Образът на Бай Ганьо

Олицетворение на всичко отрицателно и порочно, с/у което воюва авторът, е героят от едноименното произведение”Бай Ганьо”. В негово лице Алеко открива деформирани до неузнаваемост онези нравствени ценности, които народът грижливо е съхранявал в продължение на столетия. Бай Ганьо не притежава чувство за мярка, деликатност, вежливост. Пословична е неговата безскрупулност и ненаситна алчност. Изследвайки своя тип, Алеко установява, че Бай Ганьо е не само човек без идеали и морал, той е разпространител на всевъзможни пороци, като се тръгне от скъперничеството и се стигне до полицейщината.

Поставяйки героя си в различно обкръжение, авторът изгражда у читатедя ясна представа за неговия характер и манталитет.

В първата част на произведението Бай Ганьо е даден в неестествена за него среда-той пътува из Европа. Допирът с европейската цивилизация и нейния модел на живот извежда на преден план малокултурието и простащината на героя. В стремежа си да покаже българското и себе си на света, той буди присмех и съжаление/"Бай Ганьо в банята"/. Пред изумените погледи на чужденците Бай Ганьо се провиква:"Булгар!Булга-ар!”, с което привлича вниманието към своята персона.

За критика на балканския парвеню Алеко използва образния модел ”дивак сред европейците”. 0свен с грубостта и нахалството си Бай Ганьо се отличава от модела за европеец и с атрибутите си-мускали, дисаги, пояс, аба, антерия, люти чушлета-представляващи "рицарските му доспехи". Европейският свят не може да проникне зад тази защита, да окаже някакво въздействие в/у същността на героя.

Освен отхвърлянето на всичко европейско и стремежът за себепоказ за Бай Ганьо е характерна и друга особеност. Криворазбрано е чувството му за национална принадлежност. Нацията е вид стока, която не се укрива, а понятието "родно" добива пазарна стойно служейки за лична облага на героя. Бай Ганьо "търгувайки", манипулира със сакрални понятия "патриотизъм”, ”българин”, ”народ”,”свобода" и пр. , без да се задълбочава в техния смисъл.
В образа на Бай Ганьо Алеко е превъплътил черти от характера на следосвобожденския политик и общественик, търсещ единствено "келепира" във властта. Политическите амбиции на Бай Ганьо се разкриват в изповедта му пред Иречек:"Па и мене нали ми се иска -я депутат да ме изберат, я кмет. Келепир има в тия работи. Хората пара натрупаха,ти знаеш ли?"
Комичното в първата част, представено с жизнерадостния хумор на Алеко, придобива нов оттенък във втората част. Засилена е социалната значимост на комичното и това превръща книгата за Бай Ганьо в творба на критическия реализъм.

Във втората част Алеко проследява освирепяваяето на героя, превръщането му в морален и социален изрод. В Европа Бай Ганьо е смешен, дори жалък, но в България той става страшен, защото има претенции да властва. ”Врял и кипял из Европа", героят се заема да ''поевропейчва” и "цивилизова" България според собствените си мерки за европейско. В "Бай Ганьо прави избори", ”Бай Ганьо журналист", "Бай Ганьо в депутацията" авторът разкрива потъпкването на демокрацията, насилието и терора при провеждането на изборите, политическото хамелеонство на Бай Ганьо и обкръжаващите го. Героят е “за" или “против” властта, когато му е угодно и не намира в това си поведение нищо неестествено. Цинизма и пороците Бай Ганьо утвърждава като добродетели. Идеалите за него са "бошлаф". Това противоречие м/у порок и добродетел в образа поражда комичното. Обществено-политическата деятелност на Бай Ганьо има за основа територия , утвърдена от насилието и беззаконието. От лъжата и демагогията. ”Учейки”се от европейската цивилизация, Бай Ганьо всъщност показва на света нейното “опако”, всичко това, което не е.

Бай Ганьо е социално-психологическа характеристика на общественото развитие на България през 90-те години на XIX в.

Александър Солженицин

лександър Солженицин е руски дисидент - романист, драматург и историк. Благодарение на него обществеността извън Съветския съюз научава за системата на съветските лагери за принудителен труд. Писателят става лауреат на Нобелова награда за литература за 1970 година, а през 1974 година е прокуден от родината си.

Солженицин е роден на 11 декември 1918 година в Кисловодск, Русия. Следва математика и физика в Ростовския университет и го завършва преди началото на Втората световна война. През войната Солженицин се сражава в Червената армия, където получава чин капитан, преди да бъде арестуван на 9 фесруари 1945 година , заради това, че критикува Сталин в писмата си до свой бивш съученик.


Затворен е без съд за осем години — от 1945 до 1952, по член 58 от Съветския наказателен кодекс. Известно време излежава присъдата си в Шарашка, затвор, където принудително се трудят научни работници и други интелигенти. Писателят описва тамошните си преживявания в романа си "В първия кръг".


Солженицин прекарва известно време и в лагери за тежък принудителен труд в системата на ГУЛаг. За тях той пише в "Един ден на Иван Денисович" и "Архипелаг ГУЛаг".


През 1952 г. Солженицин заболява от рак, от който се излекува като по чудо в Ташкентската болница през 1954 година. Престоят му там е отразен в повестта "Раково отделение".



По време на управлението на Никита Хрушчов, Солженицин е реабилитиран и през 1956 г. успява да се върне в Централна Русия. Заселва се в Рязан и става преподавател в училище по математика и физика, като същевременно работи над своите книги.


Разказът „Един ден на Иван Денисович“ е първото произведение на Солженицин, публикувано в СССР. След 1966 г. задълго престават да публикуват негови неща. Произведенията му се разпространяват по системата на т.нар. самиздат. Неговото „Писмо до IV-ия конгрес на съветските писатели“, в което той настоява за премахване на цензурата , реабилитация на ред писатели, унищожени по време на репресиите и връщане на личния му архив, конфискуван от КГБ през 1965 г., предизвиква сериозен конфликт със съветската власт. След издаването в чужбина на „В първия кръг“ и „Раково отделение“ и получаването на Нобеловата награда , конфликтът се изостря още повече.


На 13 февруари 1974 г. Солженицин бива лишен от съветско гражданство и депортиран в Западна Германия . След по-малко от седмица, съветските власти предприемат репресивни мерки и срещу поета Евгений Евтушенко заради неговата подкрепа за Солженицин.


Солженицин се установява първо в Цюрих, Швейцария, а по-късно, през 1976 г. – във Върмонт, САЩ. През 1990 година съветското му гражданство е възстановено, а на 27 май 1994 година той се завръща в Русия след 20-годишно принудително изгнание в Америка. Въпреки радушния прием в Америка и уважението към него , писателят желае да се завърне в родината си.


През май 1997 г. Солженицин е избран за редовен член на Руската академия на науките . През същата година учредява своя собствена награда за литература (от 25000 долара ).


Александър Солженицин се среща с президента Борис Елцин през 1994 г. и с президента Владимир Путин през 2000 и през 2002 година.


Александър Солженицин умира от сърдечен удар в Москва , на 3 август 2008 г., на 89- годишна възраст.

Иван Вазов – „Под игото” – първият български роман

Романът е писан 6 години след първите стъпки на Вазов в прозата. Дължи се на Вазовата органична връзка с духовния живот на народа, на художествения талант на автора, на епохалните исторически сътресения, търсещи своето художествено осмисляне.

Сюжета е романтично – приключенски, свързан с определен главен герой. За художествен обект е не характерът на героя, а битът, душевността, историческите съдбини на неговия народ.

Като жанр, произведението е исторически роман с локален колорит, културно – исторически роман, битов роман с исторически елементи. В крайна сметка романът е битово – исторически – романтичен.

„Под игото” е голямо повествователно художествено произведение с богато съдържание, сложен сюжет и компазиция, с много образи.

Романът е епопея, защото разкрива важно историческо събитие от нашата история, което е свързано с по – нататъшната съдба на народа ни.

От къде черпи материал Вазов за романа си? :

Вазов сам е свидетел на революционизирането на масите, тяхната подготовка за участие в Априлското въстание. Също така Иван Вазов е член на Сопотския революционен комитет.

Друг източник на информасия са запискете на Захари Стоянов – документално – историческа записка за въстанието; спомени на участници; разкази и записки на очевидци- Христо Ботев и преписката на Клисурския революционен комитет.

Темата на романа е революционизирането на народните маси и превръщането им в бунтовен народ, учасник в Априлското въстание – връх в нашетo революционно движение до Освобождението.

Битът в романа: изобразява се не като фон на историческите събития, а като жизнена среда, в която те се развиват. Романът представлява едно общонародно движение, навлязло в самия бит на народа, затова всичко е просмукано от патриотичен патос.

Композеция на романа – III части:

I част – животът на Бойчо Огнянов до предаването му от Стефчов. Завръзка на действието – Огнянов бяга от бай Марко, за да търси ново обежище.

II част – началото на април, дните преди въстанието, революционно въодушевление; подготовка на въстанието; кулминация – избухването на въстанието.

III част – потушаването на Априлското въстание; трагична развръзка – избити революционери, опожарени села.



Конфликтност:

- национален конфликт – между българи и турци
- социален конфликт – между българи и български чорбаджии
- обществена и лична интрига
- авторова намеса и лирически отстъпления

Йордан Йовков – разказът „Другосолец”

Разказът принадлежи към сборника „ Вечери в Антимовския хан ”. В него се разискват някои от основните проблеми, характерни за книгата и за творчеството на Йовков – за отношението към другия и човешката доброта, за способността да се откликва на чуждата болка и за умението тя да се съпреживява. Също авторът говори и за човишката самота и страдание, въпреки съпричастието на другите.

Заглавието на текста насочва към главния герой в разказа – другаселеца. Опозицията свое – чуждо е основополагаща в традиционното общество. Според нея най – напред се преценява един човек. Почти винаги различното (другостта) се определя като нещо опасно, вредно, непознато, заплашително.

От друга страна началото на текста изрично посочва, че е празник, а по време на празник човек напуска всекидневните си убежища, устремява очите си към Бога, към своята съвест и към своята душа. Към темата за празника, повествователят се връща и по – късно, преди завръзката на текста като втори скрит план, на фона на който описаните събития придобиват нов смисъл. Така неусетно заглавието и началото на разказа влизат в малък спор, който по – късно се превръща в проблемен възел на сюжета.

„Другоселец” има дълга експозиция, в която времето почти е спряло. Празничната обстановка е подчертана чрез художествените детайли в началото на разказа – селяните са с чисти бели ризи, пременени, захвърлили настрани работата си. Разговорите им са съсредоточени върху добрата реколта, която очакват. За потрудилите се мъже, които сега са в кръчмата, реколтата е най – важна, тя е смисълът на техните усилия, в нея са техните надежди, затова трябва да бъде опазена.

Единственият, на когото спира своето внимание повествователят, когото описва подробно, е Торашко каменарят. Той се различава от останалите. За разлика от другите – вече е пиян; за разлика от съселяните си – той не си изкарва прехраната със земеделие, а с вадене на камъни и за разлика от всички, които участват в спора за нивите- Торашко мълчи.

Оживлението в кръчмата изведнъж е прекъснато от полския пазач, който води със себе си някакъв човек. Появата на пазача с непознатия селянин, като че ли опредметява страховете на всички. Това, което забелязват най – вече у непознатия е това , че е другоселец.

Нарушителят е чужд и отношението към него трябва да бъде безкомпромисно. Яростта заслепява селяните, защото някой си е позволил да посегне към най святото им, без да попитат защо. Другосолецът се опитва да обясни за случилото се, но никой и не иска да го чуе. Той предварително е осъден. Кметът привидно се опитва да се придържа към изискванията на поста, който заема, но и той е емоционално ангажиран с проблема и не може да остане базпристрастен, затова глобата, която налага на иначе казано „нарушителя”, е голяма – това, което държи в джобовете си. В този момент, когато непознатият започва „бавно, с мъка ” да бърка в кесията си, изведнъж селяните в кръчмата „проглеждат”. Дават си сметка що за човек стои пред тях, що за поведение са демонстрирали спрямо него, но не го изричат...

Измеренията на подвига в „Опълченците на Шипка”

Художествената задача на Вазов е да възкреси за поколенията подвига на опълченците, за да могат те да останат безсмъртни, в съзнанието на всички, завинаги.



Поетът постига внушение за колективност на подвига, също така и всенародната жажда за свобода. На Шипка, малкото опълченци, удивляват света със силата на жертвоготовността си.



В изложението си Вазов използва много примери и изразни средства. Той се опитва да докаже подвига и героизма на опълченците. Тук той използва синтеза между историческото и лирическото изображение, с участието на природата, мотива за върха и митологични аспекти. Чрез участието на природата в битката „горските долини трепетно повтарят на боя рева ”, Вазов засилва мащабите на битката. Той е съпричастен с нея. Страшните природни сили „бури подир бури” се отъждествяват с талазите на настъпващите турци. Камъните и дърветата се превръщат в оръжие. Битката става още по – подробна, когато авторът я описва със следните сравнения: „скали твърди”, „орляк юнашки”, „лъвове”, а от историческото събитие знаем, че там, където се е водила битка, местността се нарича „Орлово гнездо”. Съобразявайки се с историческата достоверност на това събитие, Вазов налага една хронологична последователност. Долу, където е подножието на върха, е Сюлейман безумний. Горе са нашите дружини, като отношението горе – долу, можем да го свържем с митичните представи. Горе е светът на доброто, а долу е този на злодеите. По този начин мотивът за върха става един от водещите в одата. Действието се развива на върха, а сражението е връх на напрежението, ала поверението на българите и русите е върха на героизма. Техният героизъм е един от най -важните проблеми в одата. Изглежда, че Иван Вазов е искал да покоже на българския народ колко е значим. Той е искал да изчисти срама и опровергае обвиненията. Искал е да повдигне самочувствието и да убеди всички, че свободата ни не е подарена, а народът ни е платил висока цена за нея.



В одата се откриват два образа – единият е на защитниците на прохода, а другият на генерал Столетов. Авторът не е създал отделен персонаж от опълченците и така засилва впечатлението за всеобщност на подвига. Всички защитават честта и достойнството на България. Състоянието на духа е общо и затова всеки българин може да каже „България цяла сега нази гледа..”. Всички опълченци са изправени пред погледа на родината.

Следейки хронологията достигаме и до кулминацията: „няма веч оръжие” , сякаш е останала само възможността от „сладката радост до крак да измрат”. Изходът е намерен в най – неочакваното сливане на живота и смъртта в битката срещу робството. „Грабвайте телата – някой се изкряска” е образа на безсмъртието. Опълченците вече знаят, че юнашката смърт е безсмъртие.



Напрежението стига до мига на отчаянието, но „ Радецки пристига с гръм ”. След това Вазов няма какво да каже. Идва победата! Както хората, така и балканът няма да забрави спомена, че българите са заслужили свободата, а не им е подарена.



Дванайсетте оди в „Епопея на забравените”, трябва да накарат българите да повярват в славното им минало.

Как сюжетът на трагедията „Хамлет” показва сблъсъка на старите и нови ценности

1. Увод

Ненадминатият в творчеството си английски драматург Шекспит, представя в своята трагедия „Хамлет” новият светоглед. Той е успял чрез своето перо да вникне в душите на хората и да извлече най-важното от всеки, за да покаже на читателите си какво се крие вътре. Това е живот, изпълнен с разнообразни морални проблеми. Всяка личност се докосва до тях и прави извод за себе си.

2. Теза

Сюжетът на трагедията показва сблъсъка на старите и нови ценности. Главният герой Хамлет е този,който спомага за това. Чрез своите нови осъзнати възгледи и разбирания за живота се връща на място,където попада в свят изпълнен с лицемерие и слабост. Дразгите му с краля и хората, на които няма доверие ,също отразяват различията в характерите между тях самите. За това време човекът е този,който трябва да върви напред и да озъжда, а не Бог. Сюжетът е представен не чрез външни черти и белези,а чрез мисленето и действията на героите-техните вътрешни ценности.

III.Изложение

1. Дания-неприятна обстановка в Елсинор

а) мрачен замък-представа за живота вътре,за характерите на хората

-Хамлет-нещастен,че живее в такава среда

б) баща му е убит, майка му се омъжва за брат му-гледната точка, представена чрез погледа и душата на Хамлет

-отговорност за кралството

-желание за отмъщение заради баща му-дълг, не чрез убийство, както е било през Средновековието, с чрез разобличаването на убиеца-Клавдий (новият крал)

-разгледани са въпроси от нравствената област-отношенията между Хамлет и Розенкранц и Гилденстерн, между Хамлет и Офелия (неговата любима)

-Хамлет- иправен пред проблеми и обстановки в една вече отминаваща епоха

-Хамлет-нови разбирания, уравновесен човек от новото време

-желание за сигурност- разговорът с духа на баща му-иска доказателства за това,което му казва духа

2.Измисленият свят на героя

а) лудост

- Шекспир е представил героя,като човек,който мисли правилно, който има добра стратегия за победа, човек, на когото му е позволено по този начин да изказва своето мнение

б) пристигането на артистите-голяма възможност за отмъщение

-пиеса-сюжет пресъздаващ убийството на баща му (пред краля)

-поведението на краля-засегнат,прозрачен(различен тип човек), показва ,че е виновен –сравнение с Хамлет

в) Хамлет не осъзнава границата в това да си луд и в това да се представиш за такъв

-жертвоготовен

-лудостта на Хамлет го прикрива известно време,дава му възможността да изказва мнението си спокойно,без да се страхува, действа безразсъдно

-опростено е убийството на Полоний

г) отношението на другите към Хамлет

-страхуват се от него

-не го разбират

3. Истинският Хамлет

(сюжет изпълнен с нравствени проблеми и сблъсъци на различни представи)

-млад с хуманистично образование

-рационист

-всеотдаен

-силна воля,но колеблив в решеноята си

-наранява много хора, но с добра цел

-страхува се за майка си,която е крехка и не можейски да я гледа как страда й доверява тайната си

-гордостта и лудостта му довеждат до гибелен край

-бранейки своята собственост,наранява много хора, включително и себе си

4. Хората от Елсинор

Личности изостанали във времето. Хора,които не могат да разберат ценностите и разбиранията на Хамлет

-Клавдий-материалист

-Офелия- слаба, безволна жена

-Розенкранц и Гилденстерн- предатели

-майка му- неблагодарница, слаба, наивна жена

5. Заключение

Сюжетът на трагедията завършва по невероятен начин. Дори след новия променен съвременен човек Хамлет, остава да живее духът му,невероятната му мисъл, устременият към действие човек. Тези неща ще продължат да се развиват вдушите и образите на символистичните наследници на Хамлет-Хорацио и Фортинбрас.

Раздвоеният свят в „Дервишово семе” – Николай Хайтов Н.Хайтов

В последната творба от сборника „Диви разкази” – „Дервишово семе” , Николай Хайтов описва историята на Рамадан, който разказва пред неназован слушател за възела на своята съдба. Авторът започва своя разказ със самия проблем – възела на житейската драма. Той се е завързал „много от далече”, когато героят е бил едва 14 годишно момче и продължава да се заплита години наред в живота на вече порастналия Рамадан. Този възел, заплетен от дълга към родовите ценности и от истинската любов, се превръща в мъчителен и труден душевен лабиринт без изход.
В началото на разказа главният герой Рамадан се връща в миналото, когато загубва най- близките си хора- майката и бащата. Именно тези събития пораждат отношенията между Рамадан и дядо му, който решава да задоми момчето, макар и на толкова ранна възраст.
Причината, която изтъква дядото, е, че бабата не може повече да домакинства, защото „дясната й ръка се вдърви”. Но всъщност истинската причина е продължаването на рода. Това е мисълта, с която дядото е израснал и която стриктно спазва. И той се заема да намери булка за внука си. По онова време младите нямали право на избор. Родителите са тези, които избират за кого да се омъжат децата им, без значение дали се обичат. Така постъпва и дядото на Рамадан. До последният момент преди свадбата момчета не знае коя ще бъде жена му. А на самото момиче, определено за жена на Рамадан, се гледа като на стока. Тя просто се е харесала на дядото, а нейните братя решават бъдещата й съдба. Така Рамадан и Силвина се оказват жертви на родовия дълг, но щастливи жертви- между тях пламва искрата на любовта.
Още по времето на първата брачна нощ пред Рамадан се открива едно слънчево момиче. Макар емоционално и физически подготвени за брачния ритуал, двамата са все още деца и вместо да испълнят съпружеските си отношения, те се заиграват на „пумпал”: „хвана ме за пояса и взе да ме тегли, да ме развива и повива като пумпал…”.
След сватбата Силвина преобразява къщата. Освен че е красива, девойката създава красота в дома, като отразява своята духовна красота. Любовта между двамата е нежна и невинна, но и много силна. Брачният им живот е щастлив. Но когато братята на Силвина разбират за измамата по време на първата брачна нощ и за неизпълненият брачен ритуал, те продават сестра си за два пръча на Руфат. За втори път Силвина става стока, но за първи път тя е жертва на брутално насилие.
Младежът иска отмъщение, но дядото го принуждава да отстъпи пред емоциите си в името на рода: „Ти за семе ще ми трябваш, няма да мърдаш.”
Възелът продължава все по здраво да се оплита, след като Силвина заживява при Руфат, в съседния двор. Рамадан се превръща в чучело и както чучелото се крепи от слама, така и той се крепи от злобата, изпепеляваща всичко у него. Сърцето му започва да се топи като свещ от мъка по Силвина. И той започва да желае смъртта на Руфат: „… с нож ще го наръгам в корема… червата му ще влача по земята… да га душа…”. „Триста пъти съм го трепал и съживявал”.
Всяка вечер Рамадан става безмълвен свидетел на това, как рушителят на семейното му щастие се отнася животински, по груб и брутален начин към Силвина. Рамадан не изпитва никакви чувства към новата си жена, а само задължения. Той дори не я назовава в изповедта си по име, а само благодари, че е тиха и кротка жена. Когато тя ражда техният син, дядото умира с усмивка на уста. Рамадан вече не е дете, а глава на семейството. Той чака детето да порастне и тогава да отмъщава, за да не остава безпомощното си чедо сираче.
Другата причина за отлагането е Силвина- той зне, че ако убие Руфат ще отиде в затвора и няма да може да я вижда. И така вместо да си отмъсти, Рамадан започва да се грижи за болният Руфат- най- големия му враг, ограбил щастието му. И това той не прави от човеколюбие, а единствено заради жената, която обича. След „четиридесет” години Рамадан се озовава в една стая със Силвина и мъжа й. Най- после Рамадан може да изпълни поне част от замисляното години наред отмъщение- да прегърне Силвина пред очите на Руфат, а той да я гледа в неговите ръце, така, както цял живот Рамадан я е гледал. Но тя го възпира с думите „ Ако той беше звяр, не ставай и ти!” Тя изрича присъдата „звяр”, таена в безмълвната й душа през годините, и въпреки това е останала благородна.
Очите на Силвина му дават кураш и му казват, че любовта между тях не може да се гръди нито върху чуждото нещастие, нито върху престъпление. И Рамадан продължава раздвоения си живот. Той не осъзнава, че отдавна е открил своя път- пътя към възвишената любов, който прави човека по- добър и по- мъдър.

Гергана – вечното предизвикателство за България

Петко Рачов Славейков е един от колосите на бълг. л-ра и един от "виновниците" за пораждането и развитието на българското националноосвободително движение. Чрез своето произведение "Изворът на Белоногата" той успява да вдъхне родолюбие и духовна подкрепа на своя народ, така нужни им за борбата срещу османските поробители. Това той постига чрез образа на Гергана - идеалната българка за онова време. Гергана притежава качества и черти на характера, дълбоко ценени от бълг. народ векове наред и превърнали се вече в символ на българското и на българщината. Това са именно нейната физическа и духовна красота, издържани в духа на българската традиция.
Манталитетът на Гергана й дава доблестта да се противопостави не само на поробителя, но и на робския дух. Никой не е истински роб, докато сам не пороби мисълта си, докато сам не се почувства такъв. Това е и причината „двубоят” да завърши с нейната победа, но това би било само една наивна вяра, че старият идиличен свят на Гергана има бъдеще, ако поемата завършваше дотук. Поетът е предвиждал неизбежната му разруха. Изворът ще стане чешма, но за да е здрава основата й, в нея ще бъде вградена съвършената красота.
Достойнството на творбата е правдоподобността и умелото преплитане м/у история и предание, мит и реалност. Чешмата „Ак балдър чешмеси” е край гр. Харманли. Не са худ. измислица посещенията на великия везир на Високата порта – Сиягуш ага по тези места. Селото Бисерча не е плод на авторовото въображение, а е географски реално съществуващ обект два века преди Освободителната война. Непреходната стойност на поемата е в нейните здрави български корени. Сюжетът, героите, стихосложението са талантливо заимствани от фолклорната традиция. Мотивът за вграждането, типичната възрожденска атмосфера с горчилката на турския произвол са дълбоко залегнали в националното съзнание понятия, определящи духовния облик на нацията, символ на нашата духовна непримиримост, съхранила ни през вековете на чуждо потисничество. В произведението са интерпретирани дълбоко философските, но и близки до всеки съвременен човек проблеми за сблъсъка на традиционните патриархални ценности и модерния начин на живот, за живата връзка между миналото и настоящето.
„Изворът на белоногата” погледната от по-различен ъгъл е съвършена лирическа изповед за взаимно споделена, съвършена, но неблагополучна любов. Това е любовта, която всеки мечтае да изживее. Взаимността на чувствата между Гергана и Никола не предполага драматична развръзка. Конфликтът идва „отвън”. Силите, които пречат на споделената любов, са мистични – „черна веда” или реални – великият везир и похотливите му желания.
Централният епизод в поемата, свързан с кулминационната й точка, е словесният сблъсък между Гергана и везира. В спора между тях са противопоставени различни личностни възгледи за начина, по който трябва да се живее. Проблемът за конфликта между цивилизацията и традиционните ценности на една национална общност е изключително актуален и днес.
Прелаганите на Гергана изкушения са наистина примамливи. Мнозина съвременни българки биха ги счели за неустоими. Вместо тежък труд везирът предлага леност и безгрижие в злато и коприна, вместо жарката угар на нивите – прохладата на Стамбулските сараи. На неговото ориенталско съзнание са чужди благодатната сила на труда и необходимостта от усилия за добиването на насъщния. Заможният поробител предлага благата на селската девойка със снизходителна усмивка , уверен в предстоящата победа. Но Славейковата героиня е категорична в отказа си, като причина за това не е нейната малдост и наивност. Гергана инстинктивно осъзнава духовната свобода, която има, недокосната от материални изкушения. Тя притежава свое свидно кътче.
Силна страна на героинята са здравите морални устои, наследени от националната традиция. Тя има всичко, което желае на този свят – своите майка и татко, бащин дом, родно място, любим и свободата да разполага със себе си, да мечтае:
да гледам деня слънцето
и вечер ясен месечка
с мильони звезди наоколо...
Духовната свобода не може да бъде купена с богатства нито изтръгната с насилие.
На живот ми си господар,
на волята не ми си...
Везирът отстъпва пред чистия порив на неподкупната Гергана. Непокорната българка принадлежи само на своята любов и сърцето й не ще бъде на другиго.
Въпреки предопределената трагична развръзка, любовната интрига в поемата не носи само негативни асоциации. Вградената в чешмата сянка на героинята ще я обрече на гибел, но дори смъртта ще отстъпи пред романтичния ореол на легендата. Вълшебната „цафара” на Никола ще разказва на поколенията историята на една непостигната, но свята любов, надмогнала изкушенията на земния свят.
Вечният живот на творбата е в нейното поетическо съвършенство. Славейков сполучливо черпи от съкровищницата на народната песен, от интонацията и поетиката на фолклора. Многобройни са похватите на народното творчество, за да може картината не само да бъде детайлно изрисувана, но и максимално да се доближи до българските традициите, а читателят да разбере историческата достоверност, въпреки митичния характер на творбата. Такива са епитетите: „бисерно”, „ален”, „росно”; образните сравнения: „двамата лика прилика, като два стръка иглика”; хиперболите: „дванадесет капии”, „триста прозорци” и анафорите: „жълти жълтици”, „рано ранила”. Фолклорно-митологичните персонажи „самодиви-нощянки”, „змееве, змейски духове” и „черна веда” и сплитането им с реалното допринасят за граничната 0атмосфера в поемата.
В изложеното дотук се крие може би част от рецептата за вечност на творбата, създадена преди повече от 130 години. Не е случайно, че мнозина българи емоционално разбират и обикват поемата на дядо Славейков още от ученическия чин. Те доказват максмата , че между класика и „модерност” дистанцията не е чак толова голяма. През годините, в глобализирания свят на свръхинформираност и размити нравствени ценности, много почитатели на поезията отново отварят „овехтялата” книга, за да извършат по свой начин ритуала, с който почитат паметта на предците, да докажат, че стиховете на Славейков, „мержеещото” се българско минало и българските корени не могат и не трябва да бъдат забравяни.

"Бай Ганьо" – творбата на българския реализъм

Нравствената чистота на човека и безкомпромисният идеализъм на гражданина Алеко Константинов най-ярко се проявяват в сблъсъка с политическата действителност, в която откриваме яркото проявление на бай Ганьо. Героят е резултат на активното отношение на писателя към съвременността и на способността му да улови същественото в нея. Алековата творба “Бай Ганьо”е и категорично отрицание на грозното в човека въобще, независимо от времето. 3атова наричаме тази творба едно от най-ярките постижения на критическия реализъм в българската литература.

Творбата се състои от две основнк части. В първата и част преобладава лекият хумор. Сам авторът признава:"Аз, грешен човек,от сърце се смях на байганьовите приключения". Смешен и жалък в Европа, подиграван и осмиван, в Б'ългария Бай Ганьо става страшен. Героят заплашва здравия дух в обществото, добира се до властта и господствува чрез нея-използва я, пише вестник, ръководи тълпата по избрри. Интересно е,че в края на произведението, когато Щастливеца фигуративно казано, се прощава със своя "герой" бай Ганьо, той заявява-"може и пак да се срещнем". В тази ремарка на самия автор се съдържа неговото прозрение, че в друго време, в други истсторически обстоятелства, но при идентична социална ситуация, той отново ще се възроди.

В първата част “Бай Ганьо тръгва по Европа” авторът разказва за приключенията на своя герои в чужбина. Биографична причина се съдържа още в първата фраза, с която започва произведението:"Помогнаха на Бай Ганя да смъкне от плещите си агарянския ямурлук, наметна си той една белгийска мантия-и всички рекоха, че Бай Ганьо е вече цял европеец". Глаголът “помогнаха” загатва поведението на героя по време на националноосвободителната борба, а образната опозиция "агарянски ямурлук" -"белгийска мантия” моделира представата за историческия преход от робство към изграждане на самостоятелна българска държава. Героят е дребен гешефтар, без културни интереси, попаднал в една необичайна за него среда-цивилизована Европа. Той е човек на едно ново време с нови настроения и тенденции. Тръгнал по Европата-започва да се променя, опитва се да стане европеец. Но в него все още е жив и много силен ориенталецът.

Съществуването му е възможно само в обществото, защото чрез другите той придобива определеност, като се отблъсква от тях или като ги използува. В поведението му откриваме проявите на използвачество, патриотарство, наглост, бзцеремонност, разбойничество, спекулантство-от всеки удобен случай трябва да се "удари кьоравото"и да не се "изпуска келепира". Единственият обект в света, които заслужава внимание, са парите, но дори и те са "маскирани", имат свой предметен еквивалент -мускалите с гюлово масло. 0станалите обекти като природни или културни забележителности Бай Ганьо ги "знае", те нямат стойност за него. Тези форми на цивилизация не го интересуват и затова минава презЕвропа като през духовна пустиня. Поради това често споменаваме, че героят на Алеко е всъшност антигерой-"пътешественик, който пътува, но не желае да се промени, пътувайки, не желае да разглежда и опознава чуждото. 3атова и простащината, липсата на всякакви хигиенни и културни навици на Бай Ганьо е доказателство за липса на вкус въобще.

Сребролюбието на героя свързваме с два момента-келепирджийство и скъперничество. Прагматизмът на Бай Ганьо е очевиден, а скъперничеството му е пословично. Старае се винаги да се нахрани “бадава”, а тези, от които взема пари, нарича “будали”. У него келепирджилъкът се превръща в истински социален порок, в паразитизъм-да се живее на гърба на другите, на обществото. Ако в Бай Ганьо има нещо от старите и добродетелни възрожденски българи, то е калпакът, антерийката, червения пояс, килимчето и мускалите, с които тръгва по света. Мускалите на героя са само знак, атрибут на неговото имущество. Той рядко се възползва от тях, а и във външният му вид с нищо не подсказва тяхното наличие, но със своето присъствие те засилват фалша на персонажа.

В своето пътуване към света, героят не е без самочувствие, не е угнетен от изостаналостта, неосведомеността и невежеството си. Той е "патриот". Има съзнание за собствено величие и значимост, счита, че другите нито знаят, нито могат повече от него и се нарича “балкански герой". Тръгвайки за изложението в Прага, той дава пълна свобода на патриотичните си чувства и се гордее, че е българин:"Е,че какво,като влизам в Сърбия! Ше ме уплашат ли?Ами Слизница". В разказа “Бай Гапьо в банята” е незабравима живописната му фигура, самочувствето, с което изтъква своята националност, уроците по плуване, които дава на онемелите от учудване немци;"Булгар!Булга-а-р!"-прогърмява мощно и величествено Ганьовият глас. Още в първата част авторът подменя този добродушен смях с иронията и сарказма. Това става, когато деформираните положителни качества на героя засягат такива важни за човека неща като труда, честността и истината в живота. Неговата философия на "брашнения чувал”, на непокътнатата "кесийка", напълно оправдават виждането му за човека и истината:”Може и да лъже, пари не иска,я!”. В такива моменти авторът загатва бъдещия облик на новия "херой" на епохата, подчертава ония качества от неговия характер, които застрашават доброто в човека.

Много типично е и байганьовото отношение към жените. Той предпочита да спечели любовта им като ги погледне с "мазни очи", като позасуче кустак или като се удари във влакнестите гърди. Те са признак за физическа сила и достатъчно основание, за крепко мъжко самочувствие.

Различните средства в общуването на Бай Ганьо с другите онагледяват подтекста на думите и очертават героя с хамелеонската му философия:"С дявола сме добре,какво бива и на Господа малко тамян да покадим за зор-заман". Ако тълкуваме образа в контекста на разсъжденията на Г. Гачев статията му:"Космософия"/според която "мисията на българството е да си седи на мястото", то личното разбиране за етикет на казанлъшкия търговец е формирано в амбициозния му и задъхан стремеж да покори Европа. В движение той съчетава окарикатурено българското и асимилираното, но от "опаката страна", европейско поведение. 3атова тази негова цялост носи белега на негативизъм-създаден не на своя земя. Защото дори в мисълта за завръщане има заплахаи и завоевателски амбиции /"Ама чакай, ще се върне Бай ти Ганьо в България, па виде-щем кой е кум, кой е сват''/.

След завръщането си от Европа, обстоятелствата се променят: други средства трябват за осъществяване на целите, които отново са практични и материалистични. В иужбина той е човекът, който “не знае”, а у нас е този, който “знае” как да побеждава и да съществува. Духовният му свят се върти около една ос -егоизма. Негов девиз става:"Да живей -хоп едно предприятийце!". Позицията на личния интерес не допуска компромис, нито сантименталност.

В трите очерка “Бай Ганьо се върна от Европа”, ”Бай Ганьо прави избори”и”Бай Ганьо журналист” откриваме тенденция към еднозначност на текстове, свързани с политическата действителност, в които читателското отношение към героя и сподвижниците му е негативно.

Пътят на героя към себе си е неговото овластяване. Келепирецът от първата част се разраства до простия икономически механизъм "С пари се купува власт". В България Бай Ганьо става действено страшен. Кулминационната точка в изобличението му авторът поставя в ярко сатиричния си фейлетон "Бай Ганьо прави избори". С присъщата му арогантност, героят разчиства пътя си към властта, макар че по време на изборите това механично действие извършва дружината му-”дива орда от пиени изверги”, които”грубо отварят път” за действията на своето "величие". Препятствията по пътя на изгодата са преодолени чрез стръвната студена целенасоченост на една отприщена и необуздана от скрупули животинска енергия, която без задръжки и угризения тъпче, руши, убива /тъй като най-удобната за завоевателя логика е:"Целта оправдава средствата"/. Груповият портрет на байганьовата банда, загубила всякакъв човешки облик, се превръща в групова карикатура на подкупна, безпринципна, жестока и престъпна тълпа-ново и много страшно превъплъщение на байганьовщината. Тя намира израз в откровеност:”Идеали!Бошлаф!”.

Във втората част на произведението авторът изразява своята загриженост за съдбата на истината, на честността, на здравия морал в обществото. В нея усмивката секва. Рухват всички авторови илюзии. Няма място за смях, дори разказвачът става излишен. Героят е проводник на насилие и терор. Думата "Срам" е заменена с думата "ужас". 0ттук и повода за интересната мисъл, че героят убива своя автор.

Чрез характеристиката на героя, чрез неговото поведение, писателят го отрича. Като обяснява защо Бай Ганьо става главен герой на неговото творчество,Алеко Константинов изтъква, че се е стремял да възпроизведе “есенцията на печалната действителност". Скъперничеството, философията на "брашнения чувал", която изповядва, липсата на духовни интереси, псевдодемократизма, политическата партизанщина и хамелеонство са независимо от националната или историческа определеност. Не случайно Пенчо Славейков пише за творбата: "Никое друго литературно произведение не е спомогнало тъй за общественото съзнанне, както тези разхвърляни, небрежно писани скици".

С образа на Бай Ганьо Алеко Константинов се нарежда сред най-таланливите критически реалисти не само в националната ни литература. Създаденият герой е образ -тип. В него се отразяват най-съществените и все повече налагащи се черти на времето, които живеят чрез индивидуалните му прояви. В световната литература героят се родее с образи от произведенията на Марк Твен,Гогол,Балзак и др.

Образът на Бай Ганьо е отрицание на грозотата и пошлостта в живота, а Алеко Константинов е с фина, изтънчена душа и винаги търси доброто и красивото. Красотата, обичта, честността в живота и в човека е високият идеал, чрез който извисяваме доброто и красивото над всичко, което всъпност е Бай Ганьо.

Живот и смърт в Ботевия поетически свят

В ге­ни­ал­но­то твор­чес­тво на Хрис­то Бо­тев виж­да­ме проз­ре­ния и об­ра­зи, кои­то въл­ну­ват, по­кър­тват съз­на­ни­е­то, бу­дят съ­вес­ти­те. Те са на­со­че­ни към ге­роич­ни­те и бор­чес­ки по­ри­ви, към прек­рас­но­то и въз­ви­ше­но­то в стре­ме­жи­те за сво­бо­да и учас­тие на на­ро­да. Два­де­сет сти­хот­во­ре­ния, вся­ко от ко­и­то е би­сер, взрив, сплав от кра­со­та и мощ. Ду­ми­те на по­е­та имат си­ла­та на оръ­жие. “Хад­жи Ди­ми­тър”, “Бор­ба”, “Хай­ду­ти”, “На про­ща­ва­не”, “До мо­е­то пър­во ли­бе”, “Обес­ва­не­то на Ва­сил Лев­ски”, “Мо­я­та мо­лит­ва” – вся­ка от те­зи твор­би е един ма­лък свят с ори­ги­нал­ни об­ра­зи и ви­де­ния, с бор­чес­ки им­пул­си и въз­ви­ше­ни идеи, с въл­шеб­ства на ези­ка и сти­ха.

Ге­ро­ич­ни­ят под­виг на Бо­тев за­сил­ва оча­ро­ва­ни­е­то на те­зи прек­рас­ни твор­би. Ця­ло­то твор­чес­тво на по­е­та е коп­неж към бор­чес­ка са­мо­жер­тва ка­то висш из­раз и до­ка­за­тел­ство на пат­ри­о­тич­ни и ху­ман­ни стре­ме­жи. Осъ­щес­тве­на е мо­но­лит­на, ес­те­ти­чес­ка и жиз­не­на изя­ва при пъл­но сли­ва­не на твор­чес­тво­то с де­ла­та. Са­мо­жер­тва­та на по­е­та е тра­гич­на и въз­ви­ше­на. Ге­ро­ич­но­то в Бо­те­ва­та по­е­зия не би­ва да се иде­а­ли­зи­ра. То е тре­вож­но дра­ма­тич­но, съз­на­тел­но тра­гич­но, съд­бов­но теж­ко.

Ка­то ве­ли­ки­те по­е­ти от ми­на­ло­то, ко­и­то с жи­вот и меч­ти обоб­ща­ват най-ха­рак­тер­но­то за вре­ме­то, Бо­тев е из­ра­зил сво­е­то от­но­ше­ние към веч­ни­те чо­веш­ки проб­ле­ми – смър­тта, лю­бов­та, коп­не­жа по чо­веш­ко­то щас­тие. Го­ле­ми­ят тво­рец се въл­ну­ва сил­но от проб­ле­ма за сми­съ­ла на чо­веш­ко­то би­тие , за за­вър­ше­ка на чо­веш­кия жи­вот, увен­чан с под­виг или с обик­но­ве­ни де­ла. В твор­би ка­то “Мо­я­та мо­лит­ва”, “Хад­жи Ди­ми­тър”, “До мо­е­то пър­во ли­бе”, “На про­ща­ва­не” е из­ра­зе­но прек­ло­не­ние пред под­ви­га и жер­тве­нос­тта на ге­роя. Ми­съл­та, за­лег­на­ла в те­зи твор­би е нас­той­чи­ва: кра­со­та­та на чо­ве­ка се крие в мо­рал­на­та му спо­соб­ност да се про­ти­во­пос­та­ви на дреб­но­то; във во­ля­та му да за­ги­не за прав­да­та и за сво­бо­да­та. Смър­тта е под­виг, удов­лет­во­ре­ние на лич­нос­тта, на­ме­ри­ла мяс­то­то си в бор­ба­та.

Иде­я­та си за под­ви­га-са­мо­жер­тва по­е­тът ос­вет­ля­ва по раз­ли­чен на­чин – ту ка­то ри­су­ва съв­ре­мен­нос­тта, ту ка­то се вглеж­да в ми­на­ло­то. При­ме­рът на ге­ро­и­те в ми­на­ло­то вдъх­но­вя­ва бор­ци­те на съв­ре­мен­нос­тта, доп­ри­на­ся за тъл­ку­ва­не­то на тях­на­та ду­шев­ност.

По­е­зи­я­та на Бо­тев в го­ля­ма­та си част е “ав­то­би­ог­ра­фич­на”. По­ве­че­то от твор­би­те са свър­за­ни с не­пос­ред­стве­ни мо­мен­ти от лич­на­та жи­тей­ска участ на ав­то­ра и от­ра­зя­ват как­то от­дел­ни­те ета­пи в съз­ря­ва­не­то на на­ци­о­нал­но­то съз­на­ние, та­ка и идей­на­та ево­лю­ция на са­мия по­ет.

Сти­хот­во­ре­ни­е­то “Май­це си” е оно­ва най-ран­но по­е­ти­чес­ко сви­де­тел­ство, ко­е­то из­граж­да пър­ва­та ни пред­ста­ва за ду­хов­но пси­хо­ло­ги­чес­кия и емо­ци­о­на­лен свят на Бо­те­вия ли­ри­чес­ки ге­рой. Адре­си­ра­но към май­ка­та ка­то пос­лед­на и най-вис­ша стой­ност в жи­во­та, то от­ра­зя­ва тре­вож­но­то и мъ­чи­тел­но лу­та­не на лич­ността меж­ду по­ри­ва за пъл­но­це­нен и смис­лен жи­вот, меж­ду же­ла­ни­е­то за се­бе- изя­ва и усе­ща­не­то за мрач­на без­пер­спек­тив­ност, за не­из­беж­но по­ги­ва­не. Пре­къс­на­та е връз­ка­та с ро­да и се­мей­ство­то и пос­лед­ни­те му же­ла­ния от­ра­зя­ват нрав­стве­но-етич­на­та цен­нос­тна сис­те­ма на пат­ри­о­тич­но­то мис­ле­не.


Ба­ща и сес­тра и бра­тя ми­ли

аз да пре­гър­на ис­кам без зло­ба,

пък то­газ не­ка из­мръз­нат жи­ли,

пък то­газ не­ка из­гния в гро­ба!



Ли­ри­чес­ки­ят ге­рой в сво­е­то мис­ле­не още не е дос­тиг­нал до иде­я­та за ге­ро­ич­на­та смърт ка­то най-зна­чи­мо из­пи­та­ние в чо­веш­кия жи­вот, ка­то ес­тес­твен за­вър­шек на един дос­той­но из­жи­вян жи­вот.

По­е­тът спо­де­ля сво­я­та нап­рег­на­тост и тра­гич­на обез­ве­ре­ност и в сти­хот­во­ре­ни­е­то “Към бра­та си”, но и за­я­вя­ва от по­зи­ци­и­те на ед­но но­во пат­ри­о­тич­но ан­га­жи­ра­но мис­ле­не /“Оте­чес­тво ми­ло лю­бя,/ не­го­ви­ят за­вет па­зя…/”. Лю­бов­та към ро­ди­на­та, бол­ка­та и съп­ри­час­тнос­тта към на­род­но­то стра­да­ние са не­из­мен­ни ха­рак­те­рис­ти­ки в съз­на­ни­е­то и ду­шев­нос­тта на Бо­те­вия ли­ри­чес­ки ге­рой.

В “До мо­е­то пър­во ли­бе” ге­ро­ят е го­тов на вис­ше се­бе­от­ри­ца­ние, на са­мо­жер­твен от­каз от всич­ко, ко­е­то не е свър­за­но с на­род­на­та съд­ба:

Чуйш ли как пла­чат си­ро­ма­си?

За тоз глас ми коп­ней ду­ша­та,

и там тег­ли сър­це ра­не­но

там де е се с кър­ви об­ле­но!


Ро­ман­тич­но иде­а­ли­зи­ра­на, опо­е­ти­зи­ра­на и ес­те­ти­зи­ра­на е пред­ста­ва­та за смър­тта в съз­на­ни­е­то на ли­ри­чес­кия ге­рой:



Там … там бу­ря кър­ши кло­но­ве,

а саб­ля ги сви­ва на ве­нец;

зи­на­ли са страш­ни до­ло­ве

и пи­щи в тях зър­но от сви­нец,

и смър­тта й там ми­ла ус­мив­ка,

а хла­ден гроб слад­ка по­чив­ка!



И то­ва е на­пъл­но ес­тес­тве­но, за­що­то въз­при­е­ма­не­то на бор­ба­та ка­то мо­гъ­ща и раз­ру­ши­тел­на сти­хий­на си­ла, по­ми­та­ща стра­да­ни­е­то и роб­ство­то, при­да­ва осо­бен, ге­ро­ич­но ве­ли­чав и об­щес­тве­но зна­чим сми­съл на лич­на­та са­мо­жер­тва.

За Бо­те­ви­те ге­рои бор­ба­та се прев­ръ­ща не са­мо във висш чо­веш­ки и патрио­­ти­чен дълг, но и във вър­хов­на фор­ма на лич­но самоусъвършенстване. И от та­зи глед­на точ­ка, на­пъл­но раз­би­ра­е­ма и ло­ги­чес­ки ес­тестве­на е го­ре­ща­та мо­лит­ва в сти­хот­во­ре­ни­е­то “Мо­я­та мо­лит­ва”:



Под­кре­пи и мен ръ­ка­та,

та ко­га въс­та­не ро­бът,

в ре­до­ве­те на бор­ба­та

да си най­да и аз гро­бът!



Изстра­да­на в до­се­га с жи­тей­ска­та нес­пра­вед­ли­вост, съз­ря­ла в ре­зул­тат от не­съ­вър­шен­ство­то и ан­ти­ху­ман­но ус­трой­ство на све­та, та­зи мо­лит­ва е под­чи­не­на на ис­кре­но­то със­тра­да­ние към хо­ра­та, ро­де­на е от ак­тив­но­то, трез­во­мис­ле­що ду­хов­но на­ча­ло и от неп­ри­ми­ри­ма­та чо­веш­ка при­ро­да. Утвър­жда­ва­ща без­ко­рис­тна­та и все­от­дай­на са­мо­жер­тве­ност, тя е от­прав­на­та точ­ка на пъ­тя към под­ви­га, към тра­гич­ния, но ве­ли­чав лич­нос­тен ге­ро­и­зъм. Един­стве­но­то рав­нос­той­но приз­на­ние мо­же да бъ­де са­мо ду­хов­но­то без­смър­тие.

На­ци­о­нал­но пред­чув­ствие за лич­на смърт и по­е­тич­но проз­ре­ние за ви­сок бъл­гар­ски из­бор: “Сво­бо­да или смърт!” но­сят фи­нал­ни­те сти­хо­ве на Бо­те­ва­та твор­ба “На про­ща­ва­не”:



аз мо­же млад да за­ги­на…

Но… сти­га ми тая наг­ра­да –

да ка­же няв­га на­ро­дът:

ум­ря си­ро­мах за прав­да,

за прав­да и за сво­бо­да…



Ка­то най-ви­сок жер­твен връх в лич­на­та съд­ба на по­ет и ге­рой е то­зи тол­ко­ва мъ­чи­те­лен за май­ка­та и та­ка ле­ген­дар­но кра­сив из­бор за Бъл­га­рия. Без­ко­рис­тна­та и все­от­дай­на са­мо­жер­тве­ност е не­из­мен­но при­съ­ща на Бо­те­ви­те ге­рои. Проз­ре­ли ис­ти­на­та за тра­гич­на­та ве­ли­ча­вост на бор­ба­та, про­ник­на­ли в същ­нос­тта на “страш­ния но сла­вен” бун­тов­ни­чес­ки път, осъз­на­ли, че пос­ти­га­не­то на сво­бо­да­та е обек­тив­но не­въз­мож­но без жер­тви, те хлад­нок­ръв­но при­е­мат пер­спек­ти­ва­та на смър­тта и съз­на­тел­но се стре­мят към нея. Ми­съл­та неп­ре­къс­на­то ле­ти към иде­я­та за ге­ро­ич­но­то би­тие, към го­ля­ма­та за­вет­на цел – бор­ба­та или смър­тта – ка­то пос­лед­на про­я­ва на из­пъл­нен пред на­ро­да дълг ”да ка­же няв­га …” Та­ка жер­тве­ността пре­рас­тва във вис­ше бла­го, прев­ръ­ща се в щас­тие, в сък­ро­ве­на чо­веш­ка меч­та, а приз­на­ни­е­то е ду­хов­но без­смър­тие.

Под­ви­гът и са­мо­жер­тва­та в име­то на об­що­чо­веш­ки­те или на­ци­о­нал­ни иде­а­ли са веч­но жи­ви стой­нос­ти в па­мет­та на хо­ра­та. Оцен­ка­та на чо­веш­кия под­виг по­е­тът раз­кри­ва не са­мо чрез все­на­род­но­то приз­на­ние, но и вну­ша­ва чрез съп­ри­час­тнос­тта и съп­ре­жи­вя­ва­не­то на при­ро­да­та – “Обес­ва­не­то на Ва­сил Лев­ски”. Бо­тев е на­пи­сал сво­я­та без­смър­тна твор­ба та­ка, ся­каш кръв е ка­пе­ла от сър­це­то му. Вся­ка ду­ма в то­зи рек­ви­ем е по­ро­де­на от чер­на мъ­ка и пред­став­ля­ва стон на по­то­пе­на в скръб ду­ша. Май­ка­та – ро­ди­на е “чер­на ро­би­ня”, “гар­ва­нът гра­чи гроз­но, зло­ве­що”, “псе­та и въл­ци ви­ят в по­ля­та”, “зи­ма­та пее свой­та зла пе­сен”. Мрач­на е кар­ти­на­та на жер­тве­на­та смърт, ко­я­то не е она­зи “ми­ла ус­мив­ка” от ран­ни­те твор­би на Бо­тев:



… стър­чи, аз ви­дях, чер­но бе­си­ло,

и твой един син Бъл­га­ри­йо,

ви­си на не­го със страш­на си­ла.



Бе­си­ло­то е ка­то раз­пя­тие. Жер­тве­на­та смърт на ге­роя но­во­пок­ръс­тва и на­зо­ва­ва род­на­та зе­мя ка­то един­стве­но свя­то мяс­то за лю­бов­та, но и за смър­тта на бъл­га­ри­на.

Бо­тев из­ви­ся­ва ду­хов­нос­тта на бъл­га­ри­на, прев­ръ­ща Бал­ка­на в на­ци­о­на­лен жер­тве­ник на ге­ро­ич­ност и без­смър­тие в ба­ла­да­та “Хад­жи Ди­ми­тър”, ед­но от най-съ­вър­ше­ни­те му по­е­тич­ни дос­ти­же­ния. Съз­да­де­на ка­то вдъх­но­ве­на въз­хва­ла на чо­веш­ка­та са­мо­по­жер­тву­ва­тел­на фи­ло­со­фия и бор­бе­на ети­ка, ка­то апо­те­оз на ге­ро­ич­но­то ве­ли­чие и тра­гич­ния под­виг, тя ут­вър­жда­ва иде­я­та за на­род­но­то приз­на­ние и чо­веш­ко­то прек­ло­не­ние ка­то същ­ност на ду­хов­на­та веч­ност. Раз­гър­нал ма­щаб­на­та кар­ти­на, в ко­я­то не са­мо хо­ра­та, но и при­ро­да­та с ней­ни­те об­ра­зи от кос­ми­чен, ве­чен ха­рак­тер (не­бе, слън­це зе­мя, ме­сец, звез­ди, сво­да не­бе­сен, го­ра­та, вя­тъ­рът), и ми­тич­ни­те съ­щес­тва, и са­ма­та все­ле­на съп­ре­жи­вя­ват чо­веш­ка­та бол­ка и се прек­ла­нят пред ду­хов­ния сто­и­ци­зъм.

Бо­тев фор­му­ли­ра про­ро­чес­ко­то проз­ре­ние, че:



Тоз, кой­то пад­не в бой за сво­бо­да,

той не уми­ра: не­го жа­ле­ят

зе­мя и не­бо, звяр и при­ро­да,

и пев­ци пес­ни за не­го пе­ят…



Чрез клю­чо­ва­та об­раз­ност на “пе­е­ща­та все­ле­на” се ут­вър­жда­ва пред­ста­ва­та за неп­ре­сек­ва­щия жи­вот, за пос­тиг­на­та­та ду­хов­на веч­ност на лич­нос­тта.

Убе­ди­тел­но до­ка­за­тел­ство за ис­то­ри­чес­ка­та прав­ди­вост на из­ка­за­но­то в “Хад­жи Ди­ми­тър” проз­ре­ние е не са­мо спо­ме­нът за хи­ля­ди­те на­ци­о­нал­ни ге­рои, съх­ра­ни­ли при­със­тви­е­то си в па­мет­та на по­ко­ле­ни­я­та, но и лич­нос­тна­та и твор­чес­ка неп­ре­ход­ност на по­е­та. Пре­ди Бо­тев ни­кой не е опи­сал та­ка под­ви­га и смър­тта – са­мо­жер­тва. Ни­кой не е пос­ве­тил тол­ко­ва про­из­ве­де­ния на за­ги­ва­щия в бор­ба­та за на­ро­да и чо­ве­чес­тво­то. Пес­ни­те му за смър­тта – за­вър­шек на ге­ро­и­чен под­виг, пес­ни­те – пред­чув­ствие за лич­на жиз­не­на съд­ба но­сят в се­бе си не­го­ви­те об­що­чо­веш­ки иде­а­ли за бор­ба и сво­бо­да. Ста­на­ло е въз­мож­но чуд­но­то про­ро­чес­тво: пред­виж­да­не­то от по­е­та на своя край:



Под­кре­пи и мен ръ­ка­та,

та ко­га въс­та­не ро­бът,

в ре­до­ве­те на бор­ба­та

да си най­да и аз гро­бът…

"Разни хора, разни идеали" – социално – изобличителната и художествено – обобщителна сила на Алековите фейлетони

"Разни хора, разни идеали" е цикъл от четири фейлетона, в които е показано всичко, което може да покаже един истински майстор на хумора и сатирата. Показателен е фактът, че Алеко Константинов пише тези фейлетони само няколко месеца преди смъртта си, т.е. може да се каже, че те са плод на премислени наблюдения, житейски осмислен опит и творческа зрялост. Под общото си заглавие цикълът представя най – широко обобщение на обществения живот и политическите нрави у нас през деветдесетте години на ХІХ век – време, което не е трудно за разбиране от нас днес поради много общи черти със съвременната ни действителност.За разлика от повечето Алекови фейлетони, тук героите не са действителни лица, а са изведени белетристично, като образи, получени по метода на художественото обобщение. Героите, представители на различни социални категории, са разни кариеристи държавни служители, безскрупулни политици, алчни за лесно забогатяване лъжепатриоти. Те са дребни, жалки хора, в които се разкриват най – страшни инстинкти, страдат, че са закъснели, че други са грабнали техния пай, че други са по – добри майстори от тях в подлостта.

Алеко Константинов е доловил не само типичното в поведението на представителите на различните социални категории, но и типичното в езика им. Обектът на изобличение е различен в различните очерци, поради което е различна и степента на недоволство у писателя. Най – високо то се проявява, когато той вижда в лицето на своя герой не само дребния егоист и кариерист, но и търгаша с националните и обществени идеали, когато този герой е обществено зло.

Един от тия дребни кариеристи е представен в първия очерк от "Разни хора, разни идеали" – в образа на помощник – регистратора. Нищожен човек, който жадува за почести, той си служи с всички средства, за да се издигне. Никакви унижения не го спират – стига да получи по – високо място. На всяка подлост е готов – само да постигне целта си. И с какво майсторство го описва Алеко Константинов, с каква лекота и убедителност, с каква пластичност. Авторът познава тия нищожни човечета, тяхната психология, техния език, стила на говора им.

Авторът има изумителното умение да изгражда образа на героя чрез собствената му реч. Героят сам разкрива себе си с пределна яснота и убедителност. Всяка дума е жива тръпка на неговата нищожна душица. “А от мене по предан човек надали може да се намери – казва помощник – регистраторът. – Вярвай бога, никой път не съм бил опозиция. На, питай, който щеш. И на господина Стамболова съм подавал палтото, и сега пак го подавам на нашия министър. Аз имам добро сърце аслъ, хич не съм горделив.” – прибавя последната фраза глупавият кариерист с намерение да превърне хамелеонството си в добродетел. И продължава с откровен цинизъм: “Зора ми е да изтикам регистратора. Бре анонимни записки ли не щеш, бре доноси ли не щеш, бре заплашвания ли не щеш – нищо не помогна... Дрънкат ми някои диванета, че можеш, кай, да напреднеш, ама трябва да бъдеш, кай, подлец. Бошлаф! Подлец ли? Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, ама где оня късмет!” В очерка е показано до какво нравствено падение довежда тия чиновници административно – обществената система на тогавашната буржоазна държава – те са морално опустошени, лишени от всякакви човешки достойнства, от всякакво духовно съдържание. Тук не може да не направим известни асоциации с хумористично-сатиричните изображения на Гоголовите герои.

По нататък във втория от очерците под същото заглавие е изобличен политическият престъпник, който е тормозил честните борци през бившия режим и е натрупал злато, а сега е амнистиран и отново излиза на повърхността, за да служи на новото правителство и да се подиграва с истинските борци. Пред читателя се легализират най – мрачни човешки страсти, жажда за открито грабителство. С присъщата си гражданска смелост и доблест Алеко Константинов не се поколебава да включи в разказа действителни събития, разтърсващи обществената съвест.И подхваща една тема, която откриваме и в последния – четвърти очерк: за “ветрогонците” – честните хора, които се оказват губещи и страдащи.”Е, добре, драги борци – бих извикал аз на ветрогонците, - за какво беше вашата борба? Какво спечелихте вие? – Вятър! Законност и свобода, ха-ха-ха… Глупци! “ Но всичките тези думи по мое мнение охарактеризират повече безскрупулния политически престъпник, отколкото честния борец за “правда и за свобода”: “Е добре, аз паднах – где е твоето тържество нещастнико? Аз паднах, но пак съм изправен на краката си. Аз живях, ти страда. Аз пак живея , ти пак страдаеш…”. Това противопоставяне само по себе си подсилва контурите на образа на злорадстващия злодей.

В третия очерк от “Разни хора, разни идеали” виждаме образа и на великобългарския патриотар, който мечтае да стане управител на солунската митница, за да натрупа пари. С особена сила са разкрити алчните стремежи на търгаша с освободителното дело на македонския народ. Думите “Ех, да ти пипна аз тебе Солунската митница и не ми трябва много: само две години, две годинки да ме оставят оправител или оценител на митницата, па ела хортувай ти сетне с мене…” са емблематични и днес. Алеко Константинов е видял много вярно какво се крие зад приказките на българската буржоазия за освобождение на Македония -това са пазарите, митниците, богатствата, които я привличат, това е заграбването на нови земи.

Патосът по време на разказа се увеличава. Постигнат е и изумителен ефект с помощта на вметнатите изречения “Я тури две три дървета в печката”… и накрая “Недей туря вече дърва бе, брате. Изпотих се.” Нещо аналогично както във втория фейлетон - “Налей още една чаша. Наливай, наливай. Още…още… Ще прелее.”.И най-накрая завършвайки фейлетона с поразителна изобличителна сила: “… всичките наши дела са вършени за спасението, за славата и за величието на България… Ха-ха, ха-ха… “.

Най – после, в четвъртия си очерк, авторът е излял всичкото си презрение върху еснафина, който се свива в къта на своето спокойствие и не иска да знае какво става в света. Това е егоистът, престъпно равнодушен към неправди, корупция, произволи, към злото в обществото. На борците егоистът казва: вие ли ще оправите света? За него важното е той да е добре. Авторът го залива със своя смях и показва всичката нищожност на неговото съществуване. Сам непримирим борец против обществената развала, Алеко Константинов не е могъл да не изобличи подобни хора. В този фейлетон има отражение на нещо много лично: този, когото еснафинът съветва да не се меси в обществените неправди, е самият автор.

Чрез тези фейлетони всъщност за първи път се прави опит да се изобразят отделните типове образи в обществото. Можем само да съжаляваме, че жестоката смърт на автора е попречила той да разработи и други фейлетони на тази тема. Чрез метода на сатирата и усмиването като използва умело богатството на българският език той постига силно въздействие върху читателите и успява да създаде запомнящи се образи. Неговите фейлетони са възпитавали и възпитават българското общество и спомагат за отвърждаването на ценностната му и морална система.

Елисавета Багряна – „Стихии”

В стихотворението лирическата героиня защитава своята теза, че никой и нищо не е в състояние да спре нейния порив, силен като стихия, към нови простори и нови пътища: „Недостигнати, ненадминати”. Тя описва последователно общото в приводните стихии – на въздуха(вятъра) и на водата (реката), както и на кипенето на виното, родено от съюза между природата и човека – неудържимата им сила. Събеседникът опонент присъства негласно, но осезателно чрез личното местоимение „ти”, което се повтаря в началния стих на всяка строфа: „можеш ли да спреш ти вятъра...”. Поетесата е представила вятъра с неговата пластичност и неудържима динамика „иде”, „префучава”, „грабва”, „сваля”. Използваното сегашно време създава представата за повтаряемост, а заедно с това и за вечност.

Образът на водната стихия, конкретизирана в р. Бистрица: „можеш ли да спреш ти Бистрица...”. Във втория стих ясно се усеща одухотворяването на водната стихия и паралелните и преживявания с тези на лирическата героиня, която жадува за разтрошаване на ледовете, сковаващи патриархалния начин на живот, за отмиване на тинята на живота и унищожаване на всичко което пречи на волността и устрема напред. Тя е вдъхновена от природата и възприема водната стихия с очите: „мътна, пакостна”, със слуха си: „разтрошава”, радва се на непобедимата и мощ и красота.

Все по-засилващото се сходство между лирическата героиня и природните стихии, подготвят читателя за последната стихия. Докато вятърът и водата нямат дом, виното е ревниво пазено в изби, бъчви и бутилки, без да загуби веднъж закипялата своя стихийна сила: „можеш ли да спреш ти виното...”.

В духа на събудения спомен за миналото и за дълбокия български корен са и надписите с букви кирилски: „черното” и „бялото”, и като конкретика, но и като припомняне за двойнствения образ на виното – питие на вечността, но и стихия, която превръща и човека в стихия било то добра или зла.

Последната строфа не запазва повторенията на предходните, но също е оформена като риторичен въпрос. Щом на първите три въпроса отговорът може да бъде само: „Не, немога” е невъзможно по смисъла на логиката и на четвъртия да се отговори по същия начин. Затова тук интонацията е тържествена. „Как ще спреш ти мене – волната, скитницата...”.

„Стихии” е изблик на млада сила, на щастие и волност, буйност в неудържимост. Стихотворението е диалогично и отворено. Сякаш Азът разговаря с някого.

Какво не знаем за Емил Зола - един от най-великите френски писатели?

Кой би могъл да си помисли, че авторът на най-скандалните романи, който с майсторството на познавач описва женската голота и сексуалните страсти - Емил Зола, почти до тридесетгодишната си възраст не е имал връзка с жена и не е познавал любовта?


Нисичък, пълен, силно фъфлещ, нито на младини, нито в зряла възраст Зола се е ползвал с успех пред представителките на нежния пол. Той бил прекалено срамежлив и затворен и всеки път претърпявал провал при общуването си с жените. За разлика от другите мъже, обаче, Зола не се срамувал от своята невиност. Той признавал пред своите приятели, че обича само в мечтите си, а възлюбените му са неговите мечти...


Когато Емил Зола навършил двадесет и пет години, се запознал с Александрина Мелей, която била по-голяма от него и работела като перачка. Тя се сближила с писателя, а след 4 години станала негова въпруга. Сексуалните им отношения обаче, не вървели още от самото начало. Емил бил плах и стеснителенм, а Александрина - студена и пресметлива.
Съпрузите нямали деца и пет години след сватбата Зола признал пред своите приятели , че спи с жена си не по-често от два пъти месечно. Скоро и това секнало. Двамата съпрузи си станали напълно чужди един на друг. Това, с което се задоволявали, било взаимното уважение, осигурения живот и тихото благополучие.

На 40 години, Емил Зола бил известен не само във Франция, но извън пределите й. Тогава той тежал 100 килограма и имал вид на уморен от живота старец. Единственото, което му оставало, били романите му, а желанията му се изливали на техните страници - там млади разголени красавици побърквали мъжете и ги карали да умират от любов и страст. Читателите не можели да повярват, че този приличен на вид господин е автор на грубите и натуралистични сцени.


Всичко в живота на писателя се променило, когато жена му наела 21-годишната Жана Розеро като перачка. Брюнетката с пищни коси, огромни кафяви очи и грациозна талия пленила сърцето на Зола. Жана отговорила на чувствата му. И изведнъж това, което авторът на "Нана" описвал в романите си, станало реалност. Писателят станал неузнаваем - той отслабнал с 30 килограма, подмладил се и едва сега разбрал какво значи на обичаш и да бъдеш обичан.

Скоро на Емил и Жана се родили две деца - Дениз и Жак. Писателят обожавал децата си и майка им. За второто си семейство той наел квартира на съседната улица, за да може
по-често да бъде с тях. Налагало се обаче Зола да се задоволява само с кратки срещи, защото законната му съпруга проявявала голяма бдителност. Това било трудно щастие, изпълнено с трегови и тъга. Не само той бил отчаян, страдала и Жана, която трябвало да мисли за бъдещео на незаконородените си деца, страдала и Александрина, на която "доброжелател" отворил очите за истината...

Александрина изпаднала в истерия - крещяла, заплашвала, че ще се разведе...След известно време, като че ли всичко заочнало да се поуспокоява, но Александрина често устройвала сцени на ревност. Постепенно за всички участници в драмата станало ясно, че
трябва да се намери някакво решение на проблема. Никой обаче не намирал сили в себе си, за да промени нещо.


И така, когато веднъж Зола стоял до прозореца и наблюдавал играещите си деца, Александрина му казала да ги повика вкъщи. Той изпълнил желанието й и оттогава започнал да го прави все по-често. Александрина стигнала дотам, че настояла мъжът й да наеме на децата и любовницата си по-удобна квартира в по-хубав район. Жана била много щастлива, но тя никога не искала нищо и за нищо не молела. А най-голямото желание на писателя пък било децата му да носят неговото име...


Това се сбъднало неочаквано след смъртта му през 1902 година. Писателят починал внезапно, отровен от газ в собствения си дом. Тогава Алексндрина официално се обърнала към съда, който да постанови децата му,макар и родени от друга жена, да носят неговото име.

Жана останала вярна на бащата на децата си и до смъртта си, през 1914 година, вследствие на неуспешна операция, носила на врата си верижка със седем перли, подарена й от писателя.

Александрина пък доживяла до дълбока старост и до последния си дъх се грижила за децата на съпруга си - това било най-ценното останало от съпруга й....

Личността и родът в „Железният светилник”

Личността и родът в „Железният светилник” (41-и въпрос от матурата)

(Аргументативен текст върху I глава от „Железният светилник”, подходящ за 41-и въпрос от матурата)

Като всеки голям белетрист, Димитър Талев живее с мечтата си да пресъздаде историческото битие на своя народ в определен момент. Като израз на този му стремеж се ражда първият роман от тетралогията („Железният светилник”, „Преспанските камбани”, „Гласовете ви чувам”, „Илинден”), който носи белезите на епично-социален роман. Той запазва ценностните ориентири на времето, като умело ги преплита с историческите събития. Проблемите на личността са разкрити в три смислови пласта – род, личност, народ.

В началото на романа авторът ни разкрива живота в българското село – с неговия бит и традиции, с нормите на поведение в утвърдената патриархална общност. Личността в този затворен свят няма голяма възможност за индивидуална изява, тя трябва да се подчинява на традиционните порядки, няма право на личен избор. Животът на индивида се подчинява единствено на стремежа към оцеляване и запазване на рода и родовата чест и достойнство.

Животът в селото не е лесен. Селяните тънат в беднотия – работа има, но тя осигурява единствено „черен хляб”, нещо крайно недостатъчно за едно нормално съществуване. Глаушевият род представлява „петдесет и шест души” и всички те живеят заедно, в една къща. Несретата личи и по това, че „под ниския сламен покрив” обитателите на дома спят „по рогозките върху пръстения под, всички заедно и заедно с добитъка”.

Трудът на хората също е сравнен с тежкия труд на вола, като по този начин още веднъж се разкриват нелеките условия за живот на селяните.
Младият Стоян Глаушев обаче не се бои от работата, той е „силен като мечка”. Именно в най-тежката работа роднините му, които иначе рядко се сещат за него („За него мислеше само майка му, понякога и сестра му Благуна”), търсят помощта му.

Но някак си сред тази голяма челяд, сред толкова живеещи под покрива на тази къща Стоян се губи, остава понякога дори напълно незабележим за останалите. Ето защо Стоян, вече на двайсет години, все още не е оженен на петнайсет или шестнайсет години, както е „по селския закон”.

Той се отличава от останалите. Обича да носи „чисти везани ризи”, „здрави, яки опинци, с дълги ремъци”, но вместо това се налага да носи ризи, „дрипави и пълни с гад”, а нови опинци се отделят за него само за Божик. Стоян обича веселието, свободата на духа („Обичаше да приказва, да се посмее, да се пошегува, да се побори с някого, да попее, да посвири с кавал или на гайда”), но това не са неща, които могат да се наблюдават често в българското село. Хората, забързани в труда и ежедневието си, замислени единствено за препитанието си, за опазването и продължаването на рода си, не намират време за веселие, не разбират поведението на Стоян и „все току махваха с ръка към него”. Държат го някак настрана и може би заради това и дядо му, и баща му забравят да го оженят.

Традиционно българският селянин израства освен в порядките на родовото общество, и в нормалните за времето исторически условия. По време на тежкото робство, българинът се бои от турците, живее в постоянен страх от тях. Този мотив откриваме изключително ярко откроен и във Вазовия роман „Под игото”. По същия начин и Стоян се бои от поробителите, защото беят е „негов господар” и „всички турци бяха по-силни от него”. Ето защо след убийството на хрътката на бея, животът в селото вече става невъзможен за младия Глаушев потомък. На него не му остава друг избор освен да избяга далеч, да се скрие, да отиде някъде, където беят и кехаите му няма да могат да го намерят. Така от село Гранче Стоян отива в град Преспа. Там започва неговият живот, след нарушаването на нормата, на забраната.
Оттук нататък Стоян и неговите потомци ще се сблъсъкът с нови исторически реалности, ще бъдат нарушители на забраните, ще се борят не само за родовата, но и за националната чест. Така бунтът на отделната личност срещу установените патриархални норми прераства в бунт на целия народ, който (в следващите части на тетралогията) ще се хвърли в пламъците на Илинденското въстание.

„Железният светилник” е роман, който много точно и прецизно успява да побере в себе си и утвърдените традиционни норми на патриархалното общество, и новите вълнения, които обземат личността, а след това и народа. По този начин сложно се преплитат битовото с епичното и епичното с битовото, за да създадат този роман, станал емблема на неугасващата вяра на българския народ в родовото и национално достойнство, емблема на неугасващия стремеж на българите към ревностното отстояване и опазване на честта.

Националният трагизъм и социално - политическото страдание в поезията на Яворов

В българската литература може би няма по-страдален и мъченически образ от този на П.К. Яворов. В неговата биография и съдба си дават среща всички противоречия на епохата. В творчестжото му се кръстосват влиянията на социализма и индивидуализма, и модерните западни влияния, оглежда се действителността от края на по-миналия и началото на миналия век, отекват призивите на националната револция.

След като създава ред бисери в българската интимна лирика, Яворов превръща собствените си безсъници в прозрения за участта на самотната и страдаща личност в условията на отчужденост и обезличаване.

Стихотворенията "Арменци" и "Заточеници" издигат поета във върховете на социалната лирика, нареждат го между безспорните й първенци. Тези творби на Яворов са проява на съчувствие към всички национално угнетени народностни групи.

Докато стихотворението "Арменци" е посветено на арменските бежанци след турските кланета, то "Заточеници" се отнася до съдбата на заточените солунски атентатори.

Социалната лирика винаги е била силна у нас, винаги е била мощен клон от българската литература. Такива са били историчските съдбини на народа ни, че писателите винаги са били свързани с неговите с борби.

Отзивчив към страданието и към масовия народен героизъм, Яворов създава едни от най-значимите си социални песни посветени на неволите на бежанците и заточениците. "Арменци" е върхът на социалното му творчество, една от високите точки, до които се е издигнал българският поетически гении.

Из землянките и кръчмите поетът е срещал измъчените сенки на този "винаги храбът, народ-мъченик", заслушвал се е в техните песни, в неразбрания им език, в мелодиите, изпълнени с много мъка и безумна печал. "Арменци" е жива картина на изгнаничеството. Очите на поета се обливат в сълзи, а сърцето в кръв при разказите на арменците за дивите злодеяния на османските поробители при потушаване на бунтовете в края на 19-ти век. Яворов използва три близки по смисъл определения за тяхната чудовищна жестокост:"звяр гладен", "тиранин беснеещ", "кръвник безпощаден". Арменските кланета са му напомняли Батак и Перущица, а подгонените от другия край на Османската империя бежанци - за участта на македонските заточеници, изпращани на хиляди километри от родния край. Още от първите четири стиха:

"Изгнаници клети, отломки нищожни,
от винаги храбър народ-мъченик,
дечица на майка робиня тревожна,
и жертви на подвиг чутовно велик..."

Яворов ни насочва към двете противоположни точки в образа на изгнаниците. Първият и третият стих говорят за тяхната съкрушеност и слабост, а вторият и четвъртият - за тяхната огромна сила, храброст и гордост.

В освободена България, прокудените арменски бежанци са живели в землянки и са работили като хамали, но свободно са можели да изплакват мъката си и да отправят закани към тирана, точно както някогашните български хъшове в Румъния.Това, че силни и готови за подвиг хора са принудително и мъчително сковани в бездействието " да пият и пеят" , е сурово обвинение срещу неправдата и насилието.

".. далеч от родина, и боси, и голи,
б в край чужди събрани, в порутен бордей,
те пият - пиянство забравя неволи,
и пеят, тъй както през сълзи се пей"

Сродените от жестоката тирания арменци са достатъчно силни и доблестни, за да могат да се примирят със спомена за поражението и мисълта за потъпканото си национало и човешко достойноство. Контрастът между сила и безсилие, готовност и невъзможност за борба се задълбочава. Страшно е да си силен, когато жестоките обществени усливия са те смазали и обезсилили.

"Те пеят .. и дива е тяхната песен,
червеи разяждт ранени сърца,
и злоба ги дави в кипежа си бесен
и сълзи изстисква на бледни лица..."

На дивата неудържима песен е противопоставена разяждащата вътрешна мъка, а на буйните кипящи вълни на злобата - с мъка изстисканите мъжки сълзи.

Страшно е да си силен, когато си слаб, страшно е да си слаб, когато си силен - това вншават двете сложно противоречащи си и допълващи се части на стихотворението.

Пейзажът в творбата е в унисон с преживяванията на героите. Чрез него вътрешната драма получава широк отклик. . Бурята е носител на човешката болка и гняв, мост между сврените в бордея самотници и широкия свят.

Съотношението между вътрешния и външния свят Яворов показва и в елегията "Заточеници":

"От заник слънце озарени
белеят морски ширини
В игра стихийна уморени,
почиват яростни вълни.."

Залезът става част от накипялата мъка на заточениците, на покрусените им надежди и бездънното отчаяние. Елегията е образец на съвършена дълбоко вълнуваща поезия с картината на затихналото от залязващото слънце море, по което се носи корабът със заточениците. Нощта вече се спуска. Все повече чезнат родните брегове, към които заточениците обръщат за последен път поглед. :

"И ний през сълзи накипели
обръщаме за сетен път
назад, към скъпи нам предели,
угаснал взор - за сетен път
простираме ръце в окови
към нашият изгубен рай.
Горчива скръб сърца ни трови -
прощавай, роден край!"

И двете елегии са преизпълнени с горчива скръб. Това са бунтовни песни, и "Арменци", и "Заточеници" - както е бунтовна и песента им в кръчмата, като е бунтовно и цялото социално творчесто на Яворов.

Тези творби на поета си остават все още една загадка, недостатъчно изтълкувана и с оглед загадката на Яворовата личност, и с оглед на трагизма на националната ни съдба.

Яворов вдигна револвера не само срещу себе си, но и срещу бездушието и враждебността, той загина в двубоя с един свят, който ненавиждаше.