Търсене в този блог

Зарежда се...

понеделник, 25 януари 2010 г.

Мотивът за завръщането в лириката на Дебелянов

Димчо Дебелянов в повлиян от Символизма, но той не определя изцяло облика му като поет. Под въздействието на Символизма Дебелянов обогатява палитрата си от изразни средства, усъвършенства своя език, открива нови пътища за философско мислене.

Най-характерните теми и символистични мотиви в творчеството му са: Сън; Спомен; Блян; Дом; Път. Душевната нагласа на поета е романтична, а световъзприемането му-елегично.В „Скрити вопли”; „Помниш ли, помниш ли”; „Пловдив”; „Аз искам да те помня все така”; „Черна песен”; „Един убит”; „Легенда за разблудната царкиня” са представени мотивът за невъзможното завръщане, за бездомността, за измамността на щастието, за живота като страдание. Просветлението, хармонията, съвършенството могат да бъдат постигнати чрез страданието и смъртта.

Невъзможното завръщане в ценностите на родния свят се наблюдава в стихотворението на Димчо Дебелянов „Скрити вопли”. Безпокойството, самотата, бездомността се противопоставят на мечтата за хармония, покой, утеха, любов. Страданието е породено от несъвършенството на света и човека. Затова щастието е непостижимо и невъзможно.

Непреходни стойности в творбата са майката, Бога, бащината къща.Символи на родния дом са майката, иконата и прага. Дебелянов употребява условното наклонение „ти”, която отразява формата на диалога- без събеседник или разговор със самия себе си. Синекдохи са „безсилно рамо”; „усмивка блага”; „морен поглед”.

Съновидението в света затвор се откроява в „Помниш ли, помниш ли”. Отразява се неизживяната младост и безплодните надежди на лирическия герой. Сблъскват се идеалът и реалността (бяло-черно; тук-там; добро-зло). Наблюдават се противоречието между патриархалната хармония и безчувствената студена човешка тълпа в града.

В сонета „Пловдив” на Димчо Дебелянов времето отсъства. Домът е духовната опора на лирическия герой, но той е в миналото и е безвъзвратно изгубен. Градът и настоящето са територия на разрушената хармония, на изостаналост и обреченост. В града лирическият герой е бездомен, анонимен и самотен. В сонета „Пловдив” липсва светлината и радостта на спомена от другите стихотворения. Когато радостта се свърши най-вярна спътница ще е скръбта.

Смърт и безсмъртие в баладата „Хаджи Димитър” от Христо Ботев

Баладичният жанр е подходящ да се осъществи възхвалата на юнака. Между лирическия Аз и юнака има дистанция. Смъртта на Хаджи Димитър е факт за всеки българин, но началото на творбата сякаш категорично го опровергава.

Началната строфа подвърждава, че юнакът все още е жив, но смъртта приближава физическата смърт. Стихотворението се състои от 12 строфи.

Четвъртата строфа е антикулминацията, пета строфа е началото на извисяването на духа, отделянето на пленното от непленното от духа. Шеста строфа е вододелът между първа и втора част, седма строфа е обобщение на първа част- угасва жаркия летен ден, настава прохладна прекрасна нощ, която преминава ор реалното във фантазията, в света на виденията. Нощта е част от вечния кръговрат в природата и живота.

Пространството е организирано върху опозицията земя-небе. Конмпозицията на творбата е основата на антитезни противопоставяния и контраст.

Тялото принадлежи на земята, тя е символ на вечното, на него принадлежи духът. Земята и небето се докосват само във високото пространство на Балкана. Балканът е устойчив символ в българския фолклор и литература- свобода, сила, мъжество, жертвоготовност, подвиг. В баладата „Хаджи Димитър” Балканът е и гранично пространство. Той е естетизиран и чрез хайдушката песен се превръща и в знак за време- осъществява връзката минало- настояще-бъдеще.

Идеята за безсмъртието се носи и от природата- „земя и небе”; „звяр и природа”; „цяла вселена”. Грижата на природата за юнака го доближава до вечността. През деня под парещото слънце за него се грижат зверове и птици, вълкът е свързан със земята, а орлицата и соколът- с небето. През нощта са месеца и звездите над юнака. Бдят самодивите, които са връзката между земното и небесното. Осъществена е вселенската хармония човек-звяр- природа.

четвъртък, 7 януари 2010 г.

Цикълът "Зимни вечери" - лирична имперсия на социалната тъга

Лирически пластична е тъгата на Смирненски в цикъла „Зимни вечери”. Болката е овладяна в притихналото мълчание на скръбта, обгърнала художествените сетива на поета. Приглушената светлина на отиващия си зимен привечерен сумрак допълва емоционалната гама на настроението. Лиричната импресия очертава предметните детайли на идваща тъга. Тя носи тъжния спомен за отминала надежда, за угаснала светлина. В пространството на минорна самота отеква замиращият тъжен шепот на душата. Той е изпълнен с неуют и с дълбоко почувстван дис-комфорт. Мракът настъпва, мислите потъват в дълбоката тишина на поетичния размисъл. Сякаш безмълвни са отронените слова на поета. Те звучат като потиснат елегичен стон, чут само от самотно откроените предметни детайли в припадащия мрак на зимната вечер. Сякаш не поетът, а реалните от действителността изповядват тъжните размисли на душата:
Като черна гробница и тая Вечер/пуст и мрачен е градът;/тъпо стъпките отекват надалече/и в тъмата се топят.
Художественото пространство на града, характерно за поезията на Смирненски, носи елементите на символно изразен трагизъм: „като черна гробница”. Елегичната импресия от преживяното напомня за реалните чувства и настроения в заглъхващия далечен спомен за случилото се. Той чезне, топи се в мрака. Споменът е одухотворен. В него отекват „стъпките” на хиляди човешки съдби. Ритъмът на живота е жив, макар и отзвучал като далечно ехо в художественото пространство на лирично прискър-бие, обгърнало с неизповедима безмълвна тъга душата на поета. Всеки стон и ропот глъхне. Всеки спомен замира.
Смирненски озвучава пустотата и безмълвието. Те започват да „говорят” в предметните реалии, взети от действителността. Тъгата е студената прегръдка на света за обезнадеждената душа.
Болката става безплътна. Неин художествен израз са единствено символните образи, пронизани от невидима, струяща отвсякъде поетична скръб. Именно лиричната импресия, изтъкана от неуловима болка и символно изразена скръб, е художествено поле за безмълвна изповед тревогата на поета.
Всичко е неясно, недоизказано, смълчано. Времето и пространството се сливат. Реалните очертания на човека и света изчезват. Остава само настроението, изразено чрез лиричния мотив на поетичната фраза. Елегичните внушения са ненатрапчиви, безнадеждността - „акварелно” изразена:
Вървя край смълчаните хижи,/В море непрогледна мъгла,/и вечната бедност и грижа/ме гледат през мътни стъкла.
Срещата между поет и действителност е чрез лиричното настроение. То носи само филтрирания отзвук от реално изпитана сетивна болка, потънала в необятния свят на човешката душа, социално унизена и онеправдана. Одухотворените реалии от действителността говорят за стаената дълбоко в духа социална тъга. Тя е незрима, само усетена и почувствана. В пространството на ограбена човешка душевност е изписана картината на тъгата, на неизказаната болка и на социалното отчаяние.
Във всеки странен щрих, изписан върху емоционалното платно на социалната безнадеждност, Смирненски разчита отделна човешка съдба, трагично смълчана в безмълвието на лиричната болка. Поетичният декор е тъжен и безутешен. Груб е досегът с действителността. Художественото пространство е загатнато чрез предметни детайли, говорещи за отчужденост и безразличие. Те изразяват най-точно неуюта в човешката душа.
В пространството на словото стои лиричната недоизказаност. Настроението със своето прискър-бие говори много повече от изречените слова. Те се оказват ненужни. Не могат да изразят цялата мъка и безкрая на болката.
В поезията на Смирненски фрагментът изразява цялото. Внушава се обща представа за видяното и чутото. Картината на социалната мъка се изпълва с универсални стойности. Те обобщават човешката социално безрадостна съдба.
Човешката участ е толкова трагично безнадеждна, че индивидуалното, особеното в неговата социална съдба губи значение. Тя се слива с общото море от болка, символно изразено чрез образа на „сивата мъгла”, обгърнала всичко - хора, човешки съдби и градски пейзаж.
От безкрайния неизплакан поток на човешката скръб се ражда песента на тъгата.
Но независимо от изплаканата тъга, дълбоко заровен в душата остава пламъкът на забравена ви-талност, на потисната жизненост и любов към обикновените радости в живота. Тези нови пориви, надмогнали скръбта, са изразени чрез огнения отблясък на пламналите гриви на ковашкото огнище. Тъмният силует на хората, ковачи на своята съдба, се откроява контрастно със своята мажорност като внушение и сила на изживяванията на фона на приглушената тъга и лирична недоизказаност.
Смирненски напомня за скритата огнена лава на потиснатия социален протест. Сред море от тъга върви поетът, съчувства на своите безхлебни братя. Споделя тяхната несрета съдба, като не забравя вика на тълпите и люлеещото се огнено море от раз-бунтувани, социално гневни хора.
Реалността художествено присъства със своето сурово и твърде неприветливо лице, независимо от лирическия филтър на чувства и настроения в цикъла „Зимни вечери” на Христо Смирненски. :)

Човекът и суровата действителност в поезията на Вапцаров

Екзистенциалните идеи за същността на човека
Човекът и неговите ценности в поезията на Вапцаров

Увод:
Поезията на Никола Вапцаров е естетически феномен, който пренася посланията на една драматична епоха. Връзката с традицията е необичайна, тъй като се осъществява чрез множество скрити диалози с най-съществените художествени концепции, изградени от българската литература. Лириката на Вапцаров кореспондира с Ботевата поезия, разполагайки своята смислова тъкан в контекста на проблема за преодолимостта на злото. Очертава сходни с творчеството на Яворов паралели и кръга от фундаментални представи за него: за човека и словото, за човека и света. Поетите от 20-те години Гео Милев и Атанас Далчев също участват в оформянето на Вапцаровия поетически свят. Първият чрез абсолютизираната вяра и постижимостта на земния рай, а вторият чрез опредметяването на духовните връзки между човека и битието. От това се поражда и екзистенциалната проблематика, която Вапцаровата поетика интерпретира. Участта на човека е проблем, който Вапцаров полага в основата на аргументативните пластове на своята лирика, поезията му представлява един модел на света.

Теза:
Проблемите, които го занимават са свързани с човека, с неговото място в живота, с избора на жизнена позиция. Човекът според Вапцаров напуска мястото си на обект, за да се субективира, да набави своята персонална идентичност чрез духовните актове на надеждата, познанието, любовта и вярата. Прагов, екзистенциален момент в духовната трансформация на Вапцаровия лирически герой, в процеса на формирането на новите екзистенциални представи е сдобиването с вяра – основния импулс за живот, неразрушима ценностна опора на личността.
Единствената стихосбирка, която Вапцаров издава приживе е “Моторни песни”. Циклите му са озаглавени “Песни за една страна”, “Песни за човека”, “Песни за родината”, и “Песни”. Поетът изразява нов тип отношение към света, труда, машината, делничното битие. Всички те имат амбивалентна семантика. В поетическата му система трудът е видян и като наказание, примитивна борба за оцеляване, и като творчество. Машината – и като средство за експлоатация, и като материализация на човешкия творчески дух. Животът – и като битуване за залък хляб, и като свободно бъдеще в равноправен свят. Отечеството – и като прекрасна земя, и като трагически разделено пространство. Преобладаваща дума в поезията на Вапцаров e “човек”. В неговата лирика се реабилитира човека, освобождава се от оковите на битието.
Вапцаровата поезия се свързва с вярата, а тя се съдържа във всички аспекти на любовта. Лирическият “аз” в стихотворението “Вяра”, свързвайки трите универсални категории – вяра, надежда и любов, добива завършения образ на съществуването си. Стихотворението има библейско-притчова стилистика, за да разреши конфликта между човека и живота, тук и сега в простора на вечните истини и ценности. Нравствеността на смисъла извежда представата от равнището на биологично-човешкото “Ето аз дишам …”, през равнището на социалния човек “работя живея” до равнището на пишещия “и стихове пиша / (тъй както умея)”. Създава се представата за комплексния, цялостен човек във всички аспекти на битието. Идеята за творчеството е изразена в своя духовен и екзистенциален аспект. Двете начала на истината “пиша” и “боря се” активизират мотива за свободния избор. Подчинени на мотива за избора са и основните образи – въжето и пшениченото зърно. Въжето прекъсва връзката с живота и става граница между света на живите и мъртвите. Актът на окачване на въжето е свързан с мотива за злодеянието. Сблъскването на теза и антитеза подсказва възникването на аргументираната част на произведението. “Сюжетният” момент в творбата е окачването на въжето и синтезира сблъсъка между човека, носител на доброто и силите на злото и унищожението. Обесването е гранична ситуация, в която се сплитат проблемите за живота и смъртта, а формата “злодей” представя сблъскването на човека с тези, които инструментализират злото и го превръщат в абсурдна логика на съществуването. Императивната форма “свалете” създава алюзия за механизъм на освобождаването. Трансформацията от “аз съм” до универсалната форма “ще бъда” предполага осъществяването на човешката екзистенция, разбирана като сливане на човешкото тук и сега с вечния живот. Силата, която прави възможна екзистенцията е вярата. Единството на човешката личност и доброто е обобщено чрез метафората “пшеничено зърно”. Зърното е метафора на вярата, средоточие на цялата човешка личност. При Вапцаров вярата е път към вечния живот след избавлението, който дава смисъл на човешката жертва и воля да приеме смъртта, но само в нейния физически план.
С подобна проблематика - за избора на пишещия човек, за понесения кръст на страданието в името на истината и стаената вяра в доброто, са творби като “Романтика”, “Рибарски живот”, “Кино”, “Доклад”, “Ботев”, “Писмо”. Творбите продължават значенията на програмното стихотворение на Вапцаровата поезия – “Вяра”. Най-ясен е примерът в това отношение със стихотворението “Писмо”. Заглавието сигнализира особеността на един литературен, комуникативен акт, сигнализира представа за взаимност, интимна изповед, който сродява “аз”-овия глас с едно интимно близко “ти”. “Писмо” се разгръща на три темпорални равнища. Очертава миналото, свързано с елегичното и споменно начало. Очертава настоящето като духовна реализация срещу миналото и механизма, който обединява настояще и бъдеще, синтезиран в мотива за вярата. Тези три равнища са съответни на три пространствени нива. Първата част на стихотворението от гледна точка на хронотипа си обединява представата за миналото и затвореното, ограничено пространство, което дистанцира човека от света, от себе си и от възможността за спасение.
Ботевата метафора “сърце зло в злоба обвито” при Вапцаров се трансформира в представата: “после някаква омраза се впиваше дълбоко във сърцата”. Тук битува и опозицията омраза – любов, зло –вяра. Вапцаров разполага смисъла на произведението си сред значения, които утвърждава и Ботевата поезия – разрушената връзка между човека и духовните ценности, истината и свободата. Със следващите строфи “Писмо” въвежда в интимно-изповедното начало, в плана на сегашността и изгражда нейния мотивен контрапункт – вярата. Настоящето противопоставя мечти и действителност, фикция и факт, трагичното тук и сега. Чрез метафоричната поетова реч се прави характеристика на социалния ад.
Някои от образите имат и символни значения. Чайките символизират свободния живот, губят се платната както се губи и изчезва всяка мечта. Но вярата ще реабилитира човека и ще възстанови радостта. Покрусата и омразата не се превръщат в застинало състояние на лирическия дух, а в порив към включване в “една борба, която днес клокочи”. Финалът е химн на вярата във възкресението, прозрение за смисъла на човешкото жертвоприношение, което може да сбъдне надеждите и да овечности човека и смисъла на неговия живот. Активизират се множество алюзии с библейска метафора, свързани с различни представи. Слънцето е метафора на вечната светлина, на щастливо откритие, смисъл на живот, сродява човека с вечността. Стихотворението “Писмо” започва като писмо-изповед и завършва като песен и химн на вярата.
Вапцаровата вяра се проявява в пълна сила в концепцията върху духовната същност на човека. Тя е разгърната синтезирано в стихотворението му “Песен за човека”. Стихотворението започва като разговор-дискусия между лирическия говорител и дамата. Комуникативната ситуация “ние спориме” сблъсква мнения и противопоставя позиции. Открива се с лирическия глас на монологиста. Дамата разгледжа престъплението от библейска гледна точка и вижда в него само зло. Гледната точка на лирическия “аз” е, че вижда доброто и злото. Позицията, която дамата защитава е антихуманна. Основава се не на духовен опит, а на информация. Позицията на “аз”-а е етична. Той носи в себе си убеждението, че вярата в човека има смисъл, защото независимо от грешната си природа, той е способен на духовен подвиг. Сблъскването на експлицитното “аз мразя човека” и имплицитното “аз обичам човека” фактически поставят мотива за вярата и нихилизма. В аргументативната част едната позиция декларира мотива за братоубийството, а другата за отцеубийството. Вапцаров използва мотива за престъплението, за да стигне до идеята за наказанието. Само така ще има пречистване. За разлика от дамата, която вижда фактите, а не търси причините, лирическият говорител прониква в човешката същност и разграничава добро и зло. Еволюцията на човека започва още, когато “злодеят злосторен” се трансформира в субект, а субектът “станал човек”. В нравствената среда, намерена в пространството на затвора, злосторникът “попаднал на хора и станал човек”. В престъпника се извършва нравствен прелом. Процесът на нравствено прераждане е кодиран в трансформируемия образ на песента. Нататък творбата е песен за ужаса и вярата, за възможността да се победят злините на унищожението. Социумът преминава от едноличното към обобщаващото “песен за човека”. За Вапцаров песента е механизмът, с който човек се сродява с вечността. Песента е неговата истина, неговото пречистване. Песента е чувството, което оличностява и универсализира индивидуалната драма на човека. Тя е механизма на духовното просветление, чрез който се побеждава мрака и страха като проява на инстинктивното битие. Екзекуцията напомня за страшния съд. Умира само тялото. Творбата има рамкова композиция. Във финала лирическият глас се връща към началната комуникативна ситуация и полага инстинктивното начало като състояние на опонента, а разумното и просветлено начало като знак на своята позиция. Трансът и ужасът, в който изпада дамата поддчертава монологичната нагласа. Чрез песента, любовта и вярата може да бъде възстановен статуса на човешката личност. Налага се идеята, че смъртта е начало на вечния живот.
(В “Песни за човека” битуват стихотворения, които очертават духовния мироглед на твореца. Цикълът започва със стихотворението “Вяра”. В него са още “Завод”, “Романтика”, “Двубой”, “Писмо” и завършва с “Песен за човека”.)
Най-ярко идентификацията на “аз”-а с множеството разкрива стихотворението “Двубой”. Това е драматична поема, която утвърждава проблема, че въпреки страданието чрез борбата човечеството търси преобръщане на ценностите, новото и воюва за него. В стихотворението се утвърждава света на социалния ад, показва се конфликта между човека и съществуващата действителност. Този конфликт е предаден алегорично. Героите са обобщени, хиперболизирани образи. Чрез представата за световното дърво се разкрива света на човека – подземие, земя, небе. Мината е същност на ада – мрак. Вапцаров тръгва от подземния свят, като символ на гроб, изпълнен е човекът с отчаяние и трагизъм. Героят се движи по вертикалната ос на трите пространства. В първата си част творбата очертава три трагически епизода от битието на класата – първата разкрива жестоката съдба на човека жертва на социалните условия, вторият - участта на лишения от нравствени устои отчаян самоубиец, третият – деянието на достигналия пълна нравствена деградация братоубиец. За да изрази човешката съдба Вапцаров показва страданието. Земята се превръща в ад. В земния свят е извършено братоубийство. То ще доведе до апокалипсиса. Драмата на човека от съвременната действителност, от пасивността води до реалистичното отражение на живота.
В следващата част на творбата лирическият герой носи ново самоусещане – със загиналото на барикадите дете, с летеца-изпитател, не с човека-жертва, а с човека-борец. Чрез образа на малкия Гаврош на барикадите лирическият говорител отвежда към идеята, че светът може да бъде преобразен чрез борба. Утвърждава се връзката на революционната идея от миналото, настоящето и бъдещето. Смъртта на Гаврош – детето на барикадите, е в името на стремежа за съвършенство. Човекът, който е в небето е символ на твореца. Колкото повече се изкачва в пространството, толкова повече се усъвършенства. Този човек е носител на универсалните човешки идеали. Човекът е почти равен на Бога. Той е без име, един от многото, но е непобедим. Рефренът утвърждава идеята, че човекът е носител на доброто и злото. Краят носи самочувствието, че старият живот ще бъде победен.
Докато “Писмо” и “Песен за човека” слагат акцент върху индивидуалната трагика, то стихотворението “Завод” разкрива социалната участ. В стихотворението битува участта на човека-маса. Изграждането започва с елиптични изречения. Метоним на действителността-ад е образа на завода – основен битов и екзистенциален топус на Вапцаровата лирика. То е затворено пространство. Нарушена е космическата хармония. Разрушена е действителността. Заводът се превръща в начин на живот, който поглъща и унищожава човека. В него трудът е наказание, затвор, жестока принуда. Човек е лишен от възможността да изрази своята индивидуалност. Животът е алегорически отъждествен с “озъбено, свирепо куче” – една от най-деестетизиращите характеристики на художественото настояще в нашата лирика. Човек има единствена възможност за оцеляване в отчаяна борба да отнеме парченцето хляб от зъбите на туй “настръхнало, вбесено псе” – налице е пълно тъждество между индивидуалната и общностната трагика. Елементите на завода – машините са символ на разрушение. Те носят амбивалентност.
“Романтика” е поема за вярата, за мечтата, за прекрасното. В нея лирическият говорител отхвърля старото разбиране за романтика и красота. В опозиция на този образ е новата романтика. Тя е жива, ражда се, диша. Това е утвърдено чрез одухотворения образ на машините. Този образ се свързва с гордия човешки дух, с представата за новия човек – дързък с преобладаваща сила. Оптимизиран е образа на моторите: “Те пеят по небето синьо”. С представата за новата романтика се утвърждава новия творчески човешки труд като основа на прогреса. Картината на бъдещето е пресъздадена през очите на човека и порива му към новото, чрез вярата му в новото. То вдъхновява, ражда стихове. Връзката между днес и утре е борбата за новото. Тя битува в представата: “обходил от полюс до полюс светът”. Картината на бъдното е свързана с простор. Тя е всеобхватна и светла, без граници, защото няма граница за мечтата и вярата. Образите са чисти, неукрасени, предметни, свързани с висота и полет. Основната характеристика на новото време е труд и свобода.
Вапцаровата поезия е фокус върху съдбата на човека. Неговата поезия е апел към хуманност, драматично изказване на страданието и съзнанието, че там зад всяка стена и ограда страда един отхвърлен син на живота. Обобщен образ на Вапцаровия съвременник е лирическият герой от стихотворението “История”. У него се усеща трезвост, мъдрост, безпогрешно вникване в смисъла на събитието. Той усеща епохата и прави трезва равносметка. Това му дава основание пряко да се обръща към историята, което носи и оригиналната структура. Разговорът с историята е връзката с потомците. Лирическият герой се обръща пряко – въпросът е конкретен:
Какво ще ни дадеш, историо,
от пожълтелите си страници? …
Рисува се реалистично картината на съвремието. Времето се редува от минало в бъдеще, за да се разкрие настоящето. Чрез реторични въпроси и елипси се дава оценка на живота. С верен художествен усет са подбрани картините. За това допринася и лексиката. Народните изрази са експресивни, наситени със сгъстени чувства. Думите от битовия речник се открояват със сурова и първична яркост:
По синурите сме се раждали,
на завет някъде по тръните …
На себе си и на своите съвременници лирическият герой гледа като на безименни герои, изпълнили своя граждански дълг: “За мъката – не щем награди … “. В творбата ярко се откроява проблемът: народ – история – личност.
Основна ценност в поезията на Вапцаров е родината. Релацията човек – родина е проблемно ядро в българската литература. Във възрожденската литература максимално се естетизира образа на земята – майка. Образът на родината във Вапцаровата лирика е възприет в неговата съкралност, в неговата идеалност и така се идентифицира с абсолютните начала. Те са композирани от легендата: “илинденски приказки пеят” (“Земя”), “скрити / легенди, които ни чакат” (“Доклад”); от притчата: “Учеше ме, майко, ти със притчи” (“Имам си родина”) и от единството на чувствено и интелектуално изживяване на доброто в стихотворението “Доклад”.
Със стихотворението “Родина” се открива цикъла “Песни за родината”. Родината на Вапцаров е обобщеният образ на родната земя, планината, орлите и контрастно н величието той разкрива човешката несрета чрез образа “бедни села”. Подобно на Ботев обръщението към родината е откровение, размисъл, болка. Любовта към народа е подчертана чрез връзката герой – народ и определението “моя народ”. Любовта към родината е визирана чрез възторга от революционното минало, предадено чрез имената на Гоце и Даме. Най-ярко Вапцаровото отношение към родината е разгърнато в “Земя”. Творбата разкрива сблъсъка между действителност и идеален живот, между интимното и универсалното. Вапцаровата поезия пулсира между пределна съсредоточеност и определен мащаб на обобщенията. Чрез географски реалии е описана прекрасната родина. Първата строфа представя непривично за поетическата традиция творение:
… тази земя – не е моя земя,
тази земя,
простете, е чужда.
Знак за духовната пропаст между “аз”-а и родината е още началната дума на текста, показателното местоимение “тази”. То показва духовната дистанцираност на “аз”-а от родината, от земята. Важна функция тук има и въведения мотив за пролетното огряване на земята, “която пролетен вятър пробужда …”. Втората частт въвежда контрапунктно естетизирания спомен-образ за родината, за земята. Налице е ярко естетическа трансформация. Местоимението “тази” е знак за духовна отчужденост. Но духовната единеност на “аз”-а с родината е изразена от чувство отчужденост към чувство за принадлежност. Урбанистичният пейзаж е заменен от роден – от тясно безличното пространство на фабричния път до безбрежно прекрасното пространство. Но финалът донася отново първоначалния деестетизиран образ на родината. Тя е представена като страна:
… разлюляна
в метежи.
По Беласица телени мрежи …
Представата за родината и съдбата на човека битува и в стихотворението “Имам си родина”. Лаконично, но с изключителна образност е създаден нейния образ. Измеренията на родината са универсални: “вред, където се борят за хлеб”. Борбата за хлеб е един от традиционните мотиви на Вапцаровата поезия. В него са свързани екзистенциалните измерения на човешкия живот, т.е. образът принадлежи на необходимостта, но и на свободата.
В цикъла “Песни за една страна” борбата – самоцел е блокирана от нейния оправдаващ жертвата нравствен смисъл. Поводът за създаването на цикъла е Испанската гражданска война. Това са стихотворения обединени от общ сюжет. В стихотворението “Испания” за изразеи симпатиите на Вапцаров към борците и вярата в победата. В “Сън” главният персонаж е Фернандес, а действието се развива на бойното поле. В “Песен за другаря” Фернандес е убит, а в “Песен за жената” е предадено обстановката в дома му. В “Писмо” Долорес съобщава на майка си, за смъртта на своя любим. Целият цикъл съдържа определени персонажи, а действието се развива в последователността на събитията – войната, барикадите, смъртта на борците и преживяванията на Долорес.
Стихотворението “Испания” носи конкретна историческа насоченост. Испания е предадена като представа на поета за миналото и настоящето на конкретната страна и света, като съзряване за нов живот. Тя носи идеята за свободата като вечен проблем, като традиция. Едно от драматичните стихотворения в цикъла е “Сън”. Образът на бъдещия труд, изграден според каноните на утопията за равенството битува като идея в творбата. Тук заводът е предаден като образ не на социалния ад, а като завод – мечтан живот. Творбата е предадена в диалогична форма, което носи напрежение и истинност. Заглавието има конкретен и преносен смисъл – сънят като фикционално изживяване и като представа за бъдещето. Разговорът е между двама приятели. Късите реплики, рязко сменящата се интонация предават напрежение преди битката. Новият тип трудово самоусещане е разкрито особено ярко в съня на Фернандес.
Важен компонент в представата за труда като човешка екзистенция е и образът на машината. Той също е видян в двойна перспектива – като оръдие на експлоатация и като символ на човешко творчество. Проблемът за ролята на техническия прогрес в човешкото битие е актуална тема на модерната литература. Тя има принципно две трактовки – един кръг автори имат катастрофично отношение към машината, друг кръг автори я възприемат като реализация на стародавни романтически копнежи на човека. В поезията на Вапцаров този образен елемент от трудовото ежедневие на героя – работник е с многозначни измерения. Вапцаров я схваща като проява на човешкия дух, като основно средство, хармониращо човешките творчески усилия със законите на природата. Чрез машината човек осъществява своята възможност да трансформира видовете енергия в природата една в друга.
“Песен за другаря” е творба изпълнена с драматизъм и звучи изповедно. Обстановката е конкретно реалистична. Написано е като изповед. Характерност за Вапцаров “ние”, подобно на Ботев утвърждава, че страданието е общо. В “ Песен за жената” чрез мислите на Долорес е предадена драмата на двама млади. Заглавието носи идеята “песен”, но творбата е пропита с мъката и страданието на една жена загубила любимия, другаря. Това е изповед, която разкрива страданието. Негово продължение е стихотворението “Писмо” написано в епистоларна форма. Самото заглавие, адресът, обръщението носят някаква достоверност. В стихотворението има драматични чувства и човешка болка. Основният емоционален тон е скръбта, кояято застива в успокоение и просветлено страдание. Изживяванията през барутните дни са предадени чрез личната драма на Долорес. Скръбта е разкрита чрез изповед. Душевното вълнение е предадено чрез лаконично накъсани чрез паузи, възклицания и повторения.
Чрез личната съдба на героинята Вапцаров разкрива жестокостите, които носи една война. Долорес прониква дълбоко в действителността. Нейният образ е изграден по новому. Тя е преживяла страданието и останала в него по-мъдра. В образа на Долорес са въплътени етичните и естетичните идеали на поета.
Проблемът на жертвата осмисля проблема за личността, за нейната цялост и универсалност. По този начин жертвата полага човека в плана на едно всеобщо преживяване на доброто и злото, на конфликта между тях, като Ј отрежда ролята на пратеник – изкупител на човешките грехове. От това следва, че личността се идентифицира с Христовия път като цялостно сбъдване на вярата. В същото време страданието е индивидуализирано като физическо и духовно изживяване на болката. Мотивът за жертвата поставя знак между заминаване и завръщане. Санкционираният от християнската традиция, а в нашата литература и от Ботев синтез на тези две значения е прощаването, което съдържа в себе си два мотива – за пътя и за прошката. В този смисъл произведението “Прощално” представлява изчистения блян за апокалипсиса и вечния живот. Чрез предчувствието за идното “Понякога ще идвам в съня ти …” професионалното битие се вписва в универсалното битие на християнското човечество. Творбата представя интимната територия на съня, на потиснатата цензура, където действат истинните механизми на човешкото същество. Това е пространство на несъзнавания опит, символична територия на контакт между човека и трансцедента. Текстът се превръща в един екзистенциален цикъл на завръщането на лирическия глас в необятността на мрака, на греховното, на злото, на преходното, за да даде просветление и лъч от светлината на истината.
Предсмъртното стихотворение на Вапцаров “Борбата е безмилостно жестока” завършва неговата скромна по обем стихосбирка така естествено, така органична, както разстрелът завършва живота. Покритието между житейското и лирическото “аз” – основа на цялата Вапцарова поезия – тук навлиза в сферата на несъмнените и неповторимите доказателства и превръща това осемстишие в изключителен нравствен и художествен документ. Стихотворението е построено върху драматична, конфликтна основа - сблъскването между два типа отношение към смъртта и духовното безсмъртие на бореца, два типа емоционална нагласа, два стила. Стихотворението има две ясно обособени части: едната, по-голямата се състои от първите шест стиха и подготвя по обратен път втората част, в която има два заключителни стиха. Един човек, един борец, отива на смърт. За себе си като личност той не казва нищо повече, нищо по-определено и така се слива с онова величествено множество мъченици, което човечеството изтръгва от себе си при всеки рязък поврат на своя живот. Минутите преди разстрела поставят с жестока яснота въпроса за борбата и смъртта, за смисъла на живота и саможертвата, за трагизма в гибелта на отделния човек и сливането му с вълните на безсмъртния народ. Първият стих въвежда традиционния в революционната лирика образ на борбата: “Борбата е безмилостно жестока …”. Идва вторият стих, също кратко просто изречение: “Борбата, както казват е епична.”. В това двустишие се преплитат два лирически гласа. Изненадващото тук е съчетанието на “както казват” с “епична”. В стиховете: “Аз паднах. Друг ще ме смени и … толкуз.” се крие голямо вътрешно величие. Нищо мистично, изключително не иска да види в смъртта си готовият за саможертва. В първата строфа напрежението между величието на борбата и стремежът на лирическия “аз” да погледне на нея скромно,обикновено се оформя отчетливо. И във втората стофа се откроява същата композиционна схема. След темата на борбата идва темата на смъртта. Изразена сдържано, но с цялата безмилостна жестокост на ужасния атрибут – червея. Вместо образа на певците, които песни за него ще пеят се появява образа на червея – символ на тленността на живота. В стихотворението се оформя: в една група темата за борбата, саможертвата и смъртта, а във втората лирическият “аз” не така сдържано прави опит да ги сведе до равнището на прозаичното, обикновеното. След драматичните колебания между обективното величие на борбата и човешкото в саможертвата и смъртта идва мисълта за любоват и духовното сродяване с народа. Тук лирическият “аз” сдържан досега заговорва топло, за душевно с поглед към бъдещето:
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!
В първите шест стиха изказът е в първо и трето лице, в “декларативното” сегашно и минало време, а в последните два се появява колективното първо лице, множествено число и романтичното бъдеще време. Афористичният стих “Какво тук значи някаква си личност!” е интертекстуален наследник на Гео-Милевото “Що значи смъртта на един?” и смислово продължение на “Стига ми тази
награда …”.
Вапцаровата лирика реабилитира човека, освобождава го от оковите на битието в смисъл, че той вече не е обект на унищожението, а притежава възстановена духовна цялост. След Ботев и Яворов поезията на Никола Вапцаров обработва значението на песента като универсален механизъм, чрез който индивидуалното и общочовешкото се сливат, миналото и бъдещето се съсредоточават в етичното настояще и чрез който се преодолява временността на творческия изказ, за да попадне той в измеренията на вечното.
Лириката на Никола Вапцаров намира своите аналози и изгражда своите символни полета в литературния поток на българската художествена мисъл. В историята на българската литература Никола Вапцаров остава поет на вярата, надеждата и любовта. Той вярва в абсолютната свобода – истината.

събота, 2 януари 2010 г.

Човешкото страдание в цикъла "Зимни вечери"

Човешкото страдание е основен мотив в една от най-популярните творби на Х.Смирненски – цикълът „Зимни Вечери”. Съдбите на лирическите персонажи са пряко зависими от последиците и от живота в големия град. Творбата е наситена с много болка и съчувствие, състрадание и зов за човешката милост
В цикълът З.В. ясно се открояват картините на живота в крайните градски квартали – един свят, сравним само с ада. В тези предградия властват отчаянието, мъката, бедността и мизерията. Изгубени са радостните емоции в живота. Страданието е всеобщо.
Още в началото на творбата С. сравнява града с „черна гробница”, цялата обгърната от сива мъгла. Епитетите „пуст и мрачен” се наслагват в/у определението „черна гробница” и безотказно внушават невъзможността да се забележи някаква следа от жизненост в това пространство. Всичко тук е замръзнало и статично. Глъхнещите сгради с „жълти стъклени очи”, оскрежените дървета и жици създават не само впечатление за призрачност и изоставеност, но и за един скован и безсмислен свят, в който човекът е излишен и ненужен.Драматизмът на ситуацията в бедното предградие е последица от социалната принадлежност на човека, лишен от естественото право на труд и възможност за препитание. Определението „безхлебен” е израз на печалния резултат от несполуката в живота на бащата. Безпомощен и отчаян от повтарящото се всекидневие, той достига до мисълта, че животът му е „непотребен”. Пренесена в семейството, тази социална безперспективност се превръща в чов. трагедия, чиито жертви са децата и майката. В този дом липсват уютът и топлината, а градът не само , че не дава закрила на социално онеправданите, но ги и лишава от опора и смисъл в живота.
Дори тогава, когато се трудят, хората от соц. низини не живеят щастливо. Дори метафората „златни сълзи” не носи послание за нещо възвишено и красиво, а по-скоро насочва смислово към тъжната участ на хората на черния труд.
Животът на хората в тази част на големия град задушава всеки техен порив и устрем, унищожава всяка обзела ги надежда и възможност за спасение. Присъствието на мъглата е неизменно и неотлъчно. Всепоглъщащата мъгла е еднозначна с живота, отреден за соц.слабите хора, за онези, които са притиснати от жестокостта на света, част от който са и самите те. Към тях лир. Аз се обръща с дълбоко съпричастие и с непринудена чов. близост : „Братя мои, бедни мои братя – пленници на орис вечна, зла....”. всичко се поглъща от хаоса, от скръбта и от смразяващия студ сякаш единствената възможна светлина е тази на свещите, запалени край ковчега на младото момиче. Смъртта е властна господарка над безпомощните с/у нея обитатели на бедните хижи. Безчовечната мизерия белязва жертвите със знака на смъртта. Молитвата със словата, отправена към Бога е осъдена на безответност, защото всичко в този обречен свят бавно, но неумолимо тлее и се претопява в небитието – така, както изчезват ледените цветя докоснати от целувката на „свещите бледни”.
Мъглата и бедността шестват в поемата като две родни сестри: едната – видима, а другата – невидима, но затова пък – убиваща безотказно. Не случайно мъглата се появява многократно и винаги нейната дреха е в различен оттенък: „сива”, „гъста”, „бледосиня”, „непрогледна”, „жълтопепелява”. Плътната й завеса трудно може да бъде „продрана” и макар никога да не успява да скрие от погледа на развълнувания и страдащ лир.герой картините на страданието и нещастието, тя оставя неизличимия си отпечатък в/у всичко и в/у всеки в призрачния нощен град. Дали това ще бъде слепия старец, който се връща от просия с натоварено до него дете, дали ще са други нещастни жертви – двете деца без детство, които треперят , опрели гръб до стълба с уличния фенер – няма значение. Техните силуети бродят, мяркат се и се стопяват в морето от мъгла, вихреща се в своето „зловещо пространство” . Чистите детски мечти и надежди за мъничко радост и за по-добро бъдеще се стопяват в уличната кал, подобно на снежинките, които падат в черната локва.
Движението в пространството на града е осмислено като демонстрация на протест с/у неговите соц.язви и антихуманна същност, съотнесена към съдбите на социалнонеоправданите. Неслучайно и в края на поемата се повтаря мотивът за „вечната бедност и грижа” , които „гледат през тъмните стъкла”. Социалното зло е вездесъщо за хората от „смълчаните хижи”, където „злорадствени песни/ напяват незнайни беди”.
Цикълът „з.в.” на х.с. лирически изповядва тъгата и съчувствието към страданието и човешката несрета на своите герои „пленници на орис вечна,зла”. Мизерията, която ги убива и страданието , което ги измъчва от люлката до гроба, което вгорчава и съкращава техните дни, им носи не само физическо унищожение , но и насилие над личностното начало у тях.

Ветрената Мелница - Елин Пелин

Елин Пелин-майсторът на късия разказ,във всички свои творби ,той започва с едно пълно съзнанието с красота и изящество описание на природата.Човекът в разказите на Елин Пелин винаги върви по пътя на завръщането към себе си,към истината,към доброто,към познанието,към Бога,т.е.,той открива смисъла на своя живот.Опознава собствената си душа и се стреми към хармония,въпреки тежкия си живот.Елин Пелин е най-добрият пейзажист в българската литература.Неговите великолепни пейзажи осмислят произведението,придават му колорит и атмосфера.При Е.Пелин пейзажът има изключителна психологическа функция.Създавайки го този пейзаж,той прониква в душите на героите си.
Героите на Е.Пелин са изключително жизнени ,устойчиви на превратностите на съдбата.Те носят специфичния колорит и манталитет на хората от шопския край.Една от най-характерните им черти е свежото им чувство за хумор.Малко са Елин-Пелиновите разкази,в които няма комични отблясъци.Тъжното и смешното вървят ръка за ръка,както е и в живота.Така е в разказа ,,Ветрената мелница”,съсредоточил в себе си най-добрите черти на белетриста.Елин Пелин-майсторски скроената интрига,пейзажа,неповторимия колорит на героите.Едно странно приятелство свързва Лазар Дъбака и дядо Корчан,въпреки разликата във възрастта.Писателят го нарича ,,спокойно,неразделно и безкрайно весело”.Това е разказ-идилия и идиличното е заложено в отношението между героите,основани на неизтощимото им предприемачество,в съпричастието между единицата и тълпата и в щастливия завършек.Облогът между Дъбака и Христина е напълно идиличен.За разлика от нормалните облози,в които има печеливша и губеща страна,тук независимо от изхода на надиграването,и двете страни биха спечелили.Това е нетрадиционното.Ако спечели Христина,Дъбака ще й подари наниз жълтици.Естествено това би довело о брак.Ако спечели Дъбака,Христина ще се омъжи за него и пак ще спечели жълтиците.Интересно е съучастието на събралите се селяни,на тълпата.Те приемат облога като една щастлива възможност и в редиците им няма никаква завист.Наистина странно е това единение между човека и тълпата.Затова писателят подчертава ,,Вик от възхищение се изтръгна от стотици гърди,стотици очи заследиха двамата играчи.”Това повторение на думата ,,стотици”не е случайно,то слива единицата с масата,създава чувство за хармония.В духа на мъжката чест печели Лазар,но в действителност печелят всички,включитело и дядо Корчан.Би следвало той да е засегнатият,защото Дъбакът,неговият сътрудник,го изоставя.Но Христина е негова внучка и дядото се радва.
Лазар-от човек с хаотични мечти,които винаги подхваща и не довършва,той се превръща под силата на любовта в стабилен човек,който знае вече ,,какво да строи”.Облачетата които се появяват задвижват надеждата,песента и всички добри сили в селото.Девойката е нарисувана с много любов.Това е българската носителка на най-красивите черти ,които може да притежава една жена.
Чрез танца и песента предизвикват любовта в българските села.Танцът е онзи елемент,който е присъствал в българския бит.Този разказ е смесица между земно и не реално.ветрената мелница е символ на мечтателство,на погледа за едно по-добро бъдеще,на напредъка.На шеговития въпрос на дядо Корчан,какво ще стане с ветрената мелница,Лазар отговаря ,,Аз си намери друга”.И така разказът намира своя закономерен идиличен финал.

Конфликта на ценностите в повестта „Гераците”

Светът на Елин Пелин – свят на неподправената и сурова истина за живота в българското село, широка и многообразна картина на бита и дълбоките противоречия и произтичащите от тях нравствени процеси: отмирането на патриархалния свят и морал ,формирането на нови човешки взаимоотношения; на изчезналата човещина и добро в човека, на погазените нравствени закони и ценности; проблемът за облика на човека и отношенията в обществото..
Повестта обединява съдбата на семейството с битието и индивидуалните човешки преживявания, с общочовешката проблематика, отношението между старо и ново, добро и зло, нравствено и безнравствено.На изпитание е поставен цялостния духовен и обществен живот на човека и неговите общности с техните ценностни системи.Ценностите нa родовия свят са свързани със семейството и съхранението на живота във брак и родово имущество.Много е важен родът, неговото оцеляване и доброто му име.
Дядо Йордан здраво държи “юздите на семейната колесница”, хвали синовете си, когато вършат добра работа, но ги хока и мъмри, гълчи и съветва, когато сбъркат. Всичко върши някак строго и авторитетната му дума е закон за семейството. В рода обаче има дълбоко скрити пукнатини, които зейват при промяната след смъртта на баба Марга. Мъката на Дядо Йордан, е че синовете му са забравили дълга си към рода и никой не мисли за здравината и доброто му име, а единствената мисъл е мисълта за себе си.
Разпада се домът, разпада се цял един свят с неговата подреденост, ценностна система. Елин Пелин поставя акцента върху психологическите детайли. Поводите за “караници” между жените на Петър и Божан са незначителни, но ожесточението между двете се засилва. Поведението им е средство да се изрази промяната в семейните отношения. Най-тежко е на Елка, съпругата на най-малкия дядо Йорданов син – Павел. Докато баба Марга е жива тя я “покровителствуваше”, но след смъртта на старата стопанка насъбраното от Петровица и Божаница озлобление и неприязън се излива върху беззащитната жена. Завистта и егоизмът доминират в поведението на двете снахи на стария Герак. Ненавистта им се прехвърля и върху малкия Захаринчо, сина на Павел и Елка. В поведението на стария Герак, когато остава сам, ключова дума е мисленето. Занимава го временното, случайното, а то се превръща в трайно, невъзвратимо. Дядо Йордан е научен, че доброто е “господар на човешкото сърце”, а сам става свидетел на това, как то бяга от хората. Тревога нахлува в сърцето на стареца: “Той знаеше, че доброто и злото се излюпват в човека, както пиленцата се излюпват из яйцето, но той не знаеше защо именно злото трябваше да се излюпва в душите на неговите деца.” Това, което става в дома на дядо Йордан, се случва навсякъде. В него се състои и мъчителната драма на българското селячество. Обобщението, което писателят изрича чрез стария Герак прозвучава с изключителна сила: “Така е тръгнало и така ще върви, …няма да стане по-добре. Любовта бяга от човешките сърца. Хората не са вече братя.Прерязват се много човешки връзки. Дядо Йордан напразно се опитва да осмисли причините за раздорите в семейството. Неговото патриархално възпитание не му позволява да осъзнае “новото”, което все повече и повече се налага. Ставащото не може да се вмести в натрупания му житейски опит. Сред разбитата вече идилия в изтерзаната душа на дядо Йордан и снаха му Елка се прокрадва плаха надежда, че с връщането на Павел ще се възстанови и топлата домашна обстановка.
Най-малкият син на Герака е дълбоко и непоправимо отчужден от своя дом. Той се откъсва от селското битие и разрушава връзките със света, в които е израснал, с най-близките си, със семейството си, като става причина за страданието на Елка. Павел е покварен от живота, който води в града. Заедно с отдалечаването му от корена, за него е престанала да бъде ценност и висшата човешка добродетел – труда. Повестта “Гераците” е изображение на сблъсъка между два свята. Преломните епохи винаги раждат и издигат вечни проблеми. Онова, което битува като общочовешка идея в Елин-Пелиновата творба е изгубването на връзката с труда, със земята, с корена. Вечен е и проблемът за отчуждението – резултат от смяната на една ценностна система с друга.

История славянобългарска - анализ

Монахът от Хилендар написва „История славенобългарска”(1762) – творба със светско и гражданско съдържание.Появата на тази първа възрожденска книга е художествено следствие от общите духовни процеси на епохата-времето на Западноевропейското просвещение.Хиляндаският монах отправя поглед към миналото като духовна история на българската мисъл, към интелектуалните възможности на вдин народ.Авторът на „История славенобългарска” се обръща към разума и съвестта на всеки българин, за да намери най-близък контакт с емоционалния му интимен свят, да пробуди размисъл, който да роди в душата на всеки спомена за миналото.Затова естествено се появява Паисиевото обръщение:”О, неразумний...”,което е по-скоро събирателно, обощено определение на категорията наарод.Връзката м/у човек и време светски мислещият монах доказва с разкрита самоличност на човешкото си и творческо присъствие в текста на „История славенобългарска”.^На първо място излиза човекът-творец на времето и историята:”Аз, Паисий йеромонах...”Човешкият АЗ е главната единица на рода, на колективната сила, която преобръща хода на времето.Йеромонах Паисий поема отговорността да разкаже за тези преславни времена на рода български.За тази цел му е необходима аудитория, към която да се обърне.^Паисий Хилендарски търси диалог с първата група от своята читателска аудитория-образуваните българи, които-макар и малцина-са представители на формиращата се интелиганция.Някои от българите, макар и неполучили системно образувание, могат да четат.Те оформят групата на обикновените читатели, за разлика от „любомъдрите”.А друга трета част, която е наи-многобройна, представя необразованите, обикневени „орачи” и „копачи”, които не знаят да четат и разчитат единствено на чутото или преразказаното от други чули или прочели Паисиевата „История славенобългарска”^Паисий поставя основния акцент в/у проблемния смисъл на понятията „род” и „език”.Пробуждането на човешкото съзнание чрез мисъл за миналото е осъзнаване на родова идентичност и езикова принадлежност.Човекът въплащава времето и неговите градивни сили, а народът твори историята.Това е и новата възрожденска теза на Паисий Хилендарски, която отстоява с цялостното изложение на своята”История славенобългарска”.Неговият укор към забравилите род и език е най-искреното доказателство за родолюбивите му намерения.Паисий не скрива вълнението си, когато написва:”О, неразумни и юроде!Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?”^Родният език е път към духовната родина на българското самосъзнание на предците, към земята, на която си се родил и живееш.А това е отечеството, което принадлежи на всеки българин, бил той прост орач, копч, овчар или занаятчия.Духовната принадлежност на всички тях е една-българският род и език.За всяка категория възприематели Паисий намира най-затрогващото и убедително слово.Паисий напомня за славното минало, за да пробуди гордост и желание у поробения народ за национална самоидентификация.^Българинът вече има реални доказателства и факти за своето минало.Той има история, която е дело на предците, но настоящето също има свой изторически ход, който се направлява от общите усилия на цял народ.То е предопределено от Паисиевите послания за род, език и отечество в „История славенобългарска”

Драматичната Картина На Селския Живот "Градушка"

Започнал своя лирически свят със свежите утринни зари
на труженика селянин, прозрял както идиличните напеви на
труда и любовта, така и „ведрата безнадежност" на страш-
ната му орисия, трансформирана от поетическото слово в
митологическа величина. Яворов достига до страшните кош-
мари на безсънната си „Нощ".
Същностната промяна на творческия акт у Яворов е оче-
видна. До 1903 г. той реализира личността - художествен ха-
рактер посредством интроспекцията на документа (вечното
и преживяното). В зрителното му поле са предимно минали
житейски факти („На нивата", „Градушка", „Арменци", „За-
точеници" и т. н.). Неговата мисъл емоция докосва не толко-
ва живия човек с всички негови неочаквани и спонтанни ме-
таморфози в настоящето, а спомените за този човек и дей-
ствия, които реставрират истината за миналото време. Зато-
ва и лирическият финал на всички негови творби от този пе-
риод съвпада с логическия край на даден фрагмент от време.
Чувства се една естетическа завършеност от стихотворения-
та, дори на различните части. Особено ярко присъстват тези
характеристики в стихотворението „Градушка". Години по-
късно Яворов си спомня: „Когато написах „Градушка" то е
било повече по детински спомени. Имайки предвид, че аз съм
от Чирпан, от един лозарски град, където градушката всеки
две-три години разплаква сума свят. Тези градушки така живо
са се запечатали у мен от детинството, че... Сигурно е било
така: някога аз съм си спомнил градушката, споменът е бил
толкова жив, толкова болезнен може би".
Така се ражда едно от най-хубавите стихотворения в
българската литература. Съставителите на читанки и хрис-
томатии не пропускат да го включат - независимо от възра-
стовия адресат. Написано в началото на века (1900 г.) днес,
в края на века, ние го четем със същия интерес и вълнение,
търсим границата на социалния и вселенски апокалипсис.
Наблюденията на литературната критика се фокусират
най-вече върху художествената стойност на творбата.
„Един обстоен художествен анализ би показал, че „Гра-
душка" е вярна реалистична картина от селския живот, по-
стигната при дълбоко единство между форма и съдържа-
ние. Образец на единство. Това е не само едно от най-хуба-
вите произведения на поета, признато от всички за класи-
ческо, то е и една от най-силните работи в нашата поезия
изобщо.
„Само „Градушка" да беше написал Яворов, той пак
щеше да заеме едно от първите места в нашата литерату-,«
ра..." |
„Огромното социално обобщение, което съдържа „Гра-1
душка", несравнимото майсторство, с което е написано сти-
хотворението, разнообразната палитра от художествени сред-
ства, неотделими от единната яворовска стилова система,
необикновената въздействена сила на творбата правят от нея
уникално явление в националната ни поезия." (П. Данчев)
„Аз и сега я чувствам. Веднъж Славейков ми каза, че „Гра-
душка" е една работа, в рода на която той не знае нещо по-
добно във всемирната литература."
Стихотворението „Градушка" излиза в сп. „Мисъл". Ин-
тересен момент е фактът, че първите написани редове от
„Градушка" са в проза. Може би и затова в по-късните си
варианти текстът звучи повече като разказ, наситен с чув-
ството за безсилие и обреченост в привидно хармоничното
пространство на природата. „Аз имам винаги едно живо
чувство за нея. То е една тъпа болка... Аз съм чувствал тая |
болка и аз съм търсил да дам израз на тоя своеобразен род |
страдание да остане у читателя тъкмо това чувство, което |
има и у мен. Аз съм следял всеки стих вади ли частица от '
това чувство из мен и прилепява ли се към по-горния." |
Поемата „Градушка" е разказ за живота на селянина, или |
по-точно драмата на човешкото безсилие в пространството |
между небето и земята. Но това не са случайно подбрани |
фрагменти от селския живот, а художествено обобщение на
битови сцени с детайли от всекидневието, на размисли за
минали тежки години, за едно природно бедствие, което уби-
ва дори протеста у човека, за да остане само болката, усе-
щането за обреченост.
„Със своята тема и идейно-художествена насоченост по-
емата „Градушка" не е нещо необикновено за една национална
литература, в която селската тематика и страстната нетърпи-
мост към социалната неправда дълго време са обединявали
основните художествени сили и направления. Със своята на-
прегната задъханост и безмилостна художествена дълбочина
на страданието обаче тя е наистина нещо необикновено и за
нашата, и за световната литература." (Н. Георгиев). Същност-
ната характеристика на структурите в „Градушка" е познатата
Яворова формула за сблъсъка между доброто и злото, между
надеждата и безверието, но в един реален, земен свят.
„Градушка" е поема от шест части. Те всички имат само-
стоятелно звучене, своя вътрешна организация и логика, те
могат да бъдат дори отделни стихотворения, но всяко раз-
лично като художествена насоченост и авторово внушение.
Първата част е разказ за няколко последователни труд-
ни години в живота на селянина.
Една, че две, че три
усилни и паметни години...
Връщането назад е връщане към ужаса от сполетелите
го нещастия. Макар и точен брой, годините оставят усеща-
нето за темпорална неопределеност, за обреченост и безна-
деждност. Но преди поетът да изброи селските беди, е рито-
ричният въпрос към Бога, за човешкия грях и предизвикано-
то наказание. И едва тогава идва връщането на спомена:
А то - градушка ни удари,
а то - порой ни мътен влече,
слана попари, засух беше -
в земята зърно се опече...
Трудно бихме могли да добавим нещо към тази пореди-
ца от нещастия, макар многоточието да създава усещането
за неизречени още беди. П. Зарев сравнява тонът на тази
част с гласа и речта на селските оплаквачки. Ако това е
вътрешната мелодия на първата част, образът, който се на-
лага, е този на страданието в различните му измерения. Из-
реждането създава впечатление за продължителност до без- ,
край, риторичните обръщения, говорната реч, противопос- ;
тавянията, наситени с вътрешен драматизъм, налагат осо-
бена експресивност на изказа.
Далчев, посочва, че „Градушка" ... е най-силното изоб-
ражение на селото в нашата лирика, равно на което може да
се намери само в най-добрите белетристични произведения...
Без да търсим точни сравнения, като не забравяме и осо- ;
беностите на жанра, нека си припомним един разказ на Елин !
Пелин написан само една година по-късно - „Напаст божия".
Тежката и невярна болест - чумата - отнема живота на
селските хора. За нея „споменава" и Яворов, но само като
елемент в своето изброяване на селските беди:
да беше мор, да беше чума...
За Яворов чумата все още не е най-тежкото и страшното
в живота на селянина. Но чумата не е единствено зло и у Елин
Пелин - „друга беда настана. Застоя се суша... Грозна триме-
сечна задуха се простря. Навсякъде... от припламналите кла-
сове... се ронеше като дъжд изцибрено и безхлебно зърно..."
У Яворов същият мотив звучи така:
слана попари, засух беше -
в земята зърно се опече...
И Елин Пелин като Яворов отправя своя измъчен въпрос
към Бога още в първите редове на разказа:
Боже, какъв тежък грях сторихме, боже!
У Яворов той също е съдържание на началните редове:
Боже, за някой грях ръце всесилни
повдигна ти и нас наказа...
Направените аналогии не са случайни - те отразяват
възможностите на твореца (поет или писател) да вникне в жи-
вота на селския труженик - там, където природните бедствия
унищожават не само труда, но и плахата надежда за избавле-
ние, там, където понякога и Божието наказание е необяснимо.
Наблюденията на Елин Пелин и Яворов са свързани и с еднак-
вото историческо време, но едва ли то има решаващо значе-
ние. Разглеждането на отделни фрагменти в паралелен план е
възможност да определим силата на творческото внушение в
различни в жанрово отношение творби, а наблюденията над
композиционно-съдържателните елементи - начин да се от-
кроят различията при емоционално-стиловото разглеждане на
творбата. Закодираната социална проблематика, светът на ли-
рическия герой са основа за съизмерване на двете творби.
Втората част се състои от четири строфи, в които се нала-
гат два абсолютно симетрични образа - този на пролетната
природа и този на селяка - с неговата радост и молитва: „Да
бъде тъй..." Идиличната картина ни отвежда към друго Яворо-
во стихотворение, но тук пейзажът е органично включен, той е
необходим елемент на по-нататъшното повествование, там,
където тази красота, носеща живот ще бъде унищожена. Точ-
ните рими, игривият ритъм създават усещането за лекота, по-
стоянните епитети ни внушават познати картини от старите
христоматии. Образът на селяка съдържа само два елемента -
усмивката на лицето и ръката, която прави кръстния знак. В
тази част има само един цвят и той е „златният", този на живо-
та - „знойно лято позлати". И още един образ - на „утешител-
ка надежда". В последния стих на поемата отново ще го срещ-
нем, но вече като унищожени „цвят надежди".
Бегло щрихованите контури на селския пейзаж Яворов
обвързва с повествование, което носи в себе си белезите на
конкретното, на сетивно-предметното. Селският живот, с
неговите прояви в бита и взаимоотношенията е темата на
следващата, трета част. Директно-информативният елемент
характеризира и действията, и разговорите. Напластяване-
то на нови моменти разширява картината и селският двор
оживява с всичко в него - сгради, животни, инвентар. Като
в театър на абсурда се движат и действат като че ли хора
без посока и ориентация и повтарят извършени вече неща.д
Една полифония от различни гласове, в които има тревога,!
очакване, надежда. Но още тук, привидно спокойните ре-|
дове носят в себе си идващата беда. Червеното утринно
небе с вдигналото се слънце, в края на тази част вече „на
земята огън праща". Този образ е често срещан и у Елин
Пелин „слънцето сипеше огън и жар от висините", но при
Яворов то е натоварено с други внушения на художестве-
ното повествование - то е вече част от наближаващата при-
родна стихия. „Тук поезията плътно се е приближила до
някои съществени белези на прозаичното, белетристично-
то изображение: диалог, в който звучи простата народна
реч, пряка характеристика на действието и поведението на
героите, бегло разкриване на душевното им състояние опи-
сание на обстановката, стигащо до отбелязване на битови
детайли." Тези наблюдения на П. Данчев отново ни връщат
към първообраза на поемата, към онази граница, в която
сякаш проза и поезия се сливат. Яворов успява да превърне
драматизма на изобразяваната природа и бит в драматур-
гичен елемент на следващите редове.
Четвъртата част е наситена с вече заложеното мрачно
предчувствие. Тук авторът разчита знаците на природата и
животните, обединява териториите на реалните простран-
ства - небе - земя, защото от нарушената хармония започва
апокалиптичният път към страданието.
Преваля пладне. Задух страшен.
И всеки вдигне взор уплашен,
с ръкав избрише си челото
и дълго гледа към небото.
И въпреки че тази част на текста „подготвя" читателя за
идващото зло, емоционалната кулминация в петата част пре-
връща поемата в драма. Случилото се не е плод на авторови
видения, то е преживяно, „своеобразен род страдание", оста-
нало живо в годините. И в тази част чувството за симетрия се
налага. Седем реда отделя Яворов, за да опише облака, но-
сещ градушката и седем реда за самата градушка. Натрупва-
нето на еднородни части в началните редове, накъсаната фраза
в последните засилват напрежението, превръщат авторовите
наблюдения в автентично свидетелство на селската трагедия.
Звуковите и светлинни ефекти имат свои специфични измере-
ния, те стават най-ярката характеристика на композиционно-
стиловия облик на Яворовата творба.
Вихрушка, прах... Ей свода мътен,
продран запалва се - и блясък -
и още - пак - о боже!... Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери... Град! - парчета -
яйце и орех... Спри... Недей...
Труд кървав, боже, пожалей!
Няма друго описание на селската трагедия, на човешката
безпомощност пред природната стихия, от редовете, в които
цялата последователност на градушката е възпроизведена.
Ужасът е не само от нечаканата небесна буря. Това е краят на
надеждата, на съкровената вяра в резултата на човешкия труд.
Втората част, с идилията на тучната нива, третата част, с под-
готовката за жътва, четвъртата с предчувствието за обрече-
ност, остават като фон на природното бедствие, за да прозву*
чи за трети път обръщението към Бога. Този път е за милост
към труженика: „Труд кървав, боже, пожалей!".
Неведнъж е писано за звуковия ефект на тази картина.
Н. Георгиев великолепно развива тези авторови постижения в
своя анализ на „Градушка". „Контрастирането на противопо-
ложностите, този всеобщ строителен принцип на поемата, е
получило плът и кръв и върху пласта на звуковата материя..."
„Но свърши..." Това е първото изречение на последната
част. Тя носи авторовата инвенция за психологическа завъ-
ршеност - белег на повечето Яворови творби; отзвучава точ-
но както „гръм последен..." „Но свърши" е фразата, която
се отнася за края на градушката. Следващите редове раз-
криват, че това е и краят на „цвят надежди", родени от туч-
ната нива.
Последната част звучи протяжно и бавно. За това доп-
ринасят и специфичните глаголи „селото се мъкне", „емна-
ли се" и др. Подробното описание на селяните, тръгнали
към унищожените „злачни широти", е впечатляващо:
А ето слънцето огряло
тъжовно гледа върволица
от стари, млади и дечица:
вън селото се мъкне цяло!
Без да правя паралели между „Напаст божия" и Яворовото
стихотворение, ще припомня описанието на молебена: „... На-
редени на дълга печална върволица, проточена като голяма
гъсеница из полето, селяните - измъчени, боси, гологлави -
мълчаливо вървяха след белите черковни хоругви..."
Една и съща върволица от хора, но при Яворов тя е от
„стари, млади и дечица"; при Елин Пелин тя е от „измъчени,
боси, гологлави"; при Яворов - „с лица мъртвешки посивели";
при Елин Пелин - „по лицата на всички се чете тъга и покая-
ние..." Яворовите селяни вече не търсят Бога - нито за молба,
нито за прошка; селяните на Елин Пелин едва в края на разказа
произнасят греховните думи: „Бог не е милостив - не молете
му се!" Когато ужасът от природните бедствия обхване души-
те, в тях се ражда безверието, умира и последната надежда.
Заключителната строфа съдържа едно много точно и
експресивно определение на градушката - „жетварка бясна
хала". С него е свързан единственият глагол „пожнала", който
ни отвежда и към „цвят надежди" от последния стих. Така
краят на поемата още веднъж „обяснява" заглавието, този
път чрез една точна метафора.
Защото смисълът, емоционално-пластичният аспект на
внушението на поемата не е само описание на явлението
„градушка". В тези стихове Яворов разкрива и драмата на
човека от нарушената хармония в света, който го заобикаля,
неговото страдание и самота в сблъсъка между земното и
небесното, неговата обреченост пред природните стихии.

"На прощаване" - Мъжкият свят

Великият възрожденски поет Христо Ботев живее и твори в един напълно патриархален свят. По времето на Българското възраждане мъжът е бил главната фигура в семейството и в обществото. Въпреки че жената като майка също е била на почит, нейният образ е далеч от този на мъжа като баща и покровител на децата си. Героят от стихотворението „На прощаване” живее точно в такъв свят. Свят, в който мъжът защитава, води война, пролива кръв и умира за своята родина.
Времето в „На прощаване” е Възраждането. Тогава било необичайно, затова рядко срещано жена да се присъедини в чета или да се бори за освобождение. Това е време на абсолютен патриархат. Мъжът е този, който води битката за освобождение и този, който трябва да пролее кръв и дори да даде живота си в името на свободата. Жената трябва да роди децата, да ги отгледа, а бащата – да ги възпита „силно да любят и мразят”. И макар наистина има жени, включили се в борбата за национално освобождение, те са единици. Почти като в днешно време. Днес в армията се записват предимно мъже, а жените отново са единици. Днес, въпреки че се предполага да живеем в равенство, жените не са напълно равни на мъжете. И днес за родината се бият мъжете, а не жените. Точно както по времето на Ботев.
Мъжкият свят в „На прощаване” предполага мъжественост, желание за борба, готовност да дадеш живота си в името на нещо свято – семейството. Мъжът от времето на Ботев трябва да бъде твърд, смел, силен. И все пак той обича. Има семейство не само защото обществото го задължава да продължи рода си, а защото сърцето му представлява нещо повече студен камък: „...дълбоко ще ми въздъхнат/ две сърца мили за мене –/ нейното, майко, и твойто!” Той е колкото войник, борец за свобода и революционер, токова и баща и съпруг. И като такъв той трябва да изпълнява патриархалните си задължения: да осигури къща за семейството си, да се погрижи винаги да са добре нахранени децата му. Той трябва да уважава по-старите от него и да се грижи за своите родители, а не да бъде „нехранимайка”. И докато „левове златни на чело”, „иглянки пушки на рамо”, „саби-змии на кръста” харакатеризират войнишкото в мъжа от патриархалното време, то „либе мило, хубаво”, „две сърца мили за мене”, „майко юнашка” показват другата му страна – сърцето му.
Стихотворението „На прощаване” е позиционирано в един изцяло мъжки свят. Свят, който се променя в следващите няколко десетилетия. По времето на Ботев всичко опира до това дали си мъж или жена. Ако си мъж, то на теб се пада задължението да изхранваш семейството си, да се бориш за свобода. Ако ли си жена, трябва да родиш повече деца, да ги отгледаш, да се грижиш за къщата. Така е било преди Ботев, така е било и малко след него. Но от тогава до днес неща са се променили заначително. В днешно време всички трябва да сме равностойни. Сега жените имат много повече права. Ето пак предимно жените отглеждат децата. Отново предимно жените се грижат за дома. При Ботев мъжът се грижи за благополучието на семейството си, децата му да са добре образовани. В днешно време е същото – всички бащи искат най-доброто за своите деца. И са готови на всичко, за да им го осигурят. На жената е позволено да работи където пожелае, но отново има частична дискриминация – не навсякъде е добре дошла. Важна характеристика на мъжа и мъжкия свят остават непроменени от времето на Ботев до сега – мъжът има и чувства. В „На прощаване” лирическият герой силно люби и майка си, и либето си, и братята си. Днес мъжкият свят също е не само сила и смелост, но и чувственост. Лирическият герой иска прошка от майка си, от либето си, за да покаже духовната си сила, обичта си към тях. Но обичта не е единствената проява на чувства от страна на мъжа от това време. Той не само люби, но и мрази. Мрази поробителите си – турците, тези, заради които трябва да се раздели с обичаното. Чрез тази чувственост на лирическия герой от „На прощаване”, Ботев прави тази характеристика основна и универсална за всички епохи,.
„На прощаване” ни показва един както суров, така и чувствен мъжки свят. Мъжът трябва да се бие, да пролива кръв, дори да се прости с живота си, но също така трябва да чувства – да обича и да мрази. Точно в такъв свят живее и авторът на стихотворението Ботев. Свят който се променя, но в същото време запазва основите си. Тези основи можем да открием в миналото, откриваме ги в настоящетото, ще ги откриваме и за в бъдеще.

"БАЙ ГАНЬО"- ТВОРБА НА БЪЛГАРСКИЯ РЕАЛИЗЪМ

"БАЙ ГАНЬО"- ТВОРБА НА БЪЛГАРСКИЯ РЕАЛИЗЪМ

Нравствената чистота на човека и безкомпромисният идеализъм на гражданина Алеко Константинов най-ярко се проявяват в сблъсъка с политическата действителност ,в която откриваме яркото проявление на бай Ганьо.Героят е резултат на активното отношение на писателя към съвременността и на способността му да улови същественото в нея.Алековата творба “Бай Ганьо”е и категорично отрицание на грозното в човека въобще ,независимо от времето.3атова наричаме тази творба едно от най-ярките постижения на критическия реализъм в българската литература.**


Творбата се състои от две основнк части.В първата и част преобладава лекият хумор.Сам авторът признава:"Аз ,грешен човек,от сърце се смях на байганьовите приключения".Смешен и жалък в Европа ,подиграван и осмиван ,в Б'ългария Бай Ганьо става страшен.Героят заплашва здравия дух в обществото ,добира се до властта и господствува чрез нея-използва я ,пише вестник ,ръководи тълпата по избрри.Интересно е,че в края на произведението ,когато Щастливеца фигуративно казано ,се прощава със своя "герой" бай Ганьо ,той заявява-"може и пак да се срещнем".В тази ремарка на самия автор се съдържа неговото прозрение ,че в друго време ,в други истсторически обстоятелства ,но при идентична социална ситуация ,той отново ще се възроди.
В първата част “Бай Ганьо тръгва по Европа” авторът разказва за приключенията на своя герои в чужбина.Биографична причина се съдържа още в първата фраза ,с която започва произведението:"Помогнаха на Бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук ,наметна си той една белгийска мантия-и всички рекоха ,че Бай Ганьо е вече цял европеец".Глаголът “помогнаха” загатва поведението на героя по време на националноосвободителната борба ,а образната опозиция "агарянски ямурлук" -"белгийска мантия” моделира представата за историческия преход от робство към изграждане на самостоятелна българска държава.Героят е дребен гешефтар ,без културни интереси ,попаднал в една необичайна за него среда-цивилизована Европа.Той е човек на едно ново време с нови настроения и тенденции.Тръгнал по Европата-започва да се променя ,опитва се да стане европеец.Но в него все още е жив и много силен ориенталецът.
Съществуването му е възможно само в обществото ,защото чрез другите той придобива определеност ,като се отблъсква от тях или като ги използува.В поведението му откриваме проявите на използвачество ,патриотарство ,наглост ,бзцеремонност ,разбойничество ,спекулантство-от всеки удобен случай трябва да се "удари кьоравото"и да не се "изпуска келепира".Единственият обект в света ,които заслужава внимание ,са парите ,но дори и те са "маскирани" ,имат свой предметен еквивалент -мускалите с гюлово масло.0станалите обекти като природни или културни забележителности Бай Ганьо ги "знае" ,те нямат стойност за него.

Тези форми на цивилизация не го интересуват и затова минава презЕвропа като през духовна пустиня.Поради това често споменаваме ,че героят на Алеко е всъшност антигерой-"пътешественик ,който пътува ,но не желае да се промени ,пътувайки ,не желае да разглежда и опознава чуждото.3атова и простащината ,липсата на всякакви хигиенни и културни навици на Бай Ганьо е доказателство за липса на вкус въобще.
Сребролюбието на героя свързваме с два момента-келепирджийство и скъперничество.Прагматизмът на Бай Ганьо е очевиден ,а скъперничеството му е пословично.Старае се винаги да се нахрани “бадава” ,а тези ,от които взема пари ,нарича “будали”.У него келепирджилъкът се превръща в истински социален порок ,в паразитизъм-да се живее на гърба на другите ,на обществото.Ако в Бай Ганьо има нещо от старите и добродетелни възрожденски българи ,то е калпакът ,антерийката ,червения пояс ,килимчето и мускалите ,с които тръгва по света.Мускалите на героя са само знак ,атрибут на неговото имущество.Той рядко се възползва от тях ,а и във външният му вид с нищо не подсказва тяхното наличие ,но със своето присъствие те засилват фалша на персонажа.
В своето пътуване към света ,героят не е без самочувствие ,не е угнетен от изостаналостта ,неосведомеността и невежеството си.Той е "патриот".Има съзнание за собствено величие и значимост ,счита ,че другите нито знаят ,нито могат повече от него и се нарича “балкански герой".Тръгвайки за изложението в Прага ,той дава пълна свобода на патриотичните си чувства и се гордее ,че е българин:"Е,че какво,като влизам в Сърбия!Ше ме уплашат ли?Ами Слизница".В разказа “Бай Гапьо в банята” е незабравима живописната му фигура ,самочувствето ,с което изтъква своята националност ,уроците по плуване ,които дава на онемелите от учудване немци;"Булгар!Булга-а-р!"-прогърмява мощно и величествено Ганьовият глас.Още в първата част авторът подменя този добродушен смях с иронията и сарказма.Това става ,когато деформираните положителни качества на героя засягат такива важни за човека неща като труда ,честността и истината в живота. Неговата философия на "брашнения чувал” ,на непокътнатата "кесийка" ,напълно оправдават виждането му за човека и истината:”Може и да лъже ,пари не иска,я!”.В такива моменти авторът загатва бъдещия облик на новия "херой" на епохата ,подчертава ония качества от неговия характер ,които застрашават доброто в човека.
Много типично е и байганьовото отношение към жените.Той предпочита да спечели любовта им като ги погледне с "мазни очи" ,като позасуче кустак или като се удари във влакнестите гърди.Те са признак за физическа сила и достатъчно основание ,за крепко мъжко самочувствие.
Различните средства в общуването на Бай Ганьо с другите онагледяват подтекста на думите и очертават героя с хамелеонската му философия:"С дявола сме добре,какво бива и на Господа малко тамян да покадим за зор-заман".Ако тълкуваме образа в контекста на разсъжденията на Г.Гачев статията му:"Космософия"/според която "мисията на българството е да си седи на мястото" ,то личното разбиране за етикет на казанлъшкия търговец е формирано в амбициозния му и задъхан стремеж да покори Европа.В движение той съчетава окарикатурено българското и асимилираното ,но от "опаката страна" ,европейско поведение.3атова тази негова цялост носи белега на негативизъм-създаден не на своя земя.Защото дори в мисълта за завръщане има заплахаи и завоевателски амбиции /"Ама чакай ,ще се върне Бай ти Ганьо в България ,па виде-щем кой е кум ,кой е сват''/.
След завръщането си от Европа ,обстоятелствата се променят: други средства трябват за осъществяване на целите ,които отново са практични и материалистични.В иужбина той е човекът ,който “не знае” ,а у нас е този ,който “знае” как да побеждава и да съществува.Духовният му свят се върти около една ос -егоизма.Негов девиз става:"Да живей -хоп едно предприятийце!". Позицията на личния интерес не допуска компромис ,нито сантименталност.
В трите очерка “Бай Ганьо се върна от Европа” ,”Бай Ганьо прави избори”и”Бай Ганьо журналист” откриваме тенденция към еднозначност на текстове ,свързани с политическата действителност ,в които читателското отношение към героя и сподвижниците му е негативно.
Пътят на героя към себе си е неговото овластяване.Келепирецът от първата част се разраства до простия икономически механизъм "С пари се купува власт".В България Бай Ганьо става действено страшен.Кулминационната точка в изобличението му авторът поставя в ярко сатиричния си фейлетон "Бай Ганьо прави избори".С присъщата му арогантност ,героят разчиства пътя си към властта ,макар че по време на изборите това механично действие извършва дружината му-”дива орда от пиени изверги” ,които”грубо отварят път” за действията на своето "величие".Препятствията по пътя на изгодата са преодолени чрез стръвната студена целенасоченост на една отприщена и необуздана от скрупули животинска енергия ,която без задръжки и угризения тъпче ,руши ,убива /тъй като най-удобната за завоевателя логика е:"Целта оправдава средствата"/.Груповият портрет на байганьовата банда ,загубила всякакъв човешки облик ,се превръща в групова карикатура на подкупна ,безпринципна ,жестока и престъпна тълпа-ново и много страшно превъплъщение на байганьовщината.Тя намира израз в откровеност:”Идеали!Бошлаф!”.
Във втората част на произведението авторът изразява своята загриженост за съдбата на истината ,на честността ,на здравия морал в обществото.В нея усмивката секва.Рухват всички авторови илюзии.Няма място за смях ,дори разказвачът става излишен.Героят е проводник на насилие и терор.Думата "Срам" е заменена с думата "ужас".0ттук и повода за интересната мисъл ,че героят убива своя автор.
Чрез характеристиката на героя ,чрез неговото поведение ,писателят го отрича.Като обяснява защо Бай Ганьо става главен герой на неговото творчество,Алеко Константинов изтъква ,че се е стремял да възпроизведе “есенцията на печалната действителност".Скъперничеството ,философията на "брашнения чувал" ,която изповядва ,липсата на духовни интереси ,псевдодемократизма ,политическата партизанщина и хамелеонство са независимо от националната или историческа определеност.Не случайно Пенчо Славейков пише за творбата: "Никое друго литературно произведение не е спомогнало тъй за общественото съзнанне ,както тези разхвърляни ,небрежно писани скици".
С образа на Бай Ганьо Алеко Константинов се нарежда сред най-таланливите критически реалисти не само в националната ни литература.Създаденият герой е образ -тип.В него се отразяват най-съществените и все повече налагащи се черти на времето ,които живеят чрез индивидуалните му прояви.В световната литература героят се родее с образи от произведенията на Марк Твен,Гогол,Балзак и др.
Образът на Бай Ганьо е отрицание на грозотата и пошлостта в живота ,а Алеко Константинов е с фина ,изтънчена душа и винаги търси доброто и красивото.Красотата ,обичта ,честността в живота и в човека е високият идеал ,чрез който извисяваме доброто и красивото над всичко ,което всъпност е Бай Ганьо.
*

ДУХОВНИТЕ ТЪРСЕНИЯ НА ЛИРИЧЕСКИЯ ГЕРОЙ В ПОЕЗИЯТА НА ЛИЛИЕВ

НИКОЛАЙ ЛИЛИЕВ - „ЛИРИКА”

ДУХОВНИТЕ ТЪРСЕНИЯ НА ЛИРИЧЕСКИЯ ГЕРОЙ В ПОЕЗИЯТА НА ЛИЛИЕВ


*
Поезията на Лилиев вълнува и впечатлява със своята красота на изказа, мелодичност, благозвучие. В стиховете си поетът рисува един по-различен, по-хубав свят, устремен към доброто и духовното.

Лирическият герой в Лилиевата поезия търси в поетичното преживяване живота и действителността на свят, който желае да докосне и да бъде щастлив. Авторът разкрива красотата в мечтателния унес на героя си, устремен към щастие, пресъздава душевното му състояние и търсенията му чрез описанията на природата в стихотворенията си. Конкретните природни обекти, описани в стихотворенията, са изразна вътрешната действителност на героя, образи на мечтата. Но въпреки копнежа по един по-добър свят и моментната радост, изпитана пред картината на възраждащата се природа, в своята същност героят остава една тъжна, обезверена и меланхолично настроена личност. Неговият полет към щастието, макар и мигновен, е единствената цел на духовните му търсения.

В стихотворението „Тихият пролетен дъжд” Лилиев създава бодро и весело настроение. Настъпилата пролет променя душевната нагласа на героя. Той изпитва желание за живот, у него се събужда стремежът към щастие. Пролетта е символ на възраждането, на новия живот, на възкръсването на света, отърсил се от тъгата и страданието. Нейната картина внася радост в душата както на лирическия герой, така и на читателя. С пролетта идва и надеждата:

... с тихия пролетен дъжд
колко надежди изгряха!

Събужда се неутолимият копнеж на човека към онзи друг, непознат, по-красив и стой-ностен свят. В своите духовни търсения лирическият герой иска да го достигне, да се докосне до неговата магическа сила и така да намери покой за душата си. Многократното повторение на стиха „тихият пролетен дъжд” внася не само поетичност и музикалност в творбата, но чрез него сякаш се осъществява съприкосновението с мечтата. Пролетният дъжд е символ на надеждата, на радостта, на раждането, на възкресението. Напоена с него, природата се събужда след зимния сън. Разцъфтяват цветя и дървета, поникват първите тревички. Като сигнал за събуждане, за отърсване на душата от меланхолията и тъгата звънна дъждът:

Тихият пролетен дъжд
звънна над моята стряха...

Пролетта силно въздейства върху съзнанието и чувствата на лирическия герой. И както променлив и нестабилен е този сезон, в който се редуват слънце и дъжд, така и настроенията динамично се сменят. От една страна е красивият блян за един по-добър свят, от друга страна, лирическият герой е неудовлетворен, изгубил се в пътищата на живота човек. Стихът: „пролетни приказки шъпне”, допълва чувството за безнадеждност и обреченост, които изпитва героят. Осезаема е нуждата му от топлина и разбиране, но той не може да ги намери в действителността. Моментното му щастие: „колко надежди изгряха”, ярко се про-тивопоставя на тъгата от помръкналата радост: „колко искрици изтляха”. Надеждата, радостта, красивите копнежи са само един миг от вечността, моментно състояние на героя, защото негови постоянни спътници са тъгата, безнадеждността, меланхолията. Духовното търсене на щастието също е част от неговата същност, която осмисля живота, но въпреки това не е способна да го извади от нещастието и мъката.

Стихотворението „Светло утро” също звучи бодро и създава усещане за свежест, за ведрост и светлина. Долавят се радостта и приповдигнатото настроение на лирическия герой от настъпилото ново начало. В творбата символното значение на светлото утро се припокрива става на пролетта в „Тихият пролетен дъжд”. Поражда се усещане за полет в утринния простор. Началото на деня се свързва с възраждането на душата за нов живот. Всичко се пробужда от нови духовни устреми, прозвучали като музика в първия стих:

Светло утро, ти прокуди
всяка пара и мъгла...

Показателен в случая е глаголът „прокуди", който поражда очакване за промяна, за отхвърлянето на нещо нежелано и появата на новото. С пропъждането на тъгата и не-щастието в душата остават красотата и радостта пред чистото и свежо утро, символ на духовното прераждане и живота. Както в „Тихият пролетен дъжд”, така и тук присъствието на лирическия герой е подчертано единствено с притежателното местоимение „моите”. Но въпреки това неговият образ отново не остава скрит за читателя. Героят е в духовно търсене на красотата, стреми се към нейната пречистваща сила. В творбата повтарящият се стих:

пеперуди, пеперуди,
тънки сребърни крила...,

внася не само движение, бодрост и лъчезарност на картината, но е символ и на окриле-на надежда. Прероден и щастлив, героят се чувства в „безбрежна шир” от красота и съ-вършенство. Осезателна за читателя е цялата тази светлина, която блика от стиховете:

Затрептяха изумруди,
цяла мрежа светлина...

Тази светлина също е израз на надеждата, на вярата в бъдещето. Усеща се стремежът на лирическия герой към един облагороден свят, в който властват доброто и красивото. Чрез символиката на пеперудите, на изумрудите, на светлото утро, отвеждаща към радостните трепети на душата, открила тайнството на възкресението, на обновлението, Лилиев създава изящно като звучене и оптимистично като внушение стихотворение. Светлината, която струи от него, е символ на надеждата, на вярата, на пробуждането, за което подсказват и изразните глаголи „звънна”, „затрептяха”, „събуди”. Стихотворението звучи с характерната за поезията на Лилиев неповторима музикалност, постигната чрез игра на думи, красиви фрази, благозвучни словосъчетания.
Съвсем различно настроение създава стихотворението „Кръгозори надвесени”. В него Лилиев разкрива безнадеждността и отчаянието, обхванали човешката душа. Лирическият герой е в свят на скръбна пустота. Усеща се нещастието, мъката, самотността на един обезверен човек, изгубил пътя в живота си. В стихотворението описаната есенна природна картина е символ на залеза на човешкия живот. Тя поражда тъжни чувства, буди усещане за-обреченост. Повторението на стиха:

Ръми,
есен е,

още повече засилва това усещане, като същевременно създава и музикално звучене на творбата. Есенният дъжд се свързва със символиката на скръбта, на отчаянието, на залеза, на нощта, на смъртта. Той не е необходим като пролетния, за да възкреси природата, няма прераждаща сила. Обрисуваният пейзаж внушава чувство на неуютност, на студенина и тишина. Няма го звъна, липсва светлината, както и безбрежната шир. Всичко е прихлупено и мрачно, навяващо тъга и скръб:

Кръгозори надвесени
и сплъстени тъми...

Изградена е картината на един отчужден и тъжен свят, в който лирическият герой е самотен, унесен в „глухи жалби”. Той отново е в своето постоянно меланхолично състояние и броди сам.

Трите стихотворения сякаш представляват един неразрушим цикъл, в който щастие и нещастие вървят ръка за ръка, редуват се, преливат едно в друго и в крайна сметка се сливат в океан от чувства.

Поезията на Лилиев рисува един по-различен свят, разкрива духовните търсения и стремежи на една чувствителна и самобитна натура, кара читателя да търси красивото и доброто не само в света около себе си, но и в себе си.

петък, 1 януари 2010 г.

Пенчо Славейков

Пенчо Славейков е сред големите ни поети, който в най-голяма степен покрай настоятелните си творчески търсения ни занимава със себе си, вплита собствената си биография в поетически и есеистични текстове. В архива му са съхранени ред автобиографични фрагменти, но много привлекателна за него се оказва мистификацията. Достатъчно е да се напомни стихотворението \& #34;27 април 1866\& #34;, началото на \& #34;Кървава песен\& #34;, портретите \& #34;Олаф ван Гелдерн\& #34; и \& #34;Иво Доля\& #34; с тяхната достоверност, пък дори и всяка от автобиографичните скици в сб. \& #34;На острова на блажените\& #34;. Нещо повече - опитва се да предрече и годината на смъртта си. След като ни е казано, че Иво Доля е \& #34;роден на 27 април 1866, в живописното и тихо балканско градче Анварт (Трявна)\& #34;, по-нататък научаваме, че напуска света в 1934 г. Уви, не му е било съдено да живее толкова. В замяна на това пък с много голяма точност улучва атмосферата на бездушие и забрава, в която го настига смъртта, улучва и \& #34;цялата тълпа\& #34;, която отслужва панихида на годишнината над \& #34;неизравнения му гроб\& #34;. И при Пенчо Славейков не е минало без \& #34;удвояване\& #34; на рождената му дата. Интересното тук е, че вината не е на биографите, а на бащата и майката. Той предлага едно, тя - друго. Ето как в ръкописните си бележки сам поетът го коментира: \& #34;Кръщелното ми свидетелство изгоря в Стара Загора, но в един стар тефтер, в който баща ми е записвал стиховете си, има записано с негова ръка, че аз съм роден на 1-ви април 1868 година в Трявна. Ще ми се да вярвам, че тая е верната дата на моето рождение; но майка ми все и сега настоява, че то е било през две пролети по-рано.\& #34; Но той дава \& #34;тон\& #34; на специалистите да възприемат и те твърдението на Ирина Славейкова: \& #34;Роден съм на 27 апр. 1866 г. в Трявна и до единадесетата си година не бях излизал на никъде вън от родното си село.\& #34; И така - бъдещият голям поет прекарва детството си до Руско-турската война от 1877-1878 г. в родната Трявна.
И по неговите признания, и по свидетелства на другите това е време на буйства и игри, на естествено заживяване с преданията и песните, с обичаите и битовите форми на народния живот. Споменавам тия неща, защото през зимата на 1884 г. той заболява тежко, получава физически недъг, който го съпътства до края и превръща жизнерадостното палаво дете в трудно подвижен юноша, в личност, прикована към стаята и дома, а не подвластна на събитията и пътищата към широкия свят. Казвам това и не забравям, че покрай неуседливия Дядо Славейков синът му наистина съумява да види на живо много от кътчетата на Отечеството - с пребиваванията на семейството в Стара Загора, в Търново, в София, Пловдив, чрез пътуванията с бащата из Родопите. Ще трябва да стане дума и за престоите му в Лайпциг, в Русия, в Италия...
Но по волята на съдбата биографията на Пенчо Славейков се оказва не толкова низ от събития, колкото въплъщавана от духовни терзания и домогвания, от интелектуално напрежение и съучастие в конфликтите на деня, от \& #34;намесата\& #34; му с естетическа присъда и обобщение, с мисловна оценка и вниквания за разкриване на тяхната същност. Той не може да участва във войните, в обществено политическите борби, в движението за освобождаване на Македония, да е в центъра на събитията, където се е оказвал неговият баща, където срещаме П: К. Яворов, Антон Страшимиров и др. В творчеството му обаче всичките те видимо или скрито присъстват, рефлектират, намират израз. И то винаги върху вечно живия пласт на усещанията и преживяванията от детството. В това ни убеждават много от лирическите му миниатюри и епическите му творби, вълнуващият \& #34;Пролог\& #34; към поемата \& #34;Кървава песен\& #34;. Първата фаза от житейския път на Пенчо Славейков бихме могли да видим чрез преживяното в Трявна, в Стара Загора и София до годината на неговото заболяване (1884). Дотогава все още нищо от проявите му не говори за бъдещия поет - детското безгрижие и немара към училището съжителстват с плътно обграждащата го семейна среда на творчески и книжовни занимания в лицето на баща му, на братята му. Решаваща роля играе властното присъствие на майката Ирина Ив. Райкова, за чието изпитано въздействие Пенчо Славейков оставя много лаконична, но точна оценка. В неговия детско-юношески свят от тези години едва-едва започва да търси място с излъчванията и притегателността си примерът на Дядо Славейков.
През 1892 г. Пенчо Славейков заминава за Германия - записан е на 4 ноември за студент по философия в Лайпциг. Тогава започва да излиза сп. \& #34;Мисъл\& #34;, редактирано от д-р К. Кръстев, където поетът отпечатва \& #34;Сърце на сърцата\& #34;, \& #34;Успокоеният\& #34;, \& #34;Фрина\& #34;. Годините, затворени от двата съдбоносни факта - заболяването през 1884 и заминаването за чужбина през 1892 г.,- са време на тежка физическа борба за живот, на главоломна пренагласа на характера, на първите стъпки чрез волята за творчество да се закрепи и изгради волята за живот. Венчавайки се по принуда завинаги със страданието, Пенчо Славейков разбира, че няма друг изход освен да преоткрие неговата пречистваща сила и екзистенциалност, неговия дълбок естетически заряд. Разбираме го от онова, което предлага в сп. \& #34;Мисъл\& #34;. Но то е първите завършени резултати от скрита вътрешна драма, която намира израз в школските му поетически опити, в преводите и сътрудничеството на сп. \& #34;Библиотека Свети Климент\& #34; (1886-1891), в дебютната му стихосбирка \& #34;Момини сълзи\& #34; (1888), но и в търсенията му на поет през следващите години.




Престоят на Пенчо Славейков в Германия от 1892 до 1898 г. е важен за поета и преводача, за културолога и мислителя, за ценителя и познавача на западноевропейската култура и литература. Тук слуша лекциите на видни литературоведи, философи, запознава се с възгледите и схващанията на Й. Фолкелт, В. Вунд, И. Елстер и др. Има възможност изключително добре да опознае явленията на естетическия развой, творчеството на Гьоте, Хайне, на ред съвременни поети и белетристи. За него не е цел дипломата за завършено университетско образование, но събира материали и започва дисертацията \& #34;Хайне в Русия\& #34;. Води изключително интензивен дружествен живот в средите на славянското студентство в Лайпциг, способства за поддържане на атмосферата на творчество и интелектуални цели сред българската общност. Оказва се,че годините, прекарани в Германия, са изключително плодотворни за поета у Славейков - свидетелство е активното му сътрудничество в \& #34;Мисъл\& #34;, \& #34;Българска сбирка\& #34;, издадената стихосбирка \& #34;Епически песни\& #34; (1896), подготвената \& #34;Блянове\& #34; (1898). Оттогава е и активната му ориентация към могъщия епически сюжет на \& #34;Кървава песен\& #34;.







Вече в България от началото на 1898 г., Пенчо Славейков, от една страна, продължава в утвърдена естетическа насока своите поетически занимания, своята дейност на литературен критик и есеист, на публицист. От друга страна, ставаме свидетели на усилията му да се изяви и като по-активен участник в цялостния културен живот. Тук трябва да се има предвид важната му роля в кръга \& #34;Мисъл\& #34;, в определяне естетическата линия на сп. \& #34;Мисъл\& #34;, в контекста на противоречивата българска действителност през 90-те години и началото на века. Чувства до себе си личности като д-р Кръстев, П. Ю. Тодоров и П. К. Яворов, но и Алеко Костантинов, Стоян Михайловски, по-млади критици като Боян Пенев и Вл. Василев. Промени настъпват и в битово-семейния, интимния фон на неговия живот. Като поет, винаги верен на любовната тема, той познава от дете Мара Белчева, но и по нейните признания поредната им случайна среща през май 1903 г. ги сближава трайно до края на Славейковия живот. Тяхната интимна връзка съдържа духовно-извисяващ смисъл и излъчвания, стимулира както творческата активност на Пенчо Славейков, така и изявите на поета у Мара Белчева.
В началото на века виждаме Славейков и в една друга роля, която, външно погледнато, не се свързва с представата за поета естет - ролята му на администратор в Народната библиотека и Народния театър в София. Готовността му да изпълнява тия служби има своите материални основания - тогава никой не е могъл чрез сътрудничество в литературния печат или чрез стихосбирките си да се изхранва. Но при него задължението на поддиректор (1901 - 1908) и директор (1909-1911) на Народната библиотека освен административна служба е и мисия, начин за утвърждаване ролята на този книжовен център като средище на националната ни култура. В съгласие с особеностите на характера си и нуждите на новосъграждан институт като националната библиотека, Славейков разгръща широка организаторска дейност.
На него дължим и две от първите по време специализирани библиографски издания от справочно естество. Той, големият поет, обвиняваният в ницшеанство и естетизъм, в годините на творческата си зрелост се заема и осъществява справочници, които днес дори някои обикновени научни сътрудници смятат, че са под достойнството им: „Библиографски бюлетин за депозираните в Софийската народна библиотека книги, списания и вестници през 1900 и 1901 година\& #34; (1903) и \& #34;Опис на българските периодични издания\& #34; (1844-1900)\& #34; (С., 1903). \& #34;Бюлетинът\& #34; и \& #34;Описът\& #34; са служебни прояви от времето, когато Пенчо Славейков е поддиректор на Народната библиотека, но и те са своеобразно продължение и израз на неговата концепция за лично място и роля в съвременната му българска култура. А предисловията към тях е естествено да се имат предвид и да заемат мястото си в отпечатваните събрани съчинения на твореца. В тая насока са усилията на Славейков и като директор на Народния театър в краткия отрязък 1908-1909 година. Тук той постъпва с много амбициозни задачи и реформаторски намерения. Без самият да е автор на драми и на опит в областта на драматургията и театъра, познава добре историята на западноевропейската драма, следи творчеството на модерни съвременни драматурзи.
Намерението му е да издигне на ново равнище работата в тоя културен институт - намесва се в подбора на артистите, в репертоара, в режисьорската дейност. Но усилията му срещат съпротивата и неразбирането на Министерството на културата в лицето на министър Н. Мушанов и той напуска Народния театър. Съществен и запомнящ се факт от гражданската биография на Пенчо Славейков през тоя кратък престой в Народния театър е организираното от него турне на артистичната трупа из българските градове на все още поробена Македония (септември 1908). Пътуването и представленията са триумф на национално-патриотично самочувствие и съзнание. Спомените на артистите участници, на българите зрители, сред които е и бъдещият голям белетрист Димитър Талев, свидетелстват за изключително радушния прием, който намира начинанието на Пенчо Славейков, на който се радва и той като поет.
Друг показателен факт, който през тия години преплита и съчетава в едно гражданска позиция и творчески авторитет в биографията на Пенчо Славейков, е реакцията му към подготовката и провеждането на Славянския събор в София през 1910 г. Схващайки го като израз на една реакционна панславистична политика, той участва в протестно събрание, където произнася гневна реч, изпраща специално \& #34;Отворено писмо\& #34; до делегатите на събора. Само преди година (1909) заедно с проф. В. Златарски той е командирован в Русия с две задачи - пренасяне костите и дарената лична библиотека на проф. Марин Дринов, участие в тържествата около 100-годишнината от рождението на Н. В. Гогол. Това посещение задълбочава славянофилските му чувства, но го доубеждава в пагубността и антибългарската същност на официалните панславянски идеи на славянофилските кръгове тук.

Важното и интересното е, че и в годините, когато отстоява суверенната автономна мисия на художника спрямо събитията и политиката на деня, Пенчо Славейков при необходимост прекрачва принципа и изявява своя глас в подкрепа на народополезна позиция. Така постъпва по отношение на реакционния Славянски събор, със същата категоричност изрича мнението си и по македонския въпрос в анкета, проведена сред българските интелектуалци: \& #34;Моето желание е - да бъдат Балканите български; и аз да доживея това\& #34;. На фона на тая специфична, но посвоему активна гражданска и културно-строителна дейност Пенчо Славейков продължава своите търсения на поет. Тогава излизат поетическите му книги \& #34;Сън за щастие\& #34; (1906), \& #34;Епически песни\& #34; (1907), \& #34;На острова на блажените\& #34; (1910). Тогава с неговото активно участие излиза на английски език сборникът от български народни песни \& #34;Сянката на Балкана\& #34; (Лондон, 1904 г.), сам отпечатва преводите си в сбирката \& #34;Немски поети\& #34; (1911), подготвя сб. \& #34;Песен на песните\& #34; (печатан от д-р Кръстев посмъртно през 1917), работи над епоса \& #34;Кървава песен\& #34;, (чиято ч. I излиза в 1911 г.). Те са ново измерение на неговата художническа зрелост, на дълбочината и широтата на неговия творчески талант, който по много плодотворен начин, оставайки верен на традицията, я преодолява и свързва същността й с импулсите и излъчванията на цялата европейска литература и култура. През 1911 г., все още директор на Народната библиотека, Пенчо Славейков предприема пътуване в чужбина, за да се запознае с библиотечното дело там и да използва опита у нас. В Италия го застига вестта, че на 10 юли министър С. Бобчев го освобождава от тоя пост и го назначава за обикновен уредник на училищния музей. Ударът е с материалните си последици, но по-важни са моралните, демонстрираното унижение, засегнатото честолюбие от тази груба постъпка и от реакцията на културната общественост... Пенчо Славейков, имайки до себе си само Мара Белчева, се обрича на доброволно изгнание. Свидетелствата на поетесата и писмата му говорят за все още поддържан интерес към музейните ценности в градовете, които посещават, за творчески часове над ръкописа на \& #34;Кървава песен\& #34;.


Но по всичко изглежда, че жаждата за творчество дотук е поддържала волята за живот. Почувствал се откъснат и изолиран, пренебрегнат и забравен, Пенчо Славейков загубва от съпротивителните си сили, връхлитат го новите вълни на болестта и страданието. Умира на 28 май 1912 г. в ръцете на Мара Белчева в курортното селище Брунате край езерото Комо. През 1921 г. тленните останки на Пенчо Славейков са пренесени от Брунате в София, където в тържествена обстановка, заедно с тленните останки на П. Ю. Тодоров, са препогребани на родна земя. Надгробно слово за поета произнася Боян Пенев.