът успява да изрази народния еталон за красива, работлива, родолюбива, духовно непоклатима и смела българка. Още в първите стихове той поставя в стила на народната песен щрихи към нейния портрет:



Гергана пиле шарено,

Гергана кротко агънце,

Кат бисер между мъниста

Тя била между момите.



Гергана е изобразена не само, като най-личната мома в Бисерча. В нейния образ са въплътени характерни черти, родени в условията на патриархалните нрави в българското село. На девойката не са чужди народните поверия за змейове, самодиви и веди. Тя живее с чудната образност на песните и легендите, обитавани от свръхестествени същества, рожба на народната фантазия. Славейков се стреми да покаже душевните вълнения на селската девойка, която познава и ревностно спазва нравите, предавани през поколенията. За нея е немислимо в полунощ да даде китка на любимия си. Учили са я, че:



Китка се дава за обич,

Кога зора зазори;

В зори е китка кръвена...



В първия епизод на поемата образът на Гергана е само загатнат на фона на патриархалния бит. Богатството и силата на нейната душа се разкриват напълно във втората част на поемата, когато героинята е изправена пред опасността да бъде откъсната от родния край и отвлечена в турския харем.

Преди всичко, Славейков изтъква трудолюбието на българката, която от ранни зори започва работа:



Рано ранила Гергана,

Станала, та се умила...



Тя не се срамува да работи и с достойнство отговаря на учудения везир:



Рано съм, аго, ранила

За прясна вода студена,

По-рано да си ошетам...

Тейко ми, стара стария,

Бърза на нива да идем.



Българската девойка не може да си представи живота без труд, който осмисля нейното съществуване. Носителка на тази ценна добродетел, Гергана никога не би заменила жизнерадостния труд с безделието, лентяйството и разкоша в турския харем. Категорично отхвърля примамливите покани на везира да заминат заедно за Стамбул:



Добре съм, аго, аз тука

При старий баща и майка,

Мен не тежи шетнята,

Откакто съм се родила,

Все тъй съм расла, порасла,

Кога по нива, по лозе

На стар бащица на помощ,

Кога пък в къщи да шетам

На мила майка отмяна.



Гергана е изобразена като носителка и на друго ценно качество – родолюбието. Тя обича родния бащин дом и не желае да го смени и за най- разкошните сараи. Нейната привързаност към майка и баща, към родни ливади и „мала градинка” е покъртителна.

С проникновение и удивителна сила, поетът представя любовта на момата към всичко българско:



Няма там, аго, по вази,

Няма там стени таквизи,

Зиме със здравчец обрасли,

Лете със сива лиляка;

Няма там бяло кокиче,

Ни теменужка дъхава

Между къдрави шубрачки;

В поля чернока аглика

На всяко равно пладнище-

Злат минзухарец в равнище,

Ни ален божур в странище...



Поетът е изобразил великолепен портрет на българката, като подчертава нейната твърдост, непреклонна любов към българщината, привързаността към цветята от моминската градинка.

Колкото по-настоятелен става турският големец в желанието си да пречупи волята на Гергана, толкова по-релефно се откроява нейният образ. Тя не се страхува да заяви директно в очите на везира:



Стамбул е, аго, за мене

Тука, дето съм родена,

А най-хубавите сараи,

Там онзи бащин дом.



Българката е вярна на първата си любов. Клетвата, дадена пред любимия, е свята и непристъпна. В думите на Гергана лъха своеобразна дързост и воля да отстоява до край правото си на обич:



Най-подир, аго, знаеш ли?

Ако не знаеш, да знаеш:

Аз съм се клела, заклела

И клетвата ми вярна е:

Първо ми либе Никола –

Първо венчило той ще е...



Образът на Гергана е майсторски изваян. Със силата на добре употребени епитети и сравнения, чрез вълнуващия, изпълнен с драматизъм диалог, с помощта на колоритен и свеж език е нарисуван нейният външен и вътрешен портрет. Действената сила на образа се крие в ярката патриотична устременост. Девойката ни завладява с непоколебимото си и достойно държание. В нейния образ са въплътени добродетелите на българката в периода на Възраждането.

Славейков целенасочено внушава на читателя величието на българката. Ефектът от нейното смело държание е подчертан умело и чрез отстъплението на везира в края на поемата. Твърдостта и смелостта на хубавата мома са толкова силни, че събуждат удивление, дори у представителя на турския деспотизъм.
Поемата „Изворът на Белоногата”, публикувана и широко разпространена чрез списание „Читалище” в поробена България, оказва огромно въздействие на възродилия се български дух. Патриотичното й звучене, обаятелният образ на силната родолюбива българка разпалват жаждата за независимост и свобода. Творбата е не само най-доброто епическо произведение на Петко Славейков. Тя си остава и една от най-добрите прояви в областта на този жанр у нас не само преди, но и след Освобождението. С ярката си народност и патриотичния си дух, със своята непосредственост на високата художествена форма, поемата „Изворът на Белоногата” се нарежда между най-значителните поетични творби в българската литература.

Борбата, свободата и човека в Ботевата лирика

Седемдесетте години на XIXв.-времето,в което Ботев налага литературното си присъствие,са белязани от важни явления в българската художествена словесност.Това е периодът,в който започва откъсването й от възрожденския дидактичен модел,собствено литературно развитие и съответно-определянето на жанровата и система.
Представителни автори за развоя на поезията през 70-те години на XIXв. Са Петко Славейков,Любен Каравелов,Христо Ботев,Стефан Стамболов,Иван Вазов.През този период публицистиката заема средищно място в литературната картина,пишат се стихотворения със социален патос и сатиричен оттенък,характерно явление е възрожденската повест,създават се пиеси,пътеписът и мемоарите също могат да се срещнат.
Българското възраждане създава един твърде противоречив на критерии и оценки контекст,който характеризира новаторски,литературни и културни търсения.В периодът на „високото българско Възраждане”, попадат проблеми като тези за робството,свободата,живота и смъртта.
Според Гео Милев творчеството на Ботев „е първата блестяща манифестация на гения на българския народ…”Нашият гении е метежен дух,с титанически устрем към свободата и правдата.Дълбоко свързан с националното духовно пространство и неговите ценности,Ботев ги преосмисля и анализира в контекста на опозицията „свобода-робство”
В художествения свят на Христо Ботев свободата е свръх ценност,която регламентира и подрежда йерархично житейски позиции,поведенчески словесни жестове,мисловни реакции.Приемането и отхвърлянето на свободата като начин на съществуване и духовна нагласа на човека се превръща в основен критерии за добро и зло,любов и омраза,пълноценен живот и окаяно робско живеене.В Ботевата поезия свободата се мисли като опозиция на робството във всички негови измерения.Безспорно една от най-зримите й проекции е националната.Христо Ботев също интерпретира познатия възрожденски лайтмотив,че свободата ще възтържествува с прогонването от българските земи на поробителя друговерец.Но поетът вижда истинското й битие преди всичко във вътрешните духовни пространства на човека.Само,когато векът преодолее робът в себе си, домогне се до осмислянето на категории като чест, достойнство, юначество и узнае разликите между позора и славата ще бъде истински свободен.Затова Ботевия лирически герой е нравствен максималист,силна и горда личност,обладаваща неизчерпаема духовна енергия.Свободата е естествена вътрешна нагласа на този човек,а Борбата е път-„страшен,но славен”-към тази единствена и истинска стойност в един свят на духовна лишеност от ценности,в един свят на „глупци-неразбрани”,”безчестни тирани” , „лъжа и робство”.Така в Ботевия художествен свят живеят робът, врагът и юнакът.Именно юнакът е призван да се пребори с врага,но и с роба.За да е ефективна тази борба лирическият човек на Ботев трябва да намери първо себе си,да конституира здравите основи на своята етика и очертае контурите на една активна житейска философия с ясни нравствени правила.Той трябва да „стане” юнак.Именно този процес на „ставане” интерпретира поетът в ранните си стихове,за да премине по нататък към разнообразните проявления на юначеството.
Стихотворението „Майце си” е диалогично отворено,споделящо тайните и страданията на душата.Лирическият Аз е ситуиран на „пътя”. Далеч от „дома” , той перманентно се сблъсква,с чуждостта, студенината, безприютността на един неразбиращ го свят.
…та скитник ходя злочестен ази
и срещам туй що душа мрази?
Конфликтът между човека и света търсените и ненамерените опори в този свят ескалират драмата на индивида.Душевните терзания се сгъстяват от усещането за неизживяната младост,от прозрението за тлеенето на живота сред мъртвеещи стойности страданието е проникнало дълбоко във вътрешния мир на човека и бавно руши най-съкровените му територии („мойта младост,мале,зелена/съхне и вехне люто язвена” ; „аз веч тлея” , „сърце догаря” , „за вси желби приготви яма”)
Лирическият Аз е трагично сам и неразбран („приятел нямам”).В душата му умират надежди и желания.Изповедното послание към майката като,че ли засилва болката на „блудния син”,за когото няма утеха и просветление, няма бъдеще.Закритите екзистенциални хоризонти предлагат на човека само една достойна алтернатива-свободата да избере смъртта пред бавното умиране на душата:
…пък тогаз нека измръзнат жили,
Пък тогаз нека изгния в гроба!
В основата на изграждането на смисъла в стихотворението „Към брата си” е пак страдащият човек,разпъван между любовта и омразата,между пулсациите на откликващото сърце и апатичната застиналост на една „душа няма” между копнеещия за свобода „глас искрен,благороден” и приелите регламентациите на робството „глупци-неразбрани”Лирическото пространство е двойствено.То е ценностно разполовено между света вътре в човека и света,който го огражда и,с който се сблъсква непрестанно. Откритите истински стойности дават живот на духовния свят на личността. В този съкровен свят на приютени сакрални за Ботевия лирически Аз категории като любов,състрадание,искреност,благородство,свобода.Но те се превръщат в една своеобразна Голгота за човека.Бушуващи в сърцето, разпъващи душата,търсят излаз навън,но не успяват да проникнат и намерят отзив в света извън Аза. „В тоя мъртъв свят коварен”,който вледенява изгарящите пориви на освободената личност,може да съществува само робът.Него,уви,не успява да надмогне човекът на дълга и честта,открива себе си и истината чрез докосването до плача на народа. Робското пространство на „глупци неразбрани” сковава енергията за действие,задушава поривите към юначеството на Ботевия лирически човек.Стихотворението „Делба” също проблематизира екзистенциални стойности и прозрения на узналата своята мисия личност.И тук светът не е цялостен и еднозначен.На открилите високите смисли на битието противостоят онези,които остават „слепи и глухи” за алтруизма,за жертвеното себеотдаване в името на свободата.”Хорски укори” и „присмех глупешки” за робската алтернатива на „дума заветна”,на последната делба на посветените в юначеството.
Тук Ботеви лирически човек е преодолял самотата,намерил е отклик и разбиране,открил е приятел,с когото да раздели страданията и изживее опиянението на прогледналия за истината.Двамата заедно ще елиминират санкциите на обществен морал,ще противостоят на „страсти и светски кумири”,за да докажат себе си ма „пътя” и предоставят делата си на най-справедливия съд-този на бъдещето:
Добро ли сме,зло ли правили
Потомството назе ще съди…
Двамата заедно са призвание да изстрадат прозренията си и да ги проверят в своята „последна делба”:
…на смърт братко на
смърт да вървим
„До моето първо либе”са двата смислови полюса в стихотворението. Проблематизирайки любовта,творбата акумулира впечатляващо богатство от значения,отвеждащи към тези ключови в Ботевата лирика.Свободата тук е приоритет на личността,разпознала в плача на гората и плача на сиромаси,своята мисия,своята всеотдайна просветеност в Делото. Служенето на Революцията е върховното себепостигане на юнака.То изчерпва битието му,затова и посланието към любимата девойка не е приглушено изповедно,а драматично,настойчиво,призивно.В него любовта е маркирана негативно като знак на стеснения еснафски свят на роба. Любовта е видяна като квазистойност в контекста на робския свят.Те се оказват принуда за себеутвърждаващата личност.Затова любовната песен е императивно отхвърлена,елиминирано от духовния свят на Аза.В мисленето на Ботевия лирически човек любовното чувство се превръща в емблема на несвободата.То не може да осмисли копнежите на една разкрепостена душа,поради което асоциира с „отрова” , „вериги”, „полуди”. Отдаването на любовта е свиване на света и пребиваване единствено в законите на интимното,едно лишено от стойности вегетиране „в калта”:
...та за една твоя усмивка
безумен аз светът презирах
и чувства си в калта увирах…
Любовта е непосилна да проникне в една ограбена, опустошена, изтерзана от робската действителност душа.Любовното чувство не носи просветление и успокоение,а само омерзение и себепрозрение.Страдащият от страданията на робите човек решително се дистанцира от песента любовна,за да утвърди песента на гората.Стенанията на „гората и шума”, ехотът на „бури вековни” израстват като мащабни символи на свободата, като единствена достойна алтернатива за юнака.Към тази алтернатива той страстно призовава и любимата.Така любовта се оказва възможна само в контекста на общата споделимост на пътя.Излизането на коловоза на патриархалното битие и скъсването на безбройните му регламентации, запяването на нова песен,която ще осмисли и приеме страданията на робите-това са категоричните императиви към любимата.Това е изборът, който ще остави място за нея в света на лирическият Аз.Другото е идентично на смърт и предполага драстично отхвърляне на любовта и любимата от ценностния диапазон на посветения във великото тайнство на свободата:
Запей,или млъкни,махни се!
Свободата като свръх ценност изпълва всички духовни пространства на лирическия герой.Но тя търси своето осъществяване извън Аза,своето истинско полагане в зоната на грандиозния и решителен сблъсък в зоната на робския свят.Борбата е видяна като апокалипсис,като едно гигантско разместване на пластове и пренареждане на света по законите на нравствеността и справедливостта.Борбата е онова неконкретизирано Ботевско „там,където „земя гърми и тътне” ,където човек намира себе си и своя истински „дом.В този свободен „дом” може би ще го приюти невестата смърт.Но това е жадуваната женитба на юнака.Това е ритуалът на най-съкровеното му вричане не в свободата и сливане с подвига:
…и смъртта и там мила усмивка
а хладен гроб сладка почивка!
Борба и свобода се пресичат в точката на Жертвеността и чертаят единствено възможната посока на Пътя за онзи,който е познал себе си в света,приел е юначеството и се е посветил на Дома.
Дългът към бащата хайдутин,обитаващ свободните пространства на Балкана,определя избора и на малкия Чавдар от поемата „Хайдути”.Бащата се идентифицира с волност и юначество.В духовния свят на сина той е авторитетът,градящ най-стойностния модел на човешкото поведение. Затова и коректив на вуйчото-„сюрмашки изедник”-и императив за Чавдар. Бащата хайдутин обитава героичните места и е сепризнат владетел на Стара планина,наплашил „три каази”.Неговата юнашка кръв проговаря и предначертава пътя на детето.
Това е път на отхвърляне на критериите на покорността,път на личното еманципиране и утвърждаване на свои собствени цели.Чавдар категорично се дистанцира от робското живеене,от ходенето по чужди врати и споделянето на „чужд хляб”,от жалката робска философия на вуйчото:
Проклет бил човек вуйка ми!
Проклет е ,майко-казвам ти-
…………………………….
При татка искам да ида,
При татка в Стара планина;
Така от малкият аргатин се ражда големия Юнак.Чавдар изживява своето превъплъщаване от „едничко чедо на майка” в „синът на Петка Страшника”.Истинското му битие е битието на „страшен хайдутин”,на „вехта войвода” ,на достоен син на „българка майка юнашка”.А песента свързваща всички топоси на „нашата земя хубава”(„от Цариград до Сръбско…/от Бяло море до Дунав”) е песен прослава на юнака,който „тегло не търпи” ,песен апотеоз на Свободата.
Свободният дух на човека тържествува и в „На прощаване”.
Лирическият Аз напуска един свят,за да се засели в друг.Той се прощава с „дома” ,за да излезе на „пътя”.”Тиха бяла Дунава” е границата между пространството на робския живот и пространството на Борбата,Свободата и Смъртта.Роденият със „сърце,мъжко,юнашко” е направил своя избор. Преливащ от сила и енергия,само изгарящ за своя нравствен максимализъм,той приема призивите на гласа народен като своя съкровена повинност „Срещу врагът безверни/…за мило,за драго” е формулата на борбата изпълваща с върховни смисли себепостигането на юнака.
Прощаването с „дома” е прощаване с изконни и съкровени неща-майка,либе,баща и братя.Но то е и сбогуване със света на робството,в които най-интимните за човека стойности са изложени на поругание. Хармонията на бащиното огнище е взривена от насилието.Топлината и уютът на родния дом са елиминирани от поробителя.в този смисъл оставането в „дома” се оказва невъзможно за позналия свободата. Синът, братът,любимият се превъплъщава в своеобразен месия.Той е призван да излезе на „пътя” ,където да премери сили с врага и чрез възмездието над него да възстанови отново целостта,интимността,хармонията на „дома”.
Борбата е свръх смисъл и основна екзистенциална категория в Ботевия поетически свят.Тя е,която поражда ценностите и разделя хората на робове и юнаци.Борбата е безусловна и единствена алтернатива за хайдутина-бунтовник в стихотворението „На прощаване”.Тя може да донесе смърт или победа,но и в двата случая ще е въздействаш урок по мъжество и чест.Подвигът на юнака трябва да живее в съзнанието на братята,които са призвани да продължат делото:
Кажи им,майко,да помнят
……………………………….
като брата си да ще станат
силно да любят и мразят
Майката е най-съкровената духовна връзка между поколенията,а оръжието на юнака е овещественият символ на приемствеността в борбата, на непрекъсващия и ход към свободата:
Дано ми найдат пушката,
пушката,майко,сабята,
и дето срещнат душманин
със куршум да го поздравят
а пък със сабя помилват…
Картината,изобразяваща триумфа на евентуалната победа,има есхатологично звучене-напомня за второто пришествие на Христос на земята.Тя е екстазно изживяване на увенчания със слава подвиг,опиянения от извоюваната свобода.
Така борбата и свободата в това стихотворение се интерпретират като стойности,които Ботевия лирически човек наследява още с раждането и засукването на първото мляко(„кат си ме,майко,родина/със сърце мъжко юнашко”).Като съзнателен избор и върховна мисия на личността („…и на глас тичам народен/срещу врагът си безверни”).Като „страшен”,но „славен” път остойностяващ съществуването на човека.Като жертвеност и урок по достойнство за поколенията („но…стига ми тая награда/да каже нявга народът:/умря сиромах за правда,/за правда и за свобода…”)и не на последно място-като решително дистанциране от жалката философия на народа и неговите псевдоценности.
Лириката на Ботев вдъхва преклонение пред свободата на мислещия, любещия,действащ човек.Тя пренася във вечността подвига на юнака, апотеозно възпява неговия героизъм,баладично очертава пътя му към безсмъртието.”Хаджи Димитър” е песен за борбата и поражението,за умирането и вечното живеене,за страдащото тяло и волният полет на духа човешки.Високото баладично пространство на Балкана е приютило ранения юнак,”потънал в кърви”.Тази изконна територия на властта противостои на робското поле,огласяно от песента на жътварка.Именно Балкана е онова сакрално място,където имат честта да живеят и умират само храбрите войни проправящи пътя на националната свобода.”Там на Балкана”под палещите лъчи на слънцето и под блясъка на нощното небе сред вечния кръговрат на времето изтича кръвта на ранения герой:”Ще да загине и тоя юнак”.Ще погине”във младост и сила мъжка”още един българин,обрекъл се на делото.Но тези начала на творбата се апострофират от величественото утвърждаване на безсмъртието.Не е подвластен на смъртта онзи,в чийто дух тържествува свободата.Той е обречен на вечно живеене и вечна прослава:
Тоз,който падне в бой за свобода
той не умира…
Защото безсмъртна е свободата,защото безсмъртни са нейните поборници.
Но песента в поезията на Ботев може да бъде трагично смразяваща, студена,безнадеждна(„зимата пее своята зла песен”).Безизходността на националното битие,сиротството на цял народ звучи в елегията „Обесването на Васил Левски”.Тук смъртта на юнака,на най-големия,на единствения син на майка България поражда мрачна печал и горестни ридания.Но поражда и възхищение от силата и мъжествеността на висналия на бесилото,пред неумиращото му юначество.
Така Ботевата поезия се превръща в арена на юначеството в неговите разнообразни превъплъщения.То тържествува в свободния дух и в свободния избор на човека,в жертвоготовното му обричане на делото,е инициацията му в тайнството на борбата.Тържествува дори и смъртта,която носи печал,но ражда безсмъртие.
Юначеството обаче им и други измерения в лириката на поета.В ценностната система на Ботев художествения свят най-гибелно е не робството,а примирението,затова юнака се изправя срещу врага,поругал бащиното огнище,но се изправя и срещу малодушното търпение на роба.В такъв случай не по-малко важен акт на юначеството е и оглавяването на истините,реабилитирането на свободата като върховна екзистенциална ценност,дисредитирането на „лъжливите думи” и псевдоценности манипулиращи и ограбващи духовния свят на човека.
В стихотворението „Елегия” се чете както болезненото съпреживяване на страданията народни,така и сатирично отрицание на философията на смирението,поразила душата и превърнала народа в безволев роб.Злото е открито и демаскирано в цяла поредица от хипертонични образи на лъжата и предателството,въведени в текста пряко или чрез реторични въпроси(„Тоз ли,що спасителя прободе” , „син на Лайола и брат на Юда” , „нов кърджалия в нова полуда” , „сган избрана-рояк скотове”).Но злото е видяно и в доверчивото и малодушно вслушване в лъжата,в робското живеене според формулата „търпи и ще си спасиш душата”,в мълчанието на народа,безспорно приел веригите на потисничеството:
…не чуй се от тях глас за свобода…
Робството поразява тялото („кръстът е забит във живо чело”),унищожава душата („а бедният роб търпи”),превръща живота в неживот,в една перманентна агония („и пот от чело кървав се лее над камък гробен”). Народът е едновременно жив и мъртъв,той съществува,но не вижда свободата.Живее,но е позволил сетивата му да бъдат приспани за истината. Немощното му робско битие продължава безкрайно във времето-това внушава метафоричния образ на мълчаливото и малодушно приемане на страданието.
В контекста на всички тези внушения финалът на творбата насочва към едно амбивалентно лирическо „ние” с две значения;пораждащо подчертани негативни конотации:
А бедният роб търпи,и ние
Без срам,без укор,броиме време,
Откак е в хомот нашата шия,
Откак окови влачи народа,
Броим,и с вяра в туй скотско племе’
Чакаме и ний ред за свобода
Колкото и да е сложно и вътрешни противоречиво това сатиризирано „ние” отвежда към най-мрачните и срамни страни на българската психика.Безгръбначната тактика за оцеляване,загубата на достойнството,полагането на свободата под „камък гробен” и отказът от противодействия на тирана-това са потискащите ипостаси според посланията на Ботевата елегия.
А стихотворението „Борба” поставя и осмисля робството и свободата не само в контекста на националната свобода,но и в контекста на хилядолетната история на човечеството.Началото на творбата насочва към личностното изживяване на робството.Лирическото пространство се свива и концентрира в душата на човека,която е сякаш ограбен и осквернен храм.Библейската триада в народната литература е умъртвена.Робския свят е отнел на човека най-съкровените му екзистенциални опори:
…в гърди ни любов,ни капка вяра,
нито надежда от сън мъртвешки
да можеше свестен човек събуди!
„Сън мъртвешки” е метафоричен образ на апатията и бездействието,на малодушната пасивност на народа.Тази метафора разширява пространството и обглежда битието на народа ни.У „нас” социумът е подреден по законите на мнимите стойности.Изконни нравствени категории са парадоксално преобърнати,за да очертаят контурите на един лъжовен свят,тачещ крадците и безчестните тирани и етикиращ като „луди”,
Онези които са запазили сетивата си за истината,честта и достойнството. Така без да задава въпроса („Богат е”,казва,пък го не пита…”),робското племе приема лъжата и лековерно се подчинява.С душевна органичност и примитивност то се доверява на мнимите очевидности и им позволява да се иззаконят,да се институционализират:
И на обществен тоя мъчител
и поп,и черква с вяра слугуват;
не му се кланя дивак учител,
и с вестникарин заедно мъдруват,
че страх от бога било начало
на сяка смърт….
Не само „у нас”обаче„свестеник считат за луди”,а и почитат безчестните. Според внушенията на стихотворението целият свят е безкрайно робски:
Светът привикнал хомот да влачи,
Тиранство и зло до днес да тачи;
Лъжата се е превърнала във фундамент върху,който се гради управлението на света,а човешката същност е принизена от функцията на смирението и примирението:
Тъй върви светът!Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
Робският свят е обезнадежден,неподвижен,скован от лъжи и тирания, приел своето несвободно битие като даденост,като „зло безконечно”.Но се оказва,че тъкмо в този робски застинал свят „кипи борбата”,която бързо върви към своя край.победният ход на борбата,интерпретиран в последните три стиха,очертава хоризонтите на бъдещето и в тези хоризонти свободата е светлата алтернатива на мрачното робство.
Така пулсациите между минало,настояще и бъдеще,между личностното национално и световно пространство,между истината и лъжата,апатията и борбата,робството и свободата се раждат смисловите послания на това Ботево стихотворение,з да открият във финала юначеството като най-достойния и мъжествен контапункт на съществуването в „лъжа и робство”:
Ще викнем ние:
„ Хляб или свинец!”
Ботевата поезия непрекъснато актуализира представата за една мислеща и действена личност,настойчиво търсеща,откриваща и настояваща своите нравствени казуси.Стихотворението „Моята молитва” разкрива лирическия Аз в своеобразен разговор със себе си,света и бога.Тук Аза се опира на молитвената формула,за да я функционализира в посоката на нови смислови внушения.Той използва утвърдените значения,с които жанрът на молитвата битува в обществото и ги насочва към очертаване на своето собствено верую,към разкриването на физическото и нравствено кредо,към мотивировката на своя екзистенциален избор.
И този Ботевски поетичен текст е подчертан диалогично.Той е отворен към някои от библейските мотиви,към църковната институция към емоционалните,морални и физически дилеми на личността.Още на паратекстово ниво чрез мотото-цитат от ортодоксална християнска молитва-лирическият субект оперира с канонични текстове,за да ги апострофира или префункционализира по нататък в стихотворението.
Творбата отрича институционализираните от църквата образ и същност на християнския Бог.Чрез антитезата се изгражда една двойнствена представа за бога.От една страна той е видян като далечен и чужд(„”ти си в небесата),бездушен(„а в неволя си зарязал/моите братя сиромаси”) ,апатичен и безнравствен(„идол на глупците на човешките душмани”).А от друга страна интерпретиран е като интимна и насъща потребност на човека,която той съхранява в сърце си(„а ти що си в мене Боже-/мен в сърцето и в душата”).този емоционален разговор на човека с Божията същност Ботевият лирически Аз пренебрегва нейната ритуална показателност,за да твърди човешкото и лице и призове своя Бог да влезе в света на робите,да изпълни душите им и ги подкрепи в техния порив към истината и хармонията ,защото Бог е свобода и любов:
Вдъхни всеки му,о,боже
любов жива за свобода-
да се бори кой знае как може
с душманите на народа.
Така звучи най-съкровената молитва на Ботевия лирически човек.В нея се вплитат нишките н сакрални за него ценности и категории-Вяра,Любов,Свобода,Борба,Жертвеност.В нея той настоява да бъде чуто действеното му слово,да не остава в тишината на забвението,я пустинята на робското нечуване искреният му и волен глас.Защото в тишината,в пустинята няма Свобода,няма и Живот.А тъкмо Делото и Словото са истински живот на Ботевия лирически човек във времето.

Между срама и славата в "Епопея на забравените" от Иван Вазов

МЕЖДУ СРАМА И СЛАВАТА В
ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ
ОТ ИВАН ВАЗОВ


Вместването на Вазовото творчество в националната ни литература е многоаспектно и сложно, не толкова поради обема и тематичното разнообразие, колкото поради факта, че на Вазов бе съдено да осъществи генерални трансформационни процеси, които го превръщат от възрожденски поет в основоположник на следосвобожденската ни литература.Но ако все пак трябва да обобщим битуването на Вазовото творчество в националното ни съзнание, то безспорно ще се спрем на една единствена, но извънредно съществена характеристика - България е голямата мярка за Вазов, с нея той оценява и хора, и събития, и света.Вазов набелязва онази основна система от национални нравствени и исторически ценности, които винаги ще съпътстват българина като някакво вечно българско време, чиято сакралност и висока етичност ще бъдат българска мярка за пълноценен национален живот.
След освобождението Вазов е прекият и блестящ продължител на възрожденската патриотична линия, според която народ и родина са издигнати като свръх ценност.Подобна синтезирана оценка е напълно подходяща и точна за едно от най-популярните произведения на Вазов - цикъла от оди \& #34;Епопея на забравените\& #34;, национално определените герои въплъщават светлите, градивни черти на етническия ни характер.Националният пантеон в цикъла е запълнен с титанични, патриотично обощени личности, чиято индивидуална съдба е видяна единтвено през призмата на родина и национална цел.В пределите на епопеята е концентриран е естетически стилизиран огромен исторически материал, обхващащ кулминацията на националноосвободителното движение.Върху сюжетната ос са нанизани десетки имена и епизоди от героикотрагичната летопис на това движение.Вазов обработва историческия материал, за да създаде върху него свещен текст за личности и дела, които надхвърлят рамките на обикновено човешкото и принадлежат на една особена социална психологическа реалност, където смъртта и забравата са еднакво безсилни.Освен сюжетния материал, основен носител на патетичната емоция е и лирическият повествовател, който представя Априлското въстание като ритуално пречистване от позора на петвековното робство и тържество на патриотичната етика на героичното възрожденско време, време на небивала родова солидарност, на мъжка доблест, твърдост и самообладание, и на благородна жертвеното.Освен героиката и славата, срамът от робското смирение, от предателствата и липсата на идеали са друга гледна точка на Вазов спрямо времето на пред освобождението.Така националноосвободителните борби се виждат от поета в своята дълбочинност, многостранност на проявите и националния характер.
Одата Опълченците на Шипка дванадесета и последна в цикъла Епопея на забравените описва първата окончателна физическа победа на българите в поредицата на този величествено трагичен цикъл.И смелостта на творбата да застане на ръба на поражението, дори когато описва събитие с подобен завършек, е духовен и художествен подвиг - подвиг на чесността и прозрението у един много страдал народ.Оттук иде и особената диалектичност в мисловния свят на одата и особеното сплетане между въодушевеност и трагизъм, просветленост и мрачност в нейната емоционална гама.Откроява се разностранната стилова двупластност на одата: кръстосването между високото и низското, старинната приповдигнастост и грубоватостта, между просторечиви диалектизми и реторично стиловата строгост, между дивото и дивното И най-сетне самите носители на одаичната величавост са раздвоени между трогателната скромност на своя беден малък народ и чудния подвиг, който те с голи ръце извършват върху билото на Стара планина - те, близките, обикновените български момчета и титаничните, свръхчовешки герои.И както победата им се ражда от поражението, величавостта им - в допира с грубия и безогледен противник, така и описващата ги ода се ражда като ода от елегията, сатирата, инвективата, трагедийността.
Епопеята визира произхода, предисторията на нова България, времето на великите предци строители на новата родова история.Фиксирани са социалните и културни ценности, които бъдещето трябва да съхранява: активна историческа памет, омраза към робството и тиранията, чувство за национална чест и национално достойнство, готовност за родова саможертва.Одите предлагат универсален символен модел за обществено осмислено съществуване на личността.Негов връх е ритуалът на героичното себепожертване, на себеотдаването в името на патриотичната идея.Финалът на всяка отделна творба от Епопеята ни прави потресени свидетели на такъв ритуал.Разтърсващ драматизъм изпълва например сцените с кръвопролитието между родственици.Братоубийството в Братя Жекови и дете- и жено убийството в Кочо са все високи патриотични жестове, които разкриват безпримерен патриотизъм и желание да отдадеш себе си в името на честта на родината.

Скромната атонска килийка, жумящата лампа, тъмният и непознат монах - всичко е несъизмеримо и подтискащо за голямото начинание, спояването между стара и нова България.По своему верен на тази линия остава и образът на Левски - както с чертите на своята безпримерна скромност, така и с някои допълнителни акценти, например той беше скиталец и кат дете прост а той, беден, гол, бос.В одата Левски героят се представя като субект на странстването. Екзистенциалният му образ засяга не само личното му битие, но и историческата съдба на целия народ.Свещеният маршрут в странстванията на Левски е паметник на неговата апостолска жизнедеятелност, символ е на активното творческо участие на героя в народно историческата съдба, израз е на народната признателност.Пътят на Левски от манастира до свещеното бесило е всъщност метафора на народния път от тъмнината на робството до идеята за свобода, от липсата на национално съзнание до сдобиването с национална идентичност.

Всички герои на Епопеята са разположени във високата небесна сфера, което е доказателство за тяхното величие и национална святост.Така в Епопеята cе строи светлия пантеон от богове, хора и герои достигнали небето и безсмъртието.Според Епопеята всичко, което е сега - свободата, новото гражданско битие на България, изтритият от лика й позорен знак на робството е резултат на миналото, последица е от делата на героите хвърлили искра в народната свяст.Едно срещу друго стоят сакралното време на епопеята и профилното време на авторовата сегaшност с ожесточените партизански боричкания и егоистични материални стремежи.
Победата върху скалистия старопланински връх осмисли и извиси столетната борба на българите, а нейното описание се превърна в духовна и художествена победа на наследниците, защото доказа способността им да се вживеят в нея, да я изживеят със сложността й и да я превърнат от Епопея тъмна, непозната нам в светла и съпричастна съставка на своето настояще и бъдеще.

Пътят на бореца за свобода - Съчинение разсъждение върху „На прощаване” в 1868г. от Христо Ботев

Стихотворението „На прощаване” раэкрива трагизма,героизма и величието на най-достойните синове на поробена България в борбата им за свобода.Поетическата форма на творбата е съкровена изповед пред майката.Тя напълно съответства на силните преживявания на самия поет в навечерието на събитието(желанието на Ботев да премине Дунава с четата на Жельо войвода).Гласът на лирическия герой се извисява в пространството на една робска епоха,заявявайки,че приема пътя на борбата като средство за извоюване на свободата.

Стихотворението „На прощаване” започва с обръщение към най-скъпия човек-майката.Бунтовникът иска да сподели с нея вълненията си преди да премине Дунава.Обръщенията „майко” и „мале” показват,че синът е силно привързан към майка си и затова търси нейната подкрепа.Макар че болката й е огромна,тя трябва да разбере своето чедо и да го подкрепи в съдбовния миг.
Робството поругава всичко,към което героят е привързан.Неговото „сърце мъжко юнашко” не може да преклони глава пред потисника.Глаголът „бесней” много точно синтеэира действията на поробителя,който посяга на най-святото за българина място-бащиния дом,изразен чрез синекдохата „бащино ми огнище”.Този дом в мислите на бунтовника се свързва с неговото детство:”дето аз съм пораснал и първо мляко засукал”.Този дом в мислите на бунтовника се свързва и с неговата младост и първите трепети на любовта:”там дето либе хубаво/черни си очи вдигаше”.Този дом в мислите на буника се свързва и с болката,която той ще причини на най-близките си хора-на баща си и на братята си:”там,дето баща и братя/черни чернеят за мене!...”.Наречието „там” е обобщен образ на най-скъпото за бунтовника:майка,либе,баща и братя,уюта и топлината на родния дом.Но не само заради тях е категоричен и окончателен изборът му.Метафората в стиха „на глас тичам народен” представя разбирането на героя за неотменния му дълг към родината.

Чрез избора си героят от „На прощаване” доказва,че е свободна личност.Нарамил пушка бунтовникът се отправя по своя страшен,но славен път.Метафората „на глас тичам народен” още веднъж подчертава силното желание на лирическия герой да се бори за свободата на своя народ.Бунтовникът не се заблуждава от изхода на битката.Той може да загине,но може да се завърне като победител.

Смъртта е изградена върху основата на контраста на представата за гибелта,създадена чрез метафоричния израз „черни кърви”.Противопоставянето между черното и бялото,между горе(„по скали и орляци”) и долу(в земята...черната”) води към разбирането на саможертвата,като събитие,което е страдалческо,защото погубва човешки живот.

Представата за смъртта като път към безсмъртието е доразвита в борческото завещание на бунтовника към неговите „братя невръстни”.Това е най-важният разказ,който лирическият герой иска да им бъде предаден.Настояването те да продалжат борбата е заявено категорично в стиховете: „и дето срещнат душманин,/ с куршум да го поздравят,/а пък със сабя помилват”. Заветът му към неговите братя е „силно да любят и мразят...”,т.е. да наследят чувствата подтикнали го по пътя към свободата.
Картината на извоюваната свобода,въпреки че съдържа в себе си и възможната гибел на лирическия герой,иэлъчва не тъга,а сдържан оптимизъм.Метафората „куршум пропей” внушава усещане эа неизбежна болка,но и за гордост от победата.Бунтовникът знае,че решителната битка с тиранина ще бъде страшна и жестока.Затова в съзнанието му първо се ражда представата за вероятната гибел.Завърналите се в село другари на героя пазят в сърцата си последните думи и юнашката песен на загиналия си другар:”защо и как съм загинал/и какви думи изрекъл”.По този начин саможертвата на бунтовника е съхранена чрез словото.Използваният контраст в стихотворението „тъжно щеш,майко,да гледаш/ти на туй хоро весело”- пресъздава драматизма на картината.

Въпреки,че смъртта е по-вероятният изход от борбата,бунтовникът вярва,че може-„жив и здрав да стигне до село”.Началният съюз „ако”,който графично отделя картината на победното завръщане,разгръща въображението на лирическия герой за онова,което винаги е мечтал.В мечтите си той се вижда като знаменосец „с байряк във ръка” придружен от своите„...лични юнаци,/напети в дрехи войнишки,/с левове златни на чело,/с иглянки пушки на рамо/и с саби змии на кръстът...”.Фолклорните словосъчетания разкриват по неповторим начин величието на героите.
В мечтите си бунтовникът изживява чакания ден на победата,който по стар народен обичай трябва да бъде посрещнат с цветя,бръшлян и здравец-символи на здраве и дълъг живот.Оптимизъм и възторг се съдържат в повелителната интонация на стиховете „...плетете венци и китки”.Колуминацията на взаимната радост може да се открие в благославящата майчина целувка в „красно чело”.Лирическият герой си позволява и миг на лично щастие:”ела ме ,майко,прегърни”,”а аз ще либе прегърна”.Но дори и в тази радостна картина присъства страданието: „кървава ръка през рамо”,ясно показва,колко висока е цената на свободата.
Финалът на стихотворението е същинско прощаване на лирическия герой с близките му хора:”Пък тогаз...майко,прощавай!”.Многоточието е знак за излизането на героя от мечтата и връщането му в реалността.

Финалната част обобщава цялостния смисъл на творбата-готовността на бореца да умре в името на най-високата за него цел-свободата.Любовта и омразата,които изпитва,му дават сили да забрави себе си в името на България.Неговият подвиг му отрежда достойно място в пантеона на безсмъртните:„Но...стига ми тая награда-/да каже нявга народът:/умря сиромах за правда,/за правда и за свобода...”.

Философията и човешкото съществуване

Философията и човешкото съществуване

Буквално преведено от гръцки език философия означава любов към мъдростта. Философията се занимава с най-възвишените въпроси, което я прави майка на всички науки. Въпроси за същността и смисъла на заобикалящото ни, целта на живота ни, вярата в Бога и изобщо въпроси, пряко свързани с човека и човешкото съществуване като цяло.

Във философията по-важни са въпросите, отколкото отговорите – те са различни според мнението на различни учени, а и според нас. Те не могат ясно да се дефинират, защото всеки има свой поглед върху нещата - всеки един от нас е една биологична единица, отличаваща се от всички останали, не само по своята същност, способности, генетични заложби, произход, интереси, но и по начина си на мислене и усещане на света около нас. За да философства човек трябва да се съмнява. Но съмнението в никакъв случай не е разрушение, то остава нещото да бъде налице, но нещото в него вече е подвъпросно, снето. Съмнението превръща фактите в идеални същности, битието в идея. Да се съмняваш в нещо означава да оставиш нещото като чисто интелектуално съдържание, да не променяш съдържателно нищо в него, и заедно с това да го снижиш до ранга на предположение, като едновременно с това го възвисиш до ранга на идея. В познаващия човек се борят две начала: стремежа към окончателен вердикт, безкрайна вяра и абсолютна истина и усъмняването като необходим фермент на познанието.Усъмняването предполага съществуването на знание, полу-знание или вероятностно знание, и незнание, на истина и полу-истина. Размишлявайки задълбочено върху важен въпрос стигаме до изводи, които не сме правили до този момент. Философията не може да ни даде точен отговор, но може да ни провокира към мислене. Смятаме, че за всичко има причина – това е плод на разума. Приемаме, че никое явление не е дошло ей така, от само себе си. Нашите наблюдения ни учат, че всяко нещо има причина, която се намира вън от него. Причината за нас е невидима, но съдим за нея по действията й. И не се успокояваме, докато не я намерим. Примерно, малкото дете чупи играчките си, от желание да разбере защо тази играчка има това качество. Всички сме родени с вътрешен устрем да търсим причината на заобикалящите ни явления. Причинността води към първопричината. Религиозният човек приема за Първопричина Бог. Но невярващият човек няма да приеме тази истина.
„Човек е създал божествата, обратното все още не е доказано”.
Човешката вяра – нестихваща, вечна, безкрайна. Всички вярваме в един Бог. Някои го наричат Христос, други Аалах, трети Буда, но той е един и същ, иска едно и също от нас и ни пази и подкрепя по един и същи начин. Вярата в Бог е това което е помогнало на хората да оцелеят дори и в най – трудните моменти. Няма логика в това две религии проповядващи почти едно и също, религии с еднакви корени, да искат да се унищожат една друга. Това просто е абсурдно. Някой ще е на мнение, че Вселената се е самосъздала. Приема се, че небесните тела са образувани от газообразна материя на небулозите, които са имали първична енергия. Но откъде пък са дошли небулозите?! Кой ги е заредил с тази енергия?! Можем ли да знаем като това е станало преди милиарди години?! Друг ще твърди, че природата е създателят. Но кой е създал природата?! Природата творение ли е или творец?! По тази логика може ли хлябът да стане и хлебар?! Трети смятат, че всичко е случайност и това е! Всеки си има своя причина, в която вярва: самозараждане, теорията на Чарлз Дарвин и други. Размишлявайки по този въпрос ние философстваме. Но не можем да дадем верен отговор. Религиозните хора вярват в божественото начало, защото е нещо абсурдно. Според тях великите следствия – природата и животът говорят за велики причини – Бог. Не религиозен човек, пък би попитал кой е създал Бог! И така се въртим в кръг!
Има хора, пък които вярват само в научно доказани неща. Ако някое явление не е научно доказано, ученият го смята за съвпадение. Но нали има различни теории, които си противоречат! Кога се замисляме какво е съдбата? Когато сме добре или на върха на славата не мислим за съдбата. Но като започнем да ходим по дъното на живота укоряваме съдбата си. Казваме си – така ни е било писано! Това не е ли признание, че всичко е в ръцете на някой всесилен Бог?! Едва ли има човек, който да не се е запитвал какъв е смисълът на живота му, защо въобще съществува. Човек не знае откъде идва, нито накъде отива. За едни целта на живота им е да натрупат богатство, за да са известни, въпреки, че ще обезличат душата си. Други държат на духовното, а не на материалното. За тях са важни добрите човешки взаимоотношения, но не и богатство, което да ги превърне в егоисти и нравствено деградирали хора. Трябва да знаем, че живеем, за да сме полезни на околните и себе си.
Ако я нямаше философията животът ни може би би бил по скоро такъв : Човекът – Успял да се откъсне от природният кръговрат. Винаги опитващ се да надхитри природата си. Стремящ се към всезнание и съвършенство, изобретяващ какви ли не чудеса. Опитващ се да разреши даден проблем или да отговори на определен въпрос, човек поставя пред себе си все повече и повече нови предизвикателства. Незнаещ кога да спре. Защо човечеството иска да разбере всичко? Хората са готови да застанат дори пред самата смърт, ако знаят, че ще докажат нещо, което все още не е патентовано. Човек се самозалъгва, вярвайки, че е непобедим. Въпреки, че знае, че е подвластен на природата той не иска да го признае. Homo sapiens – разумен човек... А дали наистина е толкова разумен? Не действаме ли твърде повърхностно и инстинктивно в повечето случаи? Колкото повече удобства си създава човек, под формата на всякакъв вид механизми, толкова повече спира да си служи с философията и всичко свързано с нея и спира да мисли. С всеки изминал ден например човечеството навлиза в една нова епоха на информационните технологии. Тя се характеризира с динамично и бързо развитие на компютърните системи и електроизчислителните машини имащи възможност да обработват голям обем информация. Компютрите в съвременните условия не само заместват остарелите пишещи машини, не само са средство за съхранение на информация, но се превръщат като нещо необходимо на всеки един от нас. Чрез компютрите и глобалната мрежа -Internet ние можем да посетим всяка една точка от земното кълбо, така ние се превръщаме не само като български граждани, но и граждани на света. Компютърните технологии имат днес, а и за в бъдеще определящо значение за развитието на света, именно те носят духа на новото и динамичното, това с което се сблъскваме всеки ден. Погледнато в исторически план човечеството преминава през аграрна епоха - времето, когато човекът битува в сраснало тяло със земята. Аз мисля, че новите технологии навлизат с бърза скорост, защото са актуални и отговарят на нуждите на хората. Те позволяват на хората не само да се чувстват по-комфортно при работа с тях, но и да бъдат по-гъвкави при производството, реализацията на продукцията. Свидетели сме как в днешно време много от работата, която човек трябва да изпълнява се извършва именно от компютри, роботи така това помага и за по-бързото производство, което пък е предпоставка за по-лесно лобиране в света на конкуренцията. В САЩ например над 90% от домакинствата имат компютри. С всичко това човек започва да използва все по малък процент от умствените си способности. Това води повече до деградация, от колкото до еволюция.
От всичко личи, че човек не може да мисли, да живее, да разсъждава и изобщо да съществува без философията. Все пак както казах философията се занимава с най-възвишените въпроси - за същността и смисъла на заобикалящото ни, за целта на живота ни, за вярата в Бога и т.н., въпроси които всеки един от нас си задава всеки ден. Именно чрез философията ние се опитваме да си дадем отговор на хилядите въпроси, измъчващи ума ни и точно с нея ние се опитваме да си обясним необяснимото. Тя е неразривна част от нас и от нашето съществуване.

"Градушка" - поема за трагичното битие

Творчеството на Яворов е сложно и проблематично за описване само в границите на една естетика. Първите творби на поета безспорно разкриват социалната и обективна визия, но същевременно проблематизират реализма и субективизират външния свят. Така символизмът в творческата биография на поета се оказва вътрешна еволюция, според която светът и човекът все повече се представят като вътрешно духовно изживяване.

Първите творби на Яворов, третиращи един и същи тематичен кръг (селските маси), ясно показват преодоляването на сантименталното идилично битово описание и включването на бита в нова модалност, според която битът се явява начин за задълбочаване на социалния патос в посока към социален психологизъм. Така адресатът на Яворовите творби се разраства до фиксирането на една по-актуализирана аудитория, която в частните проблеми "дири да види" типични социални и психологически състояния.

Трагичното изравняване на бита и битието се издига на по-високо обобщително ниво в поемата "Градушка". Социалният психологизъм от "На нивата" тук се извежда до вечна драма в селския живот, видяна в тази творба като единство между човека и природата. В "Градушка" битът не е представен хронологично, поемата започва и завършва с битийната констатация, че селяните "вечно зло ги носи". Тази кръгова композиция издига бита и битието в един надсоциален план, който фиксира вечната нерада - отчаяно безизходната човешка съдба. Започвайки и завършвайки поемата с екзистенциално значещия бит, в основната композиционна същност "Градушка", чрез пряко изразен повествователен елемент, разбива патриархалния хармоничен модел представен схематично като "пролет, труд надежда". Патриархалният модел в "Градушка" се оформя като център в поемата, който трябва да бъде атакуван, преозначен и съответно издигнат на ново екзистенциално равнище.А така се осъществява от нова, втора за творбата и противоположна пейзажна картина, която придобива ярко изразена битийна стойност :"...А облак лази, .......... труд кървав, боже, пожалей! "Цитираната пейзажна картина атакува и преозначава патриархалния модел чрез преобръщането на реални градивни моменти от него. От "затопли радост на сърцето, / усмивка цъфне на лицето" трудът се превръща в "труд кървав, боже, пожалей!". Патриархалната хармония от мир с Бога - "въздишка кротка, пръст до пръст, / ръка набожно прави кръст", се превръща в "Боже, за някой грях ръце всесилни / подигна ти и нас наказа.". Загиването на патриархалния бит, разбиран като битие става във финала на поемата :

"Че там жетварка, бясна хала,
просо, пшеница, ръж, ечмени -
безредно, зрели и зелени,
и цвят надежди е пожнала..."

В какъв свят живея аз

В какъв свят живея аз? Сама ли го избрах или някой ми го наложи? Виждам в него и свобода, и робство. Но къде е границата между тях?! Къде е мястото, където мога да застана спокойно и да помисля над тревожещите ме проблеми?

Стоя някъде в моя свят. Оглеждам се наоколо, а всичко тече като кинолента на някой комедиен филм на ужасите. От едната страна виждам хубавите, а от другата – лошите. Дали съм застанала на границата или съм в робство на собствения си свят, който нарочно се е разделил на добро и зло? Решавам да помръдна, но не мога да избера посока. Къде искам да отида? Какво искам да направя? Аз имам право на избор, имам правото да направя това, което искам! Не е ли това свобода – най-висшето изконно право на всеки един от нас?! Да, свобода е! Но тогава защо стоя още тук?! Нима ми трябва още време да размишлявам, гледайки живота си като на кино, и слушайки съвестта си?! А като се замисля, примерите в моя свят са толкова много. Дали искам да си припомням всички или просто се налага...

Раждаш се в един хубав ден и избираш да дишаш, да поживееш, да усетиш пулса на живота как кипи във вените ти. Свободен си да правиш това, което искаш, без да ти пука за последствията. После порастваш... примката се затяга, а свободата намалява. Все по-често чуваш думи като: “Направи това!”, “Длъжен си!”, “Трябва!”, “Налага се!”, “Никой не те пита, така е казано, така ще бъде!”. Все едно ти слагат белезници и те тикат в килията. Когато свикнеш с това, разбираш, че килията е твоят свят. Той все още е неограничен по пространство, само дето вече има едни наложени правила, които ограничават свободата ти, и те превръщат в роб. В роб на живота ти и правилата в него. Цял живот някой ти казва какво да правиш, кое е вярно и кое не. Стремиш се да се харесаш на всички, най-вече на приятелите. Но каква е цената, която трябва да платиш? От какво се лишаваш, за да го дадеш на другите и да станеш герой за тях? Робуваш на едни желания, на едни претенции, с които сам пожелаваш да се съобразяваш. Не ти ли писна да чуваш думи като “Искам!”, “Това не ми харесва!”, “Направи това за мен!”?! Какво получаваш в замяна?! Свобода – Да! Естествено! Свободата си я има, въпросът е ще се възползваш ли от нея и ще кажеш ли това, което мислиш, в очите на другия?! Или ще продължиш да изпълняваш нелепите прищевки?! Не ти ли писна никой да не оценява действията и постъпките ти? – Писна ми! Но какво се променя?! Нищо! Аз съм пораснала – трябва да мога да се справям с всякакви проблеми и трудности, щом искам да оцелея!!!

Живота продължава! Колко още неща те чакат? Колко още неща ще преглътнеш и ще подминеш? Без съмнение много! Ти си роб, макар и свободен да изразиш това, което мислиш! Ти си роб на заобикалящото те пространство и на обединението, в което си, наречено държава. Държава, в която всеки мисли само за себе си, за своята свобода, за своите интереси. В която народът се дели на няколко вида хора, от които най-низшите, най-малките хорица са робите – тези, които се подчиняват на големите особи с тлъсти банкови сметки. Как да живееш в обединение, в което няма равноправие. Как да поискаш да си свободен и да кажеш това, което мислиш, като знаеш, че последствията могат да бъдат фатални за теб?! Сега осъзнаваш ли защо стоиш още тук, по средата между свободата и робството?! Не можеш да избереш нито едното, нито другото! Те са едно цяло – едното не може да съществува без другото!.....

Светът ми отново се разбърка и границата изчезна. Съвестта ми беше спряла да говори. Огледах се, но наоколо виждах само четирите въображаеми стени на невидимата килия, в която се намирах. Едното не може без другото! Тя беше права! И колкото и да ми се искаше светът да е различен, да е по-добър, си знаех, че винаги на хората нещо няма да им харесва, че винаги ще се оплакват от нещо и ще искат повече и повече. Какво повече от свободата – свободата да живееш, да обичаш, да имаш право на мнение. Понякога и това не ни стига или просто напук на всичко решаваме да се откажем от свободата и да бъдем роби. Нямаме смелостта да си признаем, че играем по правилата на собствения си свят.

Искам да счупя стените на моята килия и да видя света си от друга гледна точка! Но откъдето и да го погледна, в него ще има и свобода, и робство – винаги заедно в моя свят! Защото едното не може без другото. Защото ние не можем без тях. И дори да излезна от моя килиен свят, там отвън, ще ме чака нещо по-страшно и по-ограничаващо – големият свят, където мислите ми няма да имат сила.

Наистина ли искам да счупя стените?!..... :)

Революцията и свободата в поезията на Хр. Ботев

Сложната историческа съдба на нашия народ ,който векове е отстоявал правото си на самостоятелен живот ,налага в българската литература органичното обвързване на дуиите борба и свобода. Борбата за свобода става основна тема в нашето изкуство.За първи път в творчеството на Хр.Ботев добива своето гениално художествено въплъщение. Трудно е да се отговори на въпроса защо именно Ботев става онзи творец ,който при крайно бедната ни литературна традиция до него ,съумява да създаде творчество ,в което тълкуването на проблема за свободата изравнява нашето изкуство със световното.

Робството е много силно изразено и художествено обрисувано ,защото е до болка познато и ненавиждано от поета:
“Сочи народът и пот от чело
кървав се лее над камък гробен:
кръстът е забит във живо тело
ръжда разяда глозгани кости,
смок е засмукал живот народен,
смучат го наши и чужди гости! \"

Поетичната лексика поражда страшни ,зловещи асоциации ,които емоционално сгъстено предават разрушителната същност на робството. Христянският кръст -вековечен символ на милосърдието-у Ботев буди друга асоциация ,намерила рядка по естетическото си въздействие интерпретация.Забитият в живо тяло кръст символизира огромно,нечовешко страдание. Метафората “ръжда разяжда глозгани кости\" ,както и алитерацията на к,ж,з и носи усещането за смърт ,за разруха.

На широка идейна основа е разгърнат мотива за подвига ,свързан с традиционния персонаж в Ботевата поезия -майката ,либето ,невръстните братя в стихотворението ”На прощаване”. Тук лирическият герой е бунтовникът революционер ,чиято най-същностна характеристика е свободолюбието и готовността му за саможертва:
\"Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни\"

С това противоречие Ботев очертава с по-голяма конкретност духовното пространство в своята поезия.Появява се и характерният за него образ на Дунава като пределна черта:
\".. .ах,утре като премина,
през тиха бяла Дунава! \"

Пространствените координати в поетическия свят на Ботев вече придобиват и географска конкретност.\"Дунава\" разделя неговото поетично пространство на двe -чужбината /”тази тежка чужбина”/и родината /”бащино ми огнище”/.

Със своето завещание борецът предава и омразата към поробителите ,която ще направи крепка десниицата на неговите братя.Неговото дело трябва да бъде продължено от тях:
\"и дето срещнат душманин,
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват...\"

В свещения звет към невръстните братя Ботев е втъкнал картината на юнашката смърт ,наситена с атмосферата на хайдушките народни песни
\"….бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кьрви в земята,
в земята,майко,черната!\"

В обрисуването на тази картина се проявява гениалната способност на поета да изгради възвишен образ чрез най-обикновени думи ,чието необичайно свързване обаче придобива особена художествена сила.Думите месо ,кърви пораждат представата за смърт ,за физическа осезаемост на страданието.Но епитетът \"бяло\" в контраст с \"черни\" /кърви/ предизвиква асоциации за светлина ,красота и чистота /белият цвят в съзнанието на българина е символ на красотата/.

Смисълът на своя живот личността открива в героичната борба в името на народната свобода -в този съдбовен избор се проявява хармонията на интимно-личното и националното.В саможертвата личността се слива със своя народ.Социалният смисъл на саможертвата е разкрит в поантата:
\"Но стига ми тая награда
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда
за правда и за свобода...\"

Лирическото изживяване в стихотворението е пропито от едно силно ,драматично страдание. Емоциите в творбата са изключително силни и сложно преплетени. Чрез ярка антитеза е изразена бурята в душата на героя ,страданието в плана на миналото е противопоставено на страданието в настоящето. Трагизмът ,изпълнил душата на лирическия \"аз\" ,е породен от народната съдба. Действената любов на бореца към народа намира непосредствен израз в копнежа по революцията.Това е внушено чрез метафората \'\'сърце ми веч трепти ще хвръкне ”великолепен израз на бсрческата целеустременост на революционера. Като жадувана картина-видение,в “До моето първо либе” оживява романтичният образ на революцията,обрисуван с огромна вътрешна сила и динамика:
\"Там...там буря кърши клонове,
а сабя ги свива на венец
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец,
и смъртта и там мила усмивка,
а хладен гроб сладка почивка!”

Бурята в Балкана поетът превръща и в жив ,конкретен образ ,и в прекрасен символ на революционната борба.За пръв път в българската поезия у Ботев образът на революцията оживява с представата за бурята. По-късно ще срещнем този образ в поезията на Яворов \"Арменци”,Смирненски и Вапцаров.

И съвсем естествено в големия ден на човечеството ,деня на социалната революция ,Ботевият лирически герой поема пътя към чистилището на подвига.Финальт на стихотворението “Мята молитвА\" е наситен с диханието на това величие ,което носи със себе си единствено саможертвата в името на свободата.
\"Подкреии и мен ръката
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!\"

Това е съкровената молитва на поета към бога на разума ,която интимно и общочовешко се сливат в едно неразривно цяло.

В стихотворения като”Хайдути” ,”Хаджи Димитър\" и ”Обесването на Васил Левски” ,поетът се слива с художествения персонаж.Тук Ботев се е слял по-скоро със своя народ и от негови позиции оценява подвига на големите историчесйи личности. Социалният смисъл на тяхната саможертва се състои преди всичко в това да се стимулира всенародната борба. Подвигт на Чавдар /”Хайдути”/е получил всенародно признание ,защото героят е “страшен” за чорбаджии и турци ,но за клети сиромаси “крило бе Чавдар войвода\".Образът на волната песен ,подета от всички краища на българската земя ,извайва романтичната фигура на Чавдар войвода ,извисяв неговата героична натура.
\"Затуй му пее песента
на Странджа-баир гората,
на Ирин-Пирин тревата:
меден им кавал приглаша
от Цариграда до Сръбско,
и с ясен ми глас жътварка
от Бяло море до Дунав -
по румелийски полета...\"

От позициите на народа Ботев подхожда към мотива за подвига и саможертвата набореца-революционер и в одата-балада \"Хаджи Димитър\".В този поетически шедьовър творецът надхвърля рамките на националното и придава нова мащабност на идеите.Така произведението се превръща в образец на органично взаимно проникване на конкретно-образното и обобщаващо-философското ,на актуалното и непреходно-вечното.Образът на Хаджи Димитър е централен в баладата ,но Ботев го включва в системата от образи ,в която стремително разширява обема си от конкретния герой /Хаджи Димитър/през загиналите за свободата на България до образа на всички паднали за свободата.Основната идея на творбата за безсмъртието е внушена със забележителна поетическа виртуозност чрез движението на лирическото изживяване /чувство/-сблъсъкът на младостта и силата с болката и безсилието ,двубоят на живота и смъртта. Подчинена на това идейно съдържание ,лексиката се обособява в два кръга със значения :смърт / \"потънал в кьрви лежи и пъшка\" ,\"юнак с дълбока на гърди рана\"/ и живот / \"юнак във младост и сила мъжка\"/.

В плана на епическия разказ действието се развива за едно денонощие /започва с дневна картина и завършва със съмване/ ,но в плана на философското внушение достига вечността.Идеята за безсмъртието е не просто и леко възвеличаване на подвига.Към победното възвеличаване на подвига творбата върви през отчаянието /\"Ще да загине и тоя юнак”/,през болката ,която свива сърцето ,зада достигне до оптимизма роден от прозрението:
\"Тоз,който падне в бой за свобода,
той не умира:.него жалеят
земя и небе,звяр и природа
и певци песни за него пеят...”

Думите звучат. лаконично като сентенция ,преодоляват пространството и времето ,за да възпеят подвига на всеки герой от всички времена и точки на планетата.Конкретно-образното се слива с обобщаващо-филосовскот, националното с вечното.Затова и възхвалата на саможертвения подвиг намира космически измерения:”земя и небе,звяр и природа”.

Основната идея на творбата за духовното надмогване на смъртта е внушена и чрез баладичното вечерната картина ,самодивите ,вълка.Изображението на Балкана има нов заряди идеен ,и образен ,и емоционален.Страшното страдание на юнака под палещото слънце е заменено от приказното вълшебство от нежността и ласката на настъпващата нощ:
\"Настане вечер-месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми,вятър повее,-
Балканът пее хайдушка песен!\"

Цялата строфа е една разгърната метафора ,която превръща образа на Балкана в символ на героичното ,на вечното свободолюбие на българския народ.Художественото внушение е постигнато чрез употре*ата на изразни средства на всички езикови равнища-гласните допринасят за голямата мелодичност на стиха ,придават му песенно звучене ,глаголните форми с необичайната им употреба /глаголите са от свършен вид в сегашно време /създават усещане за повторяемост и непреходност. За песенното звучене на стиха допринася и синтактическият паралелизъм в шесте прости изречения в състав на сложното / 3+3/ ,както и асонанса на Е.

Саможертвата на Левски е в името на България ,а подвигът му е осмислен в общочовешки план като стъпка в борбата на човечеството за свобода и прогрес в стихотврението ”Обесването на Васил Левски\".В общия тон на безнадеждността в елегията се влива мощният глас на историческия оптимизъм ,който се въззема над конкретно-историческото и слива националното с общочовешкото.

С оптимизъм и вяра в бъдещата революционна борба е белязан и финалът на стихотворението ”Борба” -”Ше викнем: \"Хляб или....свинец”.Поетът-революционер вярва ,че всички онеправдани ще въстанат ,лирическият \"аз\" се слива с борците за прогрес и социална правда/\"ние\"/ ,категорично предричайки социалната революция в света.Този момент осмисля смт та на безбройните борци “в мъки,в неволи мрели” , той е залог за развитието на човечеството.

Не само финалът на творбата,но и цялото стихотворение звучи оптимистично ,защото в него звучи диалектическото мислене на поета ,което схваща истррическияя процес като една вечна борба м-у добро и зло ,м-у силите на прогреса и регреса ,на тиранията и свободата.И в това движение на човечеството по спиралата на прогреса ,революцията е сюблимен миг ,който ускорява движението напред и нагоре.Затова цялата поезия на Ботев е изпълнена с един непресъхващ оптимизъм ,исторически обусловен и доказан от времето.Свързан с бъдещето ,Ботев ще бъде винаги актуален.