Търсене в този блог

Зарежда се...

вторник, 16 февруари 2010 г.

2196 публикации Категории › Литература Фолклорно-митологични пластове в разказа „Кошута” от Йордан Йовков

В своето творчество Йовков се обръща към идейния и образния свят на фолклорните предания и легенди , чиято първооснова е митът. В него авторът открива абсолютните стойности- абсолютното добро и зло, истина и героизъм,съвършената красота.

Основният конфликт в разказа е вътрешният конфликт на главния герой Стефан. Той се колебае между вярата и неверието,между смирението и бунта, между съзиданието и разрушението.

Образите на Дойна и Дима въплъщават две противоположни разбирания за женското. Дойна е носител на идеята за реда, хармонията, душевния покой. Образът на Димана с свързан с плътското ,с първичната страст и хаоса, с разрушителното начало.

Стефан е изправен пред необходимостта от избор между доброто и злото-това е и съдбовният кръстопът между любовта-страст и любовта-духовна опора.

Според фолклорното предание кошутата е свещено животно,свързано с образа на Св. Богородица. Преследването й е показване на Божия и човешкия закон. У Стефан бушува някаква зла сила като го подтиква да извърши непростим грях. Дойна е тази,която внася атмосфера на нравствена чистота и непорочност и застава на пътя на злото.

Воденицата е пространството, смислово обвързано с нравствените категории,заложени в образите на двете девойки. Водата олицетворява живота , тя е границата между земния и отвъдния свят. Спрялата воденица символизира нарушения ход на битието, неговото отрицание, но и бъдещо пречистване. Дъгата е Божи знак за възстановения порядък.

Дойна е въплъщение на жената като нравствен идеал . тя е кошутата,доброволната жертва , която идва на връх Петровден ,за да внесе с обичта си утеха и смирение в разколебания душевен свят на любимия си. Воденицата тръгва сама, спрелият ход на живота е подновен, възстановени са принципите на доброто и реда. Грехът е изначало заложен в човешката природа , но може да бъде преодолян със силата на обичта.

Кой е виновен за гибелния край на Николчо

Николчо е главният герой в повестта на Любен Каравелов "Мамино детенце". Този глезен чорбаджийски син стига до гибелен край, защото получава неправилно възпитание в семейството, училището и обществото. Главни виновници за неговото морално падение са преди всичко родителите му, които му въздействат отрицателно с лошия си пример и с неспособността си да формират у своето дете здрави трудови навици и човешки добродетели. Наред с това действителността, в която живее Николчо също допринася на неговата нравствена поквара.
Революционер-демократ, Каравелов ненавижда чорбаджийската класа и е убеден, че народните изедници ще бъдат доведени до гибел, защото водят празен паразитен живот, който се отразява и върху собствените им деца. За да обоснове моралното падение на своя герой, писателят проследява неговия живот от детството до гибелта му.

Николчо израства в семейна среда, на която са чужди националните проблеми и борби на народа, среда, чиято единствената цел са личното благополучие и парите.

Още при първата ни среща с главния герой, ние разбираме, че той е представител на класа, противонародна по същността си, деградирала класа, на която са чужди всякакви човешки и национални добродетели. По думите на баба Ирина, Николчо, някогашното здраво и умно дете, се е превърнал в "хаярсъзин, какъвто е и баща му". Тя обвинява чорбаджиите за това, че възпитават неправилно децата си. Героят и неговите приятели вече "могат да турят под петата си и унуките на дяда ви Сатана".

Родителите на Николчо, Нено и Неновица, са паразити, на които липсват всякакви светли пориви и стремежи. Откъснати от живота зад високия зид на своята къща, те затварят и сърцата си за хората. От разговорите им, напълно безсмислени и глупави, добиваме представа за техния ограничен ум, за отсъствието на всякаква култура, за духовно бедния им живот. Самите те, несвикнали на труд и живеещи на гърба на бедните, възпитават у сина си чорбаджийско самочувствие, помагат му да се оформи и той като паразит.

Нено и Неновица учат сина си на неуважение към бедните трудови хора. За Николчо още от малък слугите не са хора, а предмети или животни:
"Иване, бре, магаре, бре, качи се на черешата и набери ми малко череши. Дай да ти се кача. Чакай.. Ти си моя кон...". Героят не само се отнася по този начин към Иван-Нищото, но и след като го ухапва до кръв, има наглостта на каже на майка си, че слугата е виновен. Разбира се "вулканът" и неговата "половин душа" вярват на Николчо и наказват Нищото за това, че е разкървавил устата на любимия син. После чорбаджийското детенце, без никакви угризения на съвестта, изпива пърата си ракия. Родителите не си правят сметка за пагубното влияние на алкохола върху младия безделник. Неновица с умиление го поощрява : "- пини си, сине, пини си, мама! .. Ако ти тегли сърцето, то си попивай малко..."

Ето как родителите със своя пример, с отношението си към другите хора и слугите,с прекалената си любов към сина си, го възпитават неправилно. За разлика от тях, обаче, той вместо да спестява, настървено пилее парите. Възпитанието, което дават на сина си оказва пагубно влияние върху него, докато Николчо престава да уважава и самите тях.

За пропадането на Николчо определена вина има и тогавашното килийно училище. Това авторът ни показва чрез образа на даскал Славе, който след като Нено и Неновица изискват от него да не бие сина им, отговаря: "Чорбаджийско дете не се бие...". Училището не само не се бори срещу неправилното възпитание, но и го утвърждава, оправдавайки по-богатите и по-силните.
Вина за моралната гибел на Николчо има и цялата общественост. Всички осъждат младият безделник, но никой не се намесва активно , за да пресече пътя на неговото падение. Когато парите на Неновица изчезват, тя обвинява слугите. Само Али ага посочва истинския виновник, но вече е много късно да се поправи Николчо. Той се превръща в пияница и "чапкънин" и от него пропищява целият град.

След кражбата на парите, решават да оженят чорбаджийския син за Пенка. Баща й разваля годежа й със Стоян, защото поставя парите над бащината обич. Младото момиче попада в лапите на загубилия всякакъв морал Николчо. Това, че има за съпруга най-хубавото момиче, както и това, че има две деца, не може да отклони Николчо от пътя на падението, както са се надявали неговите родители. На чорбаджийския син са чужди и синовната, и съпружеската и бащината обич. Той е затънал много надълбоко в тинята на моралната поквара.
Още на сватбата си Николчо отново краде пари и тогава алчното сърце на баща му не издържа. Към майка си също се отнася жестоко, а накрая влиза и в затвора. Той става моралн убиец на баща си и осакатява собствената си майка. А след като излиза оттам, безделникът не се връща при жена си и децата си, а се запилява по Влашко, където "го храни една циганка, която пере хорските ризи и продава по улиците варен кукуруз''.

Така синът на Нено и Неновица пропада поради неправилното възпитание получил от родителите си , средата, в която живее и килийното училище.
Проследявайки нравствената деградация на Николчо, Каравелов произнася своята присъда над чорбаджийската клас, но наред в това дава тема за размисъл, което прави неговото произведение актуално и днес. Описвайки съдбаа на своите герои, авторът ни кара да се замислим върху отношението ни към децата и дълга ни да им дадем правилно възпитание.

Йордан Йовков - певец на търсената хармония между човека и света

Йордан Йовков е най-големият български писател балетрист. Неговите творби са художествена история на българската съдба в трите войни от началото на двадесети век. Друга тема в неговото творчество е Добруджа не само като място,на и като модел,като мярка за възвишеното, доброто,прекрасното. Героите са прости селяци, слуги,ратаи, израснали в яхъра придобит в дворовете и на нивите, с каруците и по водениците. Те са уморени и тъжни страдалци, мечтатели и мъдреци, духовно богати,щедри, състрадателни и благородни хора. Героите му са горди ,красиви,мъжествени,достойни българи с вътрешна свобода на духа.

Доброто,красотата и хармонията в живота, в човешките взаимоотношения , в природата-това е естетическият идеал на Йовков. Той ненавижда насилието и вярва в доброто у човека. В миговете на изпитания хората не трябва да губят своята съвест. В художествения свят на Йовков няма злодеи, но няма и светци. Има човеци, има и грешници. Човекът се реализира и в доброто и в греха. На него винаги трябва да се вярва. Той може да се разкае, да поиска прошка, да изкупи греха си.

Любовта е пречистваща и извисяваща сила. Тя е и тъмна,греховна стихия. Йовков естетизира любовта и прошката. Любовта е магично чувство и понякога е над доброто и злото. Тя стои извисена над смъртта,която понякога я следва като сянка, а чрез песента става и неуязвима от времето.

Художникът Йовков е реалист и романтик. Творбите му се отличават с дълбок психологизъм. Стилът му е оригинален. За големите човешки драми той разказа просто и непосредствено. Майстор е на психологическия детайл, а словото в творбите му е съвършено, премерено и с разума и със сърцето.

Това е може би най-поетичната и най-музикалната проза в българската литература.

събота, 13 февруари 2010 г.

Концепцията на човека в лириката на Никола Вапцаров

В „Песен за човека” Никола Вапцаров пътя от престъплението до наказанието, от греха до възмездието. Истинската вина не е в погрешния избор на човека, а в погрешното устройство на света.

Затворникът върви от мрачните подземия на живота към светлата зора на утрото. Долу са мракът, затворът, страхът, смъртта, с горе са звездите, светлината, безкрая, вечността. Смъртта е неизбежна , но също толкова жестока, колкото и деянието, заради което е наложена.

Поемата извайва удивителен поетически образ на безсмъртието. Човешкото възкресение е непосредствено пред физическата смърт. Мечтаната хармония и красотата са внушени чрез песента. Човекът може да бъде унизен и обесен, песента-не. Това е тържество на човешкия дух, това е възроденият човек, който е изстрадал вината си и е пречистил душата си в покаянието.

В стихотворението „Завод” са представени човекът в суровото настояще. За Вапцаров човекът на техническия 20 век е фабричният работник. Заводът е метафора на обществото, на живота тук и сега, но и на мечтата за бъдния ден.

Днес и тук животът е „без маска и без грим-озъбено свирепо куче” , жесток,задъхан, суров. Вапцаров противопоставя затвореното пространство на завода на широтата и безкрая на природата. Красотата и хармонията на природата подчертават абсурда и дисхармонията на човешкото съществуване. Зад стените на завода всеки копнеж е обречен , а трудът е насилие, непосилна тежест. Крясъкът е вик на протест, израз на човешката воля и стремеж към свободата.

Стихотворението „Вяра” интерпретира две основни теми в лириката на Вапцаров - за човека и живота, за човека и вярата. В двубоя с живота основна е не омразата, а любовта. Животът е ценност, в името на която човекът е готов на подвиг, на саможертва, на героични и романтични жестове.

Вярата е по-голяма ценност от живота. Отнемането дори на частица от нея е варварство,грабеж,насилие спрямо човешката същност и духовните устои на личността. Животът е всичко за лирическия герой, а без вяра е нищо. Вярата е пак вяра в живота, на бъдещият светъл,справедлив и хармоничен живот. В настоящето е невъзможно пълноценното съществуване и духовна изява на личността. Защитата на вярата , упованието в бъдещето прави човека цялостен и духовно единен,зарежда го с оптимизъм.

Филмовият разказ в стихотворението „Кино” е банален и драматичен,затова поетът го принизява и драматизира. Действителността е разкрасена- „парфюмирана” , а в епохата на дива жестокост няма място за илюзии и за празни,сантиментални увлечения.

Вапцаров отхвърля онова изкуство , което е фалшиво и превзето , което не пресъздава простата човешка драма и ежедневната борба за хляб. Най-популярното и най-достъпното изкуство е киното и трябва да бъде човешко, истинско, реалистично.

Лирическият Аз говори от името на множеството , което създава настоящето и бъдещето с ума,труда, кръвта си. Филмовият свят се оказва посредствен и повърхностен ,защото старото изкуство е овехтяло. Стихотворението утвърждава художествените принципи на правдивото, стойностното и хуманно изкуство.

четвъртък, 11 февруари 2010 г.

Чуждият свой дом в стихотворението „Къщата”и метафора на чуждия живот в стихотворението „Книгите” от Атанас Далчев

Типично за лириката на Атанас Далчев е вещите да живеят свой живот. Преградата между предметите и човека отсъстват. В къщата е затворено едно демонично пространство, което Дяволът е „дал под наем”.

Самотата, отчуждението и отсъствието на лирически субект се усеща и тук, където времето е спряло. Появяват се устойчиви символи-вратата,мракът в стаите, прозорецът, сивите и влажни стени и черната сянка на смъртта. Подобно на други стихотворения е тук основните цветове са черното и бялото.

Проблемът за отчуждението от света, от собственото си съществуване и дом , е основен и в стихотворението „Повест”. Далчев използва затворена композиционна рамка и засилва внушението за затвореното съществуване, за отсъствието на човека, който никъде не е заминавал и от никъде не се е връщал. Абсурдно е,че именно в дома си лирическият герой усеща най-трагично своята самота, невъзможност да се адаптира към света и към живота.

В своя дом човекът се чувства като чужденец и губи своята идентичност. Поетът използва едновременно и двете местоимения „аз” и „той”. Лишен от самоличност героят губи своето минало , настояще и бъдеще.

Единствената материална следа оставят вещите-портретите, книгите,огледалото,часовникът,защото човекът се е разтворил в тях, а образът му е заменен с отражения.

Стихотворението „Книгите” от Атанас Далчев е елегична изповед. Цивилизацията дарява познание, но лишава от пълноценен живот и човешка идентичност. Познанието отнема виталността и енергията,носи умора и самота.

Лирическият герой, четящият човек, подменя един свят с друг. Човекът е отчужден и пропуска срещата със света и хората. Това е „самоизолация” и „самозазиждане”. Оказва се,че чуждото слово е непълноценен заместител на истинския живот.

Посланието на Далчев е,че животът трябва да се живее хармонично и просто. Не е нужно постоянно да се търси неговия заместител. Книжното познание не е само мъдрост, то е умора и преждевременна смърт , то е живот без наслада, без истински страсти, лишен от движение и промяна. Модерният човек е раздвоен между благата и бремето на цивилизацията.

Внушенията в творбата са постигнати чрез употребата на множество отрицания „не зная”; „не познавам”; „ненужен” и др. Художественото време е монотонно, циклично.

Какво ни вълнува трагедията на Гунчо от разказа "По жицата" на Й.Йовков

Творчеството на Й. Йовков ни завладява с топлата обич към човека, която писателят-хуманист внушава на читателите. Ние не можем да четем равнодушно разказа "По жицата", който ни вълнува с трагедията на Гунчо и неговото семейство. Измъченият страдалец извиква сълзи с топлата си бащина обич, с безсилието си да помогне на своята тежко болна дъщеря, с ясното сънание, че напразно обикаля по прашните пътища на златна, но тъжна Добруджа, за да търси бялата лястовица - символ на спасението и щастието. Й. Йовков умее да се вглъбява в душевността на своите герои, да разкрива с истинска съпричастност тяхната несрета и да ни накара истински да се развълнуваме от тяхната трагедия. Като четем разказа "По жицата", ние неусетно заживяваме с голямото нещастие на Гунчо - добър, откровен човек, който носи в сърцето си най-горчивото страдание - болката за изгубените си деца и за неизлечимо болната единствена дъщеря.

Още в началото на разказа бедният селянин буди у нас съчувствие с външността си, по която съдим, че е човек преживял много изпитания. Неволята е стегнала здраво Гунчо в мрежата си, превила е снагата му, пречупила е твърдостта и волята му, напълнила е погледа му с грижи. Той е "сиромах и като че ли сиромах се е родил". Мъката е убила у него желанието за борба с бедата, направила го е мекушав и отпуснат, неволята го е подтикнала да гони бялата лястовичка. Единственото дете на бедния селянин е тежко болно. Лицето на девойката е бледо като восък, снагата й, стопена от болестта , едва личи изпод завивката. Жената на страдалеца е преждевременно състарена от всички несгоди и страдания, които я дебнат отвсякъде. Това, което кара Гунчо да търси несъществуващото е неутолимият копнеж да спаси детето си. Трагично е цялото съществуване на Гунчо и неговото семейство. Бедният мъченик не притежава зема и няма достатъчно средства дори за храна. Принуден е да копае хума, да я продава, за да може да купи "кое риба, кое грозде, кое се случи".

Причина за най-голямото нещастие на Гунчо е тежкото здравословно състояние на дъщеря му. Това единствено останало му дете, което с много труд и лишения е отгледал до двадесетгодишна възраст е много болно. Съзнавайки обречеността на децата си, селянинът изпада в отчаяние. Причина за болестта на момичето е тежкия труд на къра. Нонка мисли, че виновна за болестта й е змията, която уж лежала върху гърдите й, но ние разбираме, че тя е станала жертва на тежките условия на труд. У нас се събужда дълбоко съчувствие към Нонка, а житейската драма на баща й прониква до дъното на сърцето.

Чул от свои близки, че някъде към село Манджилари се е появила бяла лястовица и болен като я види, веднага оздравява, кара Гунчо веднага да тръгне на път. Не че той вярва в илюзията за спасителната птичка, създадена от измъченото въображение на хората, но иска да обнадежди дъщеря си, да направи последните й дни по-леки.

Бащата осъзнава, че Нонка е обрачена, но въпреки това тръгва на път. Причина за постъпката му е огромната любов, която той изпитва към чедото си.

Силно вълнува и моментът, когато Моканина, покъртен от разказа на Гунчо, го изпраща до каруцата и се среща с Нонка. Трогателни са думите на овчаря. Подтикван от човеколюбивата си душа, той приема като реалност слуха за бялата лястовица, за да вдъхне сила и кураж на бедната девойка. С това Моканина спечелва обичта и уважението на читателя. С последните си думи "Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!", овчарят изплаква болката си от нещастията , сполетели бедните и онеправданите.

В разказа "По жицата" Йовков отразявайки несгодите и страданията, които изживява българският селянин, ни завладява с художественото описание на мъченическата съдба, сполетяла Гунчо и неговото семейство.

Безумец или мъдрец е Дон Кихот?

През 16век в Испания се появява втората по разпространение в света книга след Библията-романът на Сервантес. Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча е главният герой на творбата. Още с първата си част разказът събужда огромен интерес,който е жив и до днес.

Това,което най-често занимава изследователите на Сервантес и на неговото творчество,е образът на главния герой-мъдрият безумец. Мъдрец в своите намерения ,в своя идеал и в словото,с което го проповядва и безумец в действията си и в средствата,с които си служи срещу злото,Дон Кихот тръгва по света,за да има днес човечеството един прекрасен модел за висша нравственост. Прозрял истината на страшното време,в което живее обикновеният,почти неизвестен на никого обеднял идалго Дон Кихот решава да поправи света,да върне хармонията на идеализираното минало, въплътена от него в мечтата му за златния век. Многократно героят излага своите цели,споделя своите намерения,от които струят хуманизъм ,готовност за действие и за саможертва в името на доброто и красивото. Той се стреми да отмъщава за обиди,да премахва неправди,изкоренява злоупотреби и да възстановява правата на онеправданите.

Задачите,които си поставя идалгото показват неговата способност да наблюдава,трезво да преценява действителността,да не затваря очите и сърцето си за несправедливостта и социалните проблеми,за страданията на хората около себе си. Състраданието към тяхната зла участ и любовта му към всички онеправдани раждат хуманистичният идеал на Дон Кихот. Като типичен човек от ренесанса,героят мечтае за златния век,когато хората не са знаели за злокобните думи „твое“ и „мое“,ползвали са направо даровете на природата и са се виждали в „мир,приятелство и сговор“.По време на своите три похода и особено при последните два идалгото вече“посветен“ в рицарското звание,допълва представата на читателя за идеала ,към който се стреми,излагайки разбиранията си,че идеалното общество,в което няма потисници и потискани,хора с отнета свобода,престъпници,лъжци и личности без очи за красотата. Рицарят на печалният образ изгражда този идеален свят чрез своето мъдро слово под формата на описания,разсъждения,разпалени спорове и най-вече чрез съветите към Санчо Панса,макар и подло измамен,изгражда прекрасно хармоничен свят на „острова“,който „управлява“.

За да достигне своя идеал,идалгото е убеден,че е нужно действие. А действеността е едно от най-важните измерения на личността на ренесанса-именно това е личността на Сервантесовия герой. За съжаление обаче „рицарят на печалния образ“ се ражда твърде късно-по времето на кризата на хуманизма ,криза,която изживява самият той. Тя се появява в резултат на сблъсъка на неговия мъдър хуманистичен идеал с грубата,жестока действителност,в която героят живее и която не успява да промени. Смъртта му-може би най-трагичният момент в романа е закономерна,защото към нея рицарят сякаш неотклонно върви през трудните дни на своите походи. Защото не открива подходящите средства,с които да води битката срещу злото. Неговите рицарски атрибути-въоръжение,кон,оръженосец,дама на сърцето,израз на пародийното в романа,го превръщат в герой. Враговете,срещу които води многобройните си битки и раните,които получава,превръщат постепенно комичното в трагично. Може би в края на своите странствания и особено след като е победен от мнимия рицар на бялата луна ,Дон Кихот разбира безсмислието на своята борба. Този факт тревожи читателя,обикнал „единственият странстващ рицар“ и повярвал в мъдростта на неговия прекрасен идеал. Той измъчва Санчо- „единственият странстващ оръженосец“,защото селянинът не само е повярвал в мъдрите слова на Дон Кихот,не само се е докоснал до идеала на рицаря,а защото се е превърнал в пример за хуманизъм и вяра.

Мъдростта на Йовковите герои и отношението им към живота

С изкуството на Йордан Йовков се живее по-леко : срещата с него е винаги задушевна, като срещата с отколешен приятел. И без да сме виждали този мъдър човек в живота, ние имаме чувството, че го познаваме отдавна, много отдавна, винаги.

Малката "вселена", която Йовков създаде е една от най-хубавите в българската проза. В този свят няма злодеи, но в него няма и "богове". Ние можем да тръгнем подир героите, да обходим кръчмите и хановете, да се качим в някоя от пеещите каруци и да пътуваме по пътищата на равнината. Никъде няма да срещнем "богове", нито закоравели престъпници. Има човеци, има грешници. Йовков ни показва, че човекът не е ангел. Нищо човешко не му е чуждо. Той не е и демон. Човекът се реализира и в доброто, и в греха, на него винаги трябва да се вярва.

Има писатели, които ни показват как хората стават "богове". Йовков не е от тях. Други ни показват как хората се превръщат в злодеи. Йовков не е и от тях. Има трети, които ни разказват как хората винаги остават човеци. Йордан Йовков е от тях.

Писателят непрекъснато ни доказва една мисъл: трябва да се съхранят вечните традиции на народа, тези които са плод на националната мъдрост. Само те дават престиж на нацията, само те ни издигат в очите на човечеството.

Националният портрет на един народ се рисува от много писатели, всеки от тях прибавя към него по един свой щрих. Йовков съхрани някои нравствени добродетели, човеколюбието беше неговата стихия, той ни показа у българина човека.

Обаянието на Йовковото творчество се свързва до голяма степен с дълбоката му склонност да търси и вниква в моралните проблеми, които вълнуват човека.
Към тях той се отнася с убеждението, че в живота действат дълбоки нравствени сили и че човешката душа притежава способност за нравствено просветление. Повествованието на Йовков тече съвсем естествено, просто, непринудено. Неговите герои водят обикновен диалоаг, но те имат интересни разговори със себе си. Сюжетите му са "битови" и "селски", но в тях живеят универсални идеи, в които има нещо дълбоко човешко, вечно.

Типичният Йовков герой е обикновено тих, смирен, взрян в себе си, мъдър и вглъбен човек, обсебен от мечтите си. Именно с тази своя мечтателност, той е в конфликт с хората около себе си, с обществото, със света. Защото този тих човек е силен, опърничав, нестандартен, притежава цялостен завършен характер
макар и да изглежда смешен и защото той е направил своя избор, докато околните са инертна маса. Героят на Йовков не би бил толкова сюблимен, ако не беше "вдълбочен в себе си", ако "не обичаше да се вглежда и в най-дребните неща", ако не можеше да усети импулсите на човешката душа изобщо, ако не беше намерил смисъла на човешкото съществуване. /"Песента на колелетата" , "Последна радост", "Мечтател"/ Йовковият герой е надарен с качества изтляли под бремето на грижата за насъщния. Той често фетишизира свободата, за него тя е осъзната необходимост, стил на живот, начин на съществуване. Той не би могъл да оцелее, ако нямаше свой собствен морален кодекс, който го издига над присмеха и одумването на другите. Той е в постоянен конфликт с обществото, не се примирява с моралния упадък на нравите в уж подредения свят.

В българската литература Йовков заема особено място - едно от най-личните. Той е типичен български писател. Любимите му герои са горди и непреклонни българи, макар понякога да живеят в робство. Цялото творчество на Йовков е едно преклонение пред родното: пред родната страна, родния пейзаж, родните хора, родното минало. Творчеството му е гъсто населено с образи на страдалци и мъченици. Сърцето на писателя е открито за човешката неволя. То е запленено от тия влюбени в работата си хора. Той славослови усилията на техните сръчни ръце. Неговите герои приемат труда като творчество, като себеотдаване.
Вдъхновена поема на труда е разказът за изкусните умения на Сали Яшар - този странен мъдрец. Издигнал се от беден ковач до прочут майстор, той се издига и до прозрението за смисъла на истинското творчество: да раздава радост на хората, да ги съпътства в техните пътища и да им напоманя за родния край.
Всички герои на Йовков разсъждават за смисъла на същестованието, за доброто и злото, за живота и смъртта. Сали Яшар е не само поет по душа, той е мъдрец, надарен с остър ум и пронизваща мисъл. Освен опиянението от творчеството, той познава и мълчаливото съсредоточаване в себе си. Такива са и останалите странници от Йовковите книги - съсредоточени в себе си, преценяващи миналите си и предстоящи стъпки.

Трудът не е всичко за Йовковия герой, сам по себе си той не е достатъчен да осмисли напълно живота му. Труд, ала в името на какво? Той, мъдрецът, напрегнато търси отговор и изход за своя живот, достойни за благородната му душа. Дълъг е пътят на мъдреца до мига на проглеждането. Талантът, душевната благост и мъдростта са му донесли слава, богатство, но за него това не е достатаъчно. Не вижда в тях достоен завършек за живота си.

Макар сюжетите да са различни и героите да принадлежат към различни социални слоеве, различни са само подбудите, довели героите до решението да скъсат с миналото и да изберат честния и праведен път в живота. Доверието и вярата в добротата на човека - това са непоклатимите морални устои на писателя.
Въпросът, който си задават Йовковите герои е "Как трябва да се живее?'. Вглеждайки се в съдбата на героите на Йовков, ние стигаме до темата за преходността на живота. Вътрешните очи на героя се разтварят и искат да видят всичко онова, което е изчезнало с времето. Светът е като колело, което прегазва хората, изменя събитията, зад него остават годините. Животът тече, не спира, върви си като вода по старо корито. Наистина той е преходен, всичко, което има начало, има и край, но вечна е човешкката нравственост. Красивите дела са неостаряващите паметници на живота, по тях съдим за величието на човешкия дух, те блестят като благороден метал и не потъмняват от времето.

Мечтата за безсмъртие на Йовковите герои се реализира чрез участието им в живота на другите, да разкрива хората един на друг, да ги сближава. Ценността на всекиго се измерва в привързаностите, които обединяват живота му с този на другите. Щастието на човека се определя с най-висока мярка - то означава активно присъствие в живота и възможността светът да стане по-добър след теб. Това е най-далечния предел на човешките мечти.

Твърде показателен е интересът на Йовков към проблема за доброто. Трябва ли да се прави добро и в името на какво? Животът на неговите герои отстоява философията за доброто и добротворчеството, която осмисля битието човека. Единствено тя съхранява и подхранва човешкото у човека. Единствено добротворчеството, пряко смъртта е способно да събере в едно битие и небитие и да превърне смъртта в частица, в миг от безкрайността на живота. Такава е Йовковата религия на живота. Но той поставя още един въпрос: в какво се състои доброто и как трябва да се прави то? Достатъчно е всеки да върши своето с мисълта за другия, да го прави с осъзната любов и потребност стореното от него да озарява с радост ближния, човека до него.

Йовковите страдалци и мъченици не са песимисти и скептици. И най-плахата надежда може да ги разведри, да превърне живота им в празник. Най-характерна тяхна черта е добротата, те вършат добри дела навсякъде около себе си, посрещат и изпращат човека по добротата и човечността му. И точно това е проява на мъдростта на героите на Йовков.

Ако има нещо, което прави Йордан Йовков неподатлив за дефиниране и отнасяне към определена категория писатели, това са неговите герои - добродетелни, грешници, силни, беззащитни, чудаци, "полутитани".

Йовков е неотделим от народа. Упование, сила, надежда за своето дело писателят е черпил единствено от работния народ, от неговата кристална нравственост, от извечните му истини, мъдрост и чувство на справедливост, до които е достигнал след многовековен опит. На него писателят отдаде с рядко себеотрицание своя талант, завещавайки ни една свята традиция.

Мъдростта на Йовковите герои и отношението им към живота

С изкуството на Йордан Йовков се живее по-леко : срещата с него е винаги задушевна, като срещата с отколешен приятел. И без да сме виждали този мъдър човек в живота, ние имаме чувството, че го познаваме отдавна, много отдавна, винаги.

Малката "вселена", която Йовков създаде е една от най-хубавите в българската проза. В този свят няма злодеи, но в него няма и "богове". Ние можем да тръгнем подир героите, да обходим кръчмите и хановете, да се качим в някоя от пеещите каруци и да пътуваме по пътищата на равнината. Никъде няма да срещнем "богове", нито закоравели престъпници. Има човеци, има грешници. Йовков ни показва, че човекът не е ангел. Нищо човешко не му е чуждо. Той не е и демон. Човекът се реализира и в доброто, и в греха, на него винаги трябва да се вярва.

Има писатели, които ни показват как хората стават "богове". Йовков не е от тях. Други ни показват как хората се превръщат в злодеи. Йовков не е и от тях. Има трети, които ни разказват как хората винаги остават човеци. Йордан Йовков е от тях.

Писателят непрекъснато ни доказва една мисъл: трябва да се съхранят вечните традиции на народа, тези които са плод на националната мъдрост. Само те дават престиж на нацията, само те ни издигат в очите на човечеството.

Националният портрет на един народ се рисува от много писатели, всеки от тях прибавя към него по един свой щрих. Йовков съхрани някои нравствени добродетели, човеколюбието беше неговата стихия, той ни показа у българина човека.

Обаянието на Йовковото творчество се свързва до голяма степен с дълбоката му склонност да търси и вниква в моралните проблеми, които вълнуват човека.
Към тях той се отнася с убеждението, че в живота действат дълбоки нравствени сили и че човешката душа притежава способност за нравствено просветление. Повествованието на Йовков тече съвсем естествено, просто, непринудено. Неговите герои водят обикновен диалоаг, но те имат интересни разговори със себе си. Сюжетите му са "битови" и "селски", но в тях живеят универсални идеи, в които има нещо дълбоко човешко, вечно.

Типичният Йовков герой е обикновено тих, смирен, взрян в себе си, мъдър и вглъбен човек, обсебен от мечтите си. Именно с тази своя мечтателност, той е в конфликт с хората около себе си, с обществото, със света. Защото този тих човек е силен, опърничав, нестандартен, притежава цялостен завършен характер
макар и да изглежда смешен и защото той е направил своя избор, докато околните са инертна маса. Героят на Йовков не би бил толкова сюблимен, ако не беше "вдълбочен в себе си", ако "не обичаше да се вглежда и в най-дребните неща", ако не можеше да усети импулсите на човешката душа изобщо, ако не беше намерил смисъла на човешкото съществуване. /"Песента на колелетата" , "Последна радост", "Мечтател"/ Йовковият герой е надарен с качества изтляли под бремето на грижата за насъщния. Той често фетишизира свободата, за него тя е осъзната необходимост, стил на живот, начин на съществуване. Той не би могъл да оцелее, ако нямаше свой собствен морален кодекс, който го издига над присмеха и одумването на другите. Той е в постоянен конфликт с обществото, не се примирява с моралния упадък на нравите в уж подредения свят.

В българската литература Йовков заема особено място - едно от най-личните. Той е типичен български писател. Любимите му герои са горди и непреклонни българи, макар понякога да живеят в робство. Цялото творчество на Йовков е едно преклонение пред родното: пред родната страна, родния пейзаж, родните хора, родното минало. Творчеството му е гъсто населено с образи на страдалци и мъченици. Сърцето на писателя е открито за човешката неволя. То е запленено от тия влюбени в работата си хора. Той славослови усилията на техните сръчни ръце. Неговите герои приемат труда като творчество, като себеотдаване.
Вдъхновена поема на труда е разказът за изкусните умения на Сали Яшар - този странен мъдрец. Издигнал се от беден ковач до прочут майстор, той се издига и до прозрението за смисъла на истинското творчество: да раздава радост на хората, да ги съпътства в техните пътища и да им напоманя за родния край.
Всички герои на Йовков разсъждават за смисъла на същестованието, за доброто и злото, за живота и смъртта. Сали Яшар е не само поет по душа, той е мъдрец, надарен с остър ум и пронизваща мисъл. Освен опиянението от творчеството, той познава и мълчаливото съсредоточаване в себе си. Такива са и останалите странници от Йовковите книги - съсредоточени в себе си, преценяващи миналите си и предстоящи стъпки.

Трудът не е всичко за Йовковия герой, сам по себе си той не е достатъчен да осмисли напълно живота му. Труд, ала в името на какво? Той, мъдрецът, напрегнато търси отговор и изход за своя живот, достойни за благородната му душа. Дълъг е пътят на мъдреца до мига на проглеждането. Талантът, душевната благост и мъдростта са му донесли слава, богатство, но за него това не е достатаъчно. Не вижда в тях достоен завършек за живота си.

Макар сюжетите да са различни и героите да принадлежат към различни социални слоеве, различни са само подбудите, довели героите до решението да скъсат с миналото и да изберат честния и праведен път в живота. Доверието и вярата в добротата на човека - това са непоклатимите морални устои на писателя.
Въпросът, който си задават Йовковите герои е "Как трябва да се живее?'. Вглеждайки се в съдбата на героите на Йовков, ние стигаме до темата за преходността на живота. Вътрешните очи на героя се разтварят и искат да видят всичко онова, което е изчезнало с времето. Светът е като колело, което прегазва хората, изменя събитията, зад него остават годините. Животът тече, не спира, върви си като вода по старо корито. Наистина той е преходен, всичко, което има начало, има и край, но вечна е човешкката нравственост. Красивите дела са неостаряващите паметници на живота, по тях съдим за величието на човешкия дух, те блестят като благороден метал и не потъмняват от времето.

Мечтата за безсмъртие на Йовковите герои се реализира чрез участието им в живота на другите, да разкрива хората един на друг, да ги сближава. Ценността на всекиго се измерва в привързаностите, които обединяват живота му с този на другите. Щастието на човека се определя с най-висока мярка - то означава активно присъствие в живота и възможността светът да стане по-добър след теб. Това е най-далечния предел на човешките мечти.

Твърде показателен е интересът на Йовков към проблема за доброто. Трябва ли да се прави добро и в името на какво? Животът на неговите герои отстоява философията за доброто и добротворчеството, която осмисля битието човека. Единствено тя съхранява и подхранва човешкото у човека. Единствено добротворчеството, пряко смъртта е способно да събере в едно битие и небитие и да превърне смъртта в частица, в миг от безкрайността на живота. Такава е Йовковата религия на живота. Но той поставя още един въпрос: в какво се състои доброто и как трябва да се прави то? Достатъчно е всеки да върши своето с мисълта за другия, да го прави с осъзната любов и потребност стореното от него да озарява с радост ближния, човека до него.

Йовковите страдалци и мъченици не са песимисти и скептици. И най-плахата надежда може да ги разведри, да превърне живота им в празник. Най-характерна тяхна черта е добротата, те вършат добри дела навсякъде около себе си, посрещат и изпращат човека по добротата и човечността му. И точно това е проява на мъдростта на героите на Йовков.

Ако има нещо, което прави Йордан Йовков неподатлив за дефиниране и отнасяне към определена категория писатели, това са неговите герои - добродетелни, грешници, силни, беззащитни, чудаци, "полутитани".

Йовков е неотделим от народа. Упование, сила, надежда за своето дело писателят е черпил единствено от работния народ, от неговата кристална нравственост, от извечните му истини, мъдрост и чувство на справедливост, до които е достигнал след многовековен опит. На него писателят отдаде с рядко себеотрицание своя талант, завещавайки ни една свята традиция.

Смразяващи вечери в града назлото - „Зимни вечери” от Христо Смирненски

Цикълът „Зимни вечери” от Христо Смирненски представлява лирически „репортаж” и скръбна поема, която се състои от седем части и 32 строфи.

Градът е призрачен, демоничен и разблуден. Това е градът-затвор, гробница, хищник. Свят на наеоправданите, на социалната драма, на студенината в човешките отношения, на погребаните мечти, на неистинския живот.

Зимата е прекрасна, но нейната красоста е мимолетна, защото в този свят всичко стойностно е обречено. Прелестта на зимната картина е зловеща и призрачна, защото животът -злодей свири своята чудовищна мелодия,защото това е поредното изпитание за бедните и бездомните.

Нарушена е традиционната символика на дома, на белия и жълтия цвят. Жълт е цветът на уличните фенери, те осветяват скръбта и страданието. „Жълта” е болестта, жълти са свещите, чиято мъждлива светлина осветява неуютния и разрушен бедняшки дом.

Основна тонално в цикъла са цветовете бяло, сиво и черно. Устойчив симевол е сивата мъгла на живота. Образите са героите-жертви на големия град- жени, деца, старци. Лирическия персонаж е антиобразец на човешкия. Героите са призраци, задгробни същества, сенки, подобие на човеци, както битката за оцеляване е унизително съществуване,а не изстински живот.

Повявява се искрица живот. Циганите са истинско въплъщение на жизнелюбието. Те са свободни, витални, весели, страстни. Пътуват по света с песента и танца и с шумни тумби деца. Децата и съзидателният труд са бъдещето, новият свят. Огънят ще разкъса и прогони тежката мъгла на злото и ще даде шанс на човешките надежди.

Градът е студен, страшен, разблуден, жесток, фалшив, безждушен. Грозотата му показва бездуховността, безпристрастността, неприветливостта. Той е дом на страдание , гробница, каменен свят.

Тълпата е жестока, безпристрастна, шумна, силна, гневна. А природата красива, наивна, нежна. Тя е исмвол на спокойствие, място за пречистеане, вълшебна е, но красотата й е фалшива, нетрайна , измамна.

Лицата на бунта в поемата „Септември” от Гео Милев

Поемата „Септември” от Гео Милев е лирическа творба, която се състои от 12 песни. Проблематиката й е свързана с бунта на човека срещу варварството на модерните времена и обезчовечаването на света. Поемата е изградена изцяло на диалогичен принцип. Съсъои се от диалог на различните възгледи за човека, за народа, историята, религията, отечеството. За властта, културата и морала, диалог на различните емоционални образи, на различни стилове и ритми.

Поемата изразява трагизма на познанието и самопознанието на човек и народ, които са познали разкъсването на родовото пространство. Това пространство е сложно единство на странство и време, на минало, настояще, на традиция и бит, на наследени и проверени истини, на изстрадани в перипетите на историческата съдба отношения.

„Септември” изразява и съзнанието за невъзвратимостта на станалото, за необходимостта да се премине през катарзиса на поражението,равносметката, покаянието. Творбата проследява сложния път на народа, път на порив, на вяра, на излъгани надежди, на покруса и изстрадани истини. Тя дълбоко навлиза в драмата на човешкото развитие и е прогрес в трагизма на проглеждането на човек и народ.

Поемата е композирана в два основни дяла. От първа до шеста песен се проследява порива, устрема на въстаналия народ, седма е песен свързващо звено с втори дял. Обхваща ги песните от втора до 11- в него се проследява погрома на въстанието. 12 песен има характер на патетично обобщение. В нея се води диалог с античната митология.

Творбата има двупластова структура:конкретно историческа и философски обобщаваща. Изградена е на принципа на множеството натрупване на образни определения, фрагменти на картин, символи и алегории. Използвана е стилистиката на различни сфери- разговорна, публицистична (репортацен стил), фолклорно-митологична, художествено-поетична и религиозно-библейска.

Унищожени са старите изстини, новите се проверяват. Това е болезненото познание и себепознание. Човешката душа е изгубила своите опори в разстрела на свои от свои.

Поемата поставя три въпроса и търси техния отговор в трагизма на въстанието. 12 песен преобръща мотива за гнева. Гневът на Ахил е гибелен и е индивидуална характеристика. У Гео Милев е стихия, обзела колективния дух. Поемата на Смирненски е творба за човешкото достойнство, за героизма и силата, а септември- за абсурда, за разрушението и падението. Античната митология и литература имат свои установени ценности и норми. Те са стройни и подредени, а настоящето е хаотично и безнравствено.

Образът на поп Андрей- историята винаги пренебрегва човека. Гео Милев е убеден в значимостта на човешката личност и дело в историята.

Символи и алегории в творбата са: нощта, гневът-борбата като закон на човешкото развитие, роб- потиснатият човек във всички исторически епохи. Слънчогледите са ключов образ , който внушава представата за начало и край, за възторга и ужаса, за предстоящата трагедия. Митологичните образи на Слънцето и Космическото дърво са образи на разрушението и смъртта. Дървото, което символизира реда, живота, природната сила, е ударено право в сърцето.

Балканът е негероичен, уязвим и крехък. В него няма нищо емблематично и могъщо. Ханаан- обетованата земя е символ на земния Рай.

Копнежът по волност в лириката на Елисавета Багряна и човешките ръце в стихотворението „Ръцете”

Заглавието на стихотворението „Стихий” на Елисавета Багряна насочва към представата за волност, стихийност, неукротимост. Във всяка от четирите строфи са разгърнати различни измерения на природното, първичното-вятъра, водата, виното, жената.

Вятърът и водата са непредвидими и неуправляеми, в тях е спотаена силата и красотата на природата. Виното съчетава древност, тайнственост, топлина, опиянение. Възприема се кат път към постигане на истината.

Стихийността е присъща и на човешката природа. У жената е заложен устремът , стремежът към познание и промяна, към опознаване и овладяване на света. Свободният човешки дух естествено се стреми към простора, към неограничените пространства.

Стихотворението „Кукувица” е написано в диалогично- изповедна форма. Птицата е символ на полета, на простора, на извисяване, а в контекста на стихотворението – и на бездомността.

Лирическата героиня е щастлива ,когато пътува. Тя жадува за хоризонти и доброволно се отказва от ежедневното, обикновеното, от затворените пространства на дома, от условностите и ограниченията.

Свободният избор винаги е отговорност. За него понякога се заплаща висока цена. В творбата той е отказ от закрила и сигурност, от опори и пристан. Лирическата героиня се обрича на свобода. В поантата на стихотворението тя сякаш изрича присъда над себе си . Това е наказание при изкуплението за живота –стихия. Свободният дух е самотен и неразбран.

В библейските текстове божиите ръце са символ на сътворението. Ръцете докосват, създават материалното и могат да го променят. Конкретните художествени детайли в творбата внушават усещане за уязвимост , изящество и красота. Женските ръце символизират силата на живота и святостта на жената-във връзка с образа на света Богородица, защото майчинството е земно и божествено.

Животът е многолик, разнообразен. Той е непрекъснат кръговрат. В него се срещат любовта,скръбта, щастието,смъртта Любовта е изключително важна. Тя е магия и може да сътворява чудеса, а човешките ръце също могат да даряват любов и щастие.

Настроението е елегично, но в творбата няма трагизъм. Телесното е тленно, крайно в своето съществуване, а смъртта е едно последно пътуване,заминаване. Висшият смисъл на живота е в простите, чистите неща- труд, хляб, обич, а именно те доближават човека да божественото.

понеделник, 8 февруари 2010 г.

Песните, в които диша бурята (Христо Смирненски)

„Да бъде ден” е заглавието на единствената стихосбирка, която публикува Смирненски. Стихотворението въвежда няколко основни мотива. Те са; мотивът за разрушаване на стария свят и сътворяване на новия. Обитателите на подземния свят жадуват за светлина, за истински живот, за справедливост, нощта е символ на смъртта. Мотивът за разкъсаната земна гръд символизира едновременно смъртта и страданието, но и раждането , обновлението. Жертвеният кръст символизира потисничество и саможертва. Златният Бог е фалшив кумир, синоним на мрака, страданието и робството. Мотивът за светлината- тя е символ на мечтата, на волята за нов живот. Революцията, сътворението на новия свят ще възвърне на човека неговата идентичност, неговото достойнство и право на щастие.

В стихотворението „Ний” човекът е неделима част от множеството, от тълпата, която е велика градивна сила, страдаща в настоящето, но призвана да възстанови хармонията в бъдещето. Лирическия „Ние” осъзнава своята сила и върви от мрака към светлината, от отчаянието към надеждата. Онеправданите са носители на истинските нравствени ценности, творците на благата, бъдещите спасители на човечеството.

Родината майка е чужда, далечна и апатична към съдбата на своите бедни деца, лишени от топлина и обич. Бъдещето ще се промени и облика на родината мащеха-огънят ще я обнови и пречисти, за да дари на изстрадалите светлина и хармония.

Светът е устремен несправедливо-ще го промени колективната воля. Човечеството пътува от мрака, безправието и мизерията към изгрева на новия ден. Страданието е необходимо чистилище, в което жертвите ще израснат духовно и ще се превърнат в победители.

„Юноша” е стихотворение, в което лирическият Аз израства духовно. Творбата е философско обобщение за смисъла на човешкото съществуване въобще. Заглавието насочва към граничната възраст между детството и зрялостта. , откъдето започва драматичното търсене и постигане на собственото Аз.

Представата за света е романтично красива и наивна. Мечтата на юноша е изтъкана от лъчи , от блясък, очарование и празничност (ябълков цвят).

Реалността е убийствена. Лирическият герой става жертва на един свят, в който законодатели и тирани са златото, алчността и жестокостта.(„Златний Телец”; „Човешкия дух”; „трънен венец”).

Младежките илюзии са останали в миналото. Мъчителният път към познанието е направил лирическия герой по-мъдър. Той е открил смисъла на своето съществуване- вярата в революцията, в обновлението, в социалната свобода. Смъртта не е просто трагичен завършек, а осъзната саможертва в името на идеала.

петък, 5 февруари 2010 г.

Предметният свят на Атанас Далчев

В стихосбирката „Прозорец” от Aтанас Далчев поетът се противопоставя на Символизма. Езикът на символите е заменен от езика на предметите, вещите. Проявява се така наречената „Естестика на грозното”, чрез която в езика на поезията навлиза ежедневното, прозаичното, грозното. В разрез е романтичната нагласа на символистите.

В поезията на Далчев се разждат странни герои и предмети- стари къщи, хижи ,коли ,балкон ,врати. Вещите говорят. Те внушават човешки състояния, настроения и чувства. Чoвекът не присъства открито, а е в и зад вещния свят. Предметите запазват един статичен миг от материалния свят, в който се е разтворила душата на поета. Много често вещите са демонизирани и губят своето истинско предназначение и функционалност.

Ключови образи в поезията на Атанас Далчев са прозорецът, стаята, пътят, огледалото. Лирическият Аз е пределно самотен, сам срещу света, чужд за nego, затворен в себе си. Той се е осъмнил в пълноценността на своя живот, страдащ заради човека и неговата болка. В същото време той жадува за „прозорец” към другте, към света. Помни всичко и носи образите на времето и пространството.

Къщата, която не е дом, а е затворена, празна, запусната , вехта, символизира преходността, отчуждението и смъртта.

Стаята е затворен свят, който е без стопанин. Този свят носи духа на отминалото и всеки предмет е негова биография. В стаята ясно личат белезите на изтичащото време, на неизбежното състаряване и изчезване.

Прозорецът е границата между индивида и обществото, между личността и света и непрекъснатия стремеж към отваряне на себе си за другите и тайните на битието. Това е пътят на познанието за самотния. Той е прозрачната преграда между вътрешния мир на личността и външния свят. Тази преграда никъде у Далчев не се чупи, защото човекът е обречен на самота.

Едноименното стихотворение е размисъл за човешкото страдание, болката ,страха, копнежа, за следите на времето, които бележат и живото и мътровто. Те носят белезите на опита и на отминалото време, както човешката душа. Тя носи белезите на любота, омразата, нежността, самотата.

Часовникът е символен образ на изтичащото време, чийто пленник е човека. Чудото за Далчевия лирически герой е божият свят, който дарява на човека своите багри, звукове, форми. Радостта от хармоничкото сливане не човека с природата бележи много негови стихове. Поетът изразява своето смирение пред великото и просто чудо на света:пролетта, любовта, детството, младостта. Човешката душа е открила Бога чрез земния живот и неговите дарове във всекидневието, обикновеното, незначителното на пръв поглед .

Христо Смирненски - слънчевото дете на българската литература

Лирическият Аз в творчеството и поетиката на Постсимволизма в лириката на Смирненски е заменен от нов, колективен- Ние. Той е образ на социално онеправданите, обединени от идеята за свят на справедливост и равноправие, на свободен труд и творческо съзидание.

Революцията е една от основните теми и образи. Тя присъства метафорично чрез образите на бурята, мълнията, огъня, гръмотевицата. Те са знаци на божествената сила, на разрушението, но и на съзиданието.

Сакралният образ на майката родина се превръща в родина-мащеха, разкъсвана от социални противоречия, чужда, безразлична и жестока към своите деца.

Централен поетическия образ в лириката на Смирненски е тълпата, която твори своя реален и справедлив човешки свят по улиците и площадите.

Градът се свързан със страданието и бедността, с блясъка на суетата. Градът е затвор, каменно и студено чудовище, което дебне своите жертви. Това е светът на разкоша, на шумния маскарат, на порока и греха, на нравствените деформации.

Основни опозиции в творчеството на Смирненски са „хаос-космос”; „изгрев-залез”; „живот-смърт”; „съзидание- разрушение”. Сивотата, мъглата и мракът са свързани със страданието, мизерията и смъртта. Изкуствената светлина на електричните глобуси контрастира на лъчите и изгрева на новия ден.

Библейските и митологични символи са Зевс, Прометей, Златния Телец, трънен венец, митологичните образи на апокалипсиса и сътворението.

Образи и мотиви в лириката на Елисавета Багряна

Поетесата изгражда многоликия образ на жената в своето творчество. Жената е влюбена девойка, трепетна невеста, любима и майка,самодива езичница,амазонка, скърбяща Богородица. Лирическата героиня се бунтува срещу ограниченията на битовото ежедневие , срещу оковите наложени от традицията, срещу обезличаването на жената и предразсъдъците, които убиват духа. Багряна създава образа на вечната жена-греховна и свята.

Свободата, виталността, стихийността са основните понятия, които се свързват с лириката на Багряна. Свободата е ценност, която всеки би трябвало да носи у себе си и да отстоява с делата си. Тя винаги е състояние на духа. Лирическата героиня е неукротима и волна. Тя жадува за пълноценна личностна изява.

В стиховете на поетесата се открояват всички нюанси на любовното чувство- възторг, опиянение, раздвоеност и греховност, болка и отчаяние. Любовта е нейната философия за света, нейното сливане с природата и с вечния ритъм на вселената . Чрез магията на любовта тя осмисля себе си и света. Усеща времето и като миг и като вечност.

Копнежът по волност и свобода не духа не е ограничен от любовта, защото тя е изживяна най-пълноценно чрез пътя. Лирическата героиня е обхваната от страстта на пътува. Жадува да опознае далечни и непознати страни. Пътят за нея е начин на живот, но тя знае ,че човекът пътува най-истински с душата си. Пътят символизира не само промяната, пренебрегването на условностите и ограниченията, но и свободата сам да направиш своя избор. Да откриеш тайнството на света, но и непознатото в себе си.

Поривът към свободата е стремежът и устремът към неизвестното ,различното,далечното.Въпреки това е осмислен чрез дълбоката и искрена връзка с родното. Лирическата героиня търси връзката с поколенията , кръвта и свободата на духа. Тя наследява от своите предци и носи отговорността за съхраняването на родовата памет.