"Градушка" - поема за трагичното битие

Творчеството на Яворов е сложно и проблематично за описване само в границите на една естетика. Първите творби на поета безспорно разкриват социалната и обективна визия, но същевременно проблематизират реализма и субективизират външния свят. Така символизмът в творческата биография на поета се оказва вътрешна еволюция, според която светът и човекът все повече се представят като вътрешно духовно изживяване.

Първите творби на Яворов, третиращи един и същи тематичен кръг (селските маси), ясно показват преодоляването на сантименталното идилично битово описание и включването на бита в нова модалност, според която битът се явява начин за задълбочаване на социалния патос в посока към социален психологизъм. Така адресатът на Яворовите творби се разраства до фиксирането на една по-актуализирана аудитория, която в частните проблеми "дири да види" типични социални и психологически състояния.

Трагичното изравняване на бита и битието се издига на по-високо обобщително ниво в поемата "Градушка". Социалният психологизъм от "На нивата" тук се извежда до вечна драма в селския живот, видяна в тази творба като единство между човека и природата. В "Градушка" битът не е представен хронологично, поемата започва и завършва с битийната констатация, че селяните "вечно зло ги носи". Тази кръгова композиция издига бита и битието в един надсоциален план, който фиксира вечната нерада - отчаяно безизходната човешка съдба. Започвайки и завършвайки поемата с екзистенциално значещия бит, в основната композиционна същност "Градушка", чрез пряко изразен повествователен елемент, разбива патриархалния хармоничен модел представен схематично като "пролет, труд надежда". Патриархалният модел в "Градушка" се оформя като център в поемата, който трябва да бъде атакуван, преозначен и съответно издигнат на ново екзистенциално равнище.А така се осъществява от нова, втора за творбата и противоположна пейзажна картина, която придобива ярко изразена битийна стойност :"...А облак лази, .......... труд кървав, боже, пожалей! "Цитираната пейзажна картина атакува и преозначава патриархалния модел чрез преобръщането на реални градивни моменти от него. От "затопли радост на сърцето, / усмивка цъфне на лицето" трудът се превръща в "труд кървав, боже, пожалей!". Патриархалната хармония от мир с Бога - "въздишка кротка, пръст до пръст, / ръка набожно прави кръст", се превръща в "Боже, за някой грях ръце всесилни / подигна ти и нас наказа.". Загиването на патриархалния бит, разбиран като битие става във финала на поемата :

"Че там жетварка, бясна хала,
просо, пшеница, ръж, ечмени -
безредно, зрели и зелени,
и цвят надежди е пожнала..."

В какъв свят живея аз

В какъв свят живея аз? Сама ли го избрах или някой ми го наложи? Виждам в него и свобода, и робство. Но къде е границата между тях?! Къде е мястото, където мога да застана спокойно и да помисля над тревожещите ме проблеми?

Стоя някъде в моя свят. Оглеждам се наоколо, а всичко тече като кинолента на някой комедиен филм на ужасите. От едната страна виждам хубавите, а от другата – лошите. Дали съм застанала на границата или съм в робство на собствения си свят, който нарочно се е разделил на добро и зло? Решавам да помръдна, но не мога да избера посока. Къде искам да отида? Какво искам да направя? Аз имам право на избор, имам правото да направя това, което искам! Не е ли това свобода – най-висшето изконно право на всеки един от нас?! Да, свобода е! Но тогава защо стоя още тук?! Нима ми трябва още време да размишлявам, гледайки живота си като на кино, и слушайки съвестта си?! А като се замисля, примерите в моя свят са толкова много. Дали искам да си припомням всички или просто се налага...

Раждаш се в един хубав ден и избираш да дишаш, да поживееш, да усетиш пулса на живота как кипи във вените ти. Свободен си да правиш това, което искаш, без да ти пука за последствията. После порастваш... примката се затяга, а свободата намалява. Все по-често чуваш думи като: “Направи това!”, “Длъжен си!”, “Трябва!”, “Налага се!”, “Никой не те пита, така е казано, така ще бъде!”. Все едно ти слагат белезници и те тикат в килията. Когато свикнеш с това, разбираш, че килията е твоят свят. Той все още е неограничен по пространство, само дето вече има едни наложени правила, които ограничават свободата ти, и те превръщат в роб. В роб на живота ти и правилата в него. Цял живот някой ти казва какво да правиш, кое е вярно и кое не. Стремиш се да се харесаш на всички, най-вече на приятелите. Но каква е цената, която трябва да платиш? От какво се лишаваш, за да го дадеш на другите и да станеш герой за тях? Робуваш на едни желания, на едни претенции, с които сам пожелаваш да се съобразяваш. Не ти ли писна да чуваш думи като “Искам!”, “Това не ми харесва!”, “Направи това за мен!”?! Какво получаваш в замяна?! Свобода – Да! Естествено! Свободата си я има, въпросът е ще се възползваш ли от нея и ще кажеш ли това, което мислиш, в очите на другия?! Или ще продължиш да изпълняваш нелепите прищевки?! Не ти ли писна никой да не оценява действията и постъпките ти? – Писна ми! Но какво се променя?! Нищо! Аз съм пораснала – трябва да мога да се справям с всякакви проблеми и трудности, щом искам да оцелея!!!

Живота продължава! Колко още неща те чакат? Колко още неща ще преглътнеш и ще подминеш? Без съмнение много! Ти си роб, макар и свободен да изразиш това, което мислиш! Ти си роб на заобикалящото те пространство и на обединението, в което си, наречено държава. Държава, в която всеки мисли само за себе си, за своята свобода, за своите интереси. В която народът се дели на няколко вида хора, от които най-низшите, най-малките хорица са робите – тези, които се подчиняват на големите особи с тлъсти банкови сметки. Как да живееш в обединение, в което няма равноправие. Как да поискаш да си свободен и да кажеш това, което мислиш, като знаеш, че последствията могат да бъдат фатални за теб?! Сега осъзнаваш ли защо стоиш още тук, по средата между свободата и робството?! Не можеш да избереш нито едното, нито другото! Те са едно цяло – едното не може да съществува без другото!.....

Светът ми отново се разбърка и границата изчезна. Съвестта ми беше спряла да говори. Огледах се, но наоколо виждах само четирите въображаеми стени на невидимата килия, в която се намирах. Едното не може без другото! Тя беше права! И колкото и да ми се искаше светът да е различен, да е по-добър, си знаех, че винаги на хората нещо няма да им харесва, че винаги ще се оплакват от нещо и ще искат повече и повече. Какво повече от свободата – свободата да живееш, да обичаш, да имаш право на мнение. Понякога и това не ни стига или просто напук на всичко решаваме да се откажем от свободата и да бъдем роби. Нямаме смелостта да си признаем, че играем по правилата на собствения си свят.

Искам да счупя стените на моята килия и да видя света си от друга гледна точка! Но откъдето и да го погледна, в него ще има и свобода, и робство – винаги заедно в моя свят! Защото едното не може без другото. Защото ние не можем без тях. И дори да излезна от моя килиен свят, там отвън, ще ме чака нещо по-страшно и по-ограничаващо – големият свят, където мислите ми няма да имат сила.

Наистина ли искам да счупя стените?!..... :)

Революцията и свободата в поезията на Хр. Ботев

Сложната историческа съдба на нашия народ ,който векове е отстоявал правото си на самостоятелен живот ,налага в българската литература органичното обвързване на дуиите борба и свобода. Борбата за свобода става основна тема в нашето изкуство.За първи път в творчеството на Хр.Ботев добива своето гениално художествено въплъщение. Трудно е да се отговори на въпроса защо именно Ботев става онзи творец ,който при крайно бедната ни литературна традиция до него ,съумява да създаде творчество ,в което тълкуването на проблема за свободата изравнява нашето изкуство със световното.

Робството е много силно изразено и художествено обрисувано ,защото е до болка познато и ненавиждано от поета:
“Сочи народът и пот от чело
кървав се лее над камък гробен:
кръстът е забит във живо тело
ръжда разяда глозгани кости,
смок е засмукал живот народен,
смучат го наши и чужди гости! \"

Поетичната лексика поражда страшни ,зловещи асоциации ,които емоционално сгъстено предават разрушителната същност на робството. Христянският кръст -вековечен символ на милосърдието-у Ботев буди друга асоциация ,намерила рядка по естетическото си въздействие интерпретация.Забитият в живо тяло кръст символизира огромно,нечовешко страдание. Метафората “ръжда разяжда глозгани кости\" ,както и алитерацията на к,ж,з и носи усещането за смърт ,за разруха.

На широка идейна основа е разгърнат мотива за подвига ,свързан с традиционния персонаж в Ботевата поезия -майката ,либето ,невръстните братя в стихотворението ”На прощаване”. Тук лирическият герой е бунтовникът революционер ,чиято най-същностна характеристика е свободолюбието и готовността му за саможертва:
\"Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни\"

С това противоречие Ботев очертава с по-голяма конкретност духовното пространство в своята поезия.Появява се и характерният за него образ на Дунава като пределна черта:
\".. .ах,утре като премина,
през тиха бяла Дунава! \"

Пространствените координати в поетическия свят на Ботев вече придобиват и географска конкретност.\"Дунава\" разделя неговото поетично пространство на двe -чужбината /”тази тежка чужбина”/и родината /”бащино ми огнище”/.

Със своето завещание борецът предава и омразата към поробителите ,която ще направи крепка десниицата на неговите братя.Неговото дело трябва да бъде продължено от тях:
\"и дето срещнат душманин,
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват...\"

В свещения звет към невръстните братя Ботев е втъкнал картината на юнашката смърт ,наситена с атмосферата на хайдушките народни песни
\"….бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кьрви в земята,
в земята,майко,черната!\"

В обрисуването на тази картина се проявява гениалната способност на поета да изгради възвишен образ чрез най-обикновени думи ,чието необичайно свързване обаче придобива особена художествена сила.Думите месо ,кърви пораждат представата за смърт ,за физическа осезаемост на страданието.Но епитетът \"бяло\" в контраст с \"черни\" /кърви/ предизвиква асоциации за светлина ,красота и чистота /белият цвят в съзнанието на българина е символ на красотата/.

Смисълът на своя живот личността открива в героичната борба в името на народната свобода -в този съдбовен избор се проявява хармонията на интимно-личното и националното.В саможертвата личността се слива със своя народ.Социалният смисъл на саможертвата е разкрит в поантата:
\"Но стига ми тая награда
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда
за правда и за свобода...\"

Лирическото изживяване в стихотворението е пропито от едно силно ,драматично страдание. Емоциите в творбата са изключително силни и сложно преплетени. Чрез ярка антитеза е изразена бурята в душата на героя ,страданието в плана на миналото е противопоставено на страданието в настоящето. Трагизмът ,изпълнил душата на лирическия \"аз\" ,е породен от народната съдба. Действената любов на бореца към народа намира непосредствен израз в копнежа по революцията.Това е внушено чрез метафората \'\'сърце ми веч трепти ще хвръкне ”великолепен израз на бсрческата целеустременост на революционера. Като жадувана картина-видение,в “До моето първо либе” оживява романтичният образ на революцията,обрисуван с огромна вътрешна сила и динамика:
\"Там...там буря кърши клонове,
а сабя ги свива на венец
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец,
и смъртта и там мила усмивка,
а хладен гроб сладка почивка!”

Бурята в Балкана поетът превръща и в жив ,конкретен образ ,и в прекрасен символ на революционната борба.За пръв път в българската поезия у Ботев образът на революцията оживява с представата за бурята. По-късно ще срещнем този образ в поезията на Яворов \"Арменци”,Смирненски и Вапцаров.

И съвсем естествено в големия ден на човечеството ,деня на социалната революция ,Ботевият лирически герой поема пътя към чистилището на подвига.Финальт на стихотворението “Мята молитвА\" е наситен с диханието на това величие ,което носи със себе си единствено саможертвата в името на свободата.
\"Подкреии и мен ръката
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!\"

Това е съкровената молитва на поета към бога на разума ,която интимно и общочовешко се сливат в едно неразривно цяло.

В стихотворения като”Хайдути” ,”Хаджи Димитър\" и ”Обесването на Васил Левски” ,поетът се слива с художествения персонаж.Тук Ботев се е слял по-скоро със своя народ и от негови позиции оценява подвига на големите историчесйи личности. Социалният смисъл на тяхната саможертва се състои преди всичко в това да се стимулира всенародната борба. Подвигт на Чавдар /”Хайдути”/е получил всенародно признание ,защото героят е “страшен” за чорбаджии и турци ,но за клети сиромаси “крило бе Чавдар войвода\".Образът на волната песен ,подета от всички краища на българската земя ,извайва романтичната фигура на Чавдар войвода ,извисяв неговата героична натура.
\"Затуй му пее песента
на Странджа-баир гората,
на Ирин-Пирин тревата:
меден им кавал приглаша
от Цариграда до Сръбско,
и с ясен ми глас жътварка
от Бяло море до Дунав -
по румелийски полета...\"

От позициите на народа Ботев подхожда към мотива за подвига и саможертвата набореца-революционер и в одата-балада \"Хаджи Димитър\".В този поетически шедьовър творецът надхвърля рамките на националното и придава нова мащабност на идеите.Така произведението се превръща в образец на органично взаимно проникване на конкретно-образното и обобщаващо-философското ,на актуалното и непреходно-вечното.Образът на Хаджи Димитър е централен в баладата ,но Ботев го включва в системата от образи ,в която стремително разширява обема си от конкретния герой /Хаджи Димитър/през загиналите за свободата на България до образа на всички паднали за свободата.Основната идея на творбата за безсмъртието е внушена със забележителна поетическа виртуозност чрез движението на лирическото изживяване /чувство/-сблъсъкът на младостта и силата с болката и безсилието ,двубоят на живота и смъртта. Подчинена на това идейно съдържание ,лексиката се обособява в два кръга със значения :смърт / \"потънал в кьрви лежи и пъшка\" ,\"юнак с дълбока на гърди рана\"/ и живот / \"юнак във младост и сила мъжка\"/.

В плана на епическия разказ действието се развива за едно денонощие /започва с дневна картина и завършва със съмване/ ,но в плана на философското внушение достига вечността.Идеята за безсмъртието е не просто и леко възвеличаване на подвига.Към победното възвеличаване на подвига творбата върви през отчаянието /\"Ще да загине и тоя юнак”/,през болката ,която свива сърцето ,зада достигне до оптимизма роден от прозрението:
\"Тоз,който падне в бой за свобода,
той не умира:.него жалеят
земя и небе,звяр и природа
и певци песни за него пеят...”

Думите звучат. лаконично като сентенция ,преодоляват пространството и времето ,за да възпеят подвига на всеки герой от всички времена и точки на планетата.Конкретно-образното се слива с обобщаващо-филосовскот, националното с вечното.Затова и възхвалата на саможертвения подвиг намира космически измерения:”земя и небе,звяр и природа”.

Основната идея на творбата за духовното надмогване на смъртта е внушена и чрез баладичното вечерната картина ,самодивите ,вълка.Изображението на Балкана има нов заряди идеен ,и образен ,и емоционален.Страшното страдание на юнака под палещото слънце е заменено от приказното вълшебство от нежността и ласката на настъпващата нощ:
\"Настане вечер-месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми,вятър повее,-
Балканът пее хайдушка песен!\"

Цялата строфа е една разгърната метафора ,която превръща образа на Балкана в символ на героичното ,на вечното свободолюбие на българския народ.Художественото внушение е постигнато чрез употре*ата на изразни средства на всички езикови равнища-гласните допринасят за голямата мелодичност на стиха ,придават му песенно звучене ,глаголните форми с необичайната им употреба /глаголите са от свършен вид в сегашно време /създават усещане за повторяемост и непреходност. За песенното звучене на стиха допринася и синтактическият паралелизъм в шесте прости изречения в състав на сложното / 3+3/ ,както и асонанса на Е.

Саможертвата на Левски е в името на България ,а подвигът му е осмислен в общочовешки план като стъпка в борбата на човечеството за свобода и прогрес в стихотврението ”Обесването на Васил Левски\".В общия тон на безнадеждността в елегията се влива мощният глас на историческия оптимизъм ,който се въззема над конкретно-историческото и слива националното с общочовешкото.

С оптимизъм и вяра в бъдещата революционна борба е белязан и финалът на стихотворението ”Борба” -”Ше викнем: \"Хляб или....свинец”.Поетът-революционер вярва ,че всички онеправдани ще въстанат ,лирическият \"аз\" се слива с борците за прогрес и социална правда/\"ние\"/ ,категорично предричайки социалната революция в света.Този момент осмисля смт та на безбройните борци “в мъки,в неволи мрели” , той е залог за развитието на човечеството.

Не само финалът на творбата,но и цялото стихотворение звучи оптимистично ,защото в него звучи диалектическото мислене на поета ,което схваща истррическияя процес като една вечна борба м-у добро и зло ,м-у силите на прогреса и регреса ,на тиранията и свободата.И в това движение на човечеството по спиралата на прогреса ,революцията е сюблимен миг ,който ускорява движението напред и нагоре.Затова цялата поезия на Ботев е изпълнена с един непресъхващ оптимизъм ,исторически обусловен и доказан от времето.Свързан с бъдещето ,Ботев ще бъде винаги актуален.

"Свестните у нас считат за луди..."/есе/

„Свестните у нас считат за луди...” или за самотата на Аз-а в Ботевата поезия
/есе/

Какви измерения има проблемът за самотата на Аз-а в гениалната поезия на Ботев? Защо изключителната личност винаги е разпъната от толкова сложни екзистенциални проблеми? Защо проблемът за Аз-а при ннея придобива толкова драматични измерения?

Бихме могли да задаваме до безкрай такива и други подобни въпроси. Такива екзистенциални дилеми се срещат почти навсякъде в Ботевата поезия. Това е обяснимо, като се има впредвид времето, в което се бори и живее и голямата отговорност, която поема пред народ и родина на една сравнително млада възраст.

„Свестните у нас считат за луди...”

Личността, надраснала себе си и своето време, винаги остава неразбрана от другите. Може би Ботев е страдал от мнението на другите за него, а може би е успял да го надрасне. Знаем ли? В едно сме сигурни – колко много е обичал народа си и колко е държал на личната си свобода:

....та сърце, майко, не трае
Да гледа турчин,че бесней
Над бащино ми огнище....

Ботев жали своята общност, „сирота вдовица”, теглещите „без дом дечица” /”До моето първо либе”/, отпраща тежък упрек дори към дълбоко обичания си народ заради безучастието на последния към собствената си съдба. /”Често, брате, скришом плача...”; „Мълчи народа...” и т.н./. Самотата на аз-а се засилва неимоверено от представата за тая страшна липса на мисъл за съпротива, на идеи за свобода и за революция.

За Ботев „луд” означава да бъдеш различен, „свестен” – да забравиш себе си, дом и близки, и да се пожертваш пред олтара на отечеството.

Лирическият герой на Ботев обича до болка своя народ – страдалец и мъченик, разкъсва се от незаслужени самообвинения. Самият Ботев копнее за една земя, люляна от революцията /”До моето първо либе”/, един революционен вихър, който няма нищо общо с всекидневно-битовото начало. Ботевата мечта за деня и часа на саможертвата прави Аз-а в поезията му героичен, самможертвен, призивен, но и много самотен. Ботев е болезнено недоволен от заобикалящата го среда, страданието му се поражда от чувството за изолираност и невъзможност да срещне себеподобни /”Борба”/. Той страда от безсилие да промени мисленето на околните и от породилата се омраза към „глупците”. Най-силно го дразни липсата на идеали у другите. /”Тежко,брате, се живее/между глупци неразбрани...”/. Пак опираме до проблема за „Лудостта”, независимо дали това означава свободно да изказваш мнение, или да се пожертваш за другите. Реторичният въпрос на Аз-а показва съзнателно поведение на героя. Той, респективно самият Ботев знае, че като остане докрай верен на себе си, пътят му ще го отведе до истината за смисъла на живота. А този смисъл той търси отчаяно през целия си кратък и героичен живот. Единственото, което не му достига, е разбирането на другите за неговата героична жертвеност. Подобно разбиране му е необходимо за да понесе тежестта на голямата отговорност пред народ и родина. Причислява се към ония, които мислят първо за другите и после за себе си.Затова звучи толкова знаменателно финалът на „Борба” – „Ще викнем ние: ”Хляб или свинец”.

Личността на Ботев е смесица от реализъм и идеализъм. Унего всичко е изтъкано от крайности – бяло и черно, любов и омраза. Заради чуждото страдание и нещастие е готов да се раздели доброволно с най-ценното, което притежава – живота си. Това е една от основните истини в поезията на Ботев въпреки, че на моменти неговият свят се противопоставя на света на другите. Но различните идеи за ценност, за добро и зло не го възпират да поеме „страшният, но славен” път на борбата. Има ли тогава значение мнението на другите? Или ще бъде вечно мнението на Бай Марко от „Под игото”:”Лудите, лудите, те да са живи...” Нека всеки от нас реши сам за себе си....

Родината, майката и либето в поезията на Ботев

Ботев оставя след себе си едва двайсетина стихотворения, но те го нареждат сред най-великите поети на човечеството. Родено от могъщ талант, неговото поетическо творчество е висш образец на превръщането на най-големите проблеми на времето в дълбоко лично изживяване и на въплътяване на тези вълнения в гениални художествени творби. Драмата на една епоха е минала през сърцето на поета, превърнала се е в негова лична човешка, гражданска и творческа съдба и е дошла до нас като съкровена изповед.

Христо Ботев е поет на общочовешките, вечнозначими стойности. Една от тях е Родината. В тази толкова малка по обем поезия Отечеството е едно мащабно понятие, защото събира като във фокус всички теми, проблеми и чувства на автора. А патриотизмът, кристално чист и изпепеляващо пламенен, е основното преживяване. Заедно с образа на Родината в творчеството на поета присъстват и образите на майката и либето. Майката е пълно олицетворение на българската душевност, майчиното чувство за достойнство прелива в сферите на обществената ангажираност и активност. Образът й, натежал от житейстка зрялост, е разгърнат в "Майце си", "Хайдути", "На прощаване". Образът на либето ( "Пристанала", "На прощаване", "До моето първо либе" ), въздушно лек в своята младост, хубост и талант, ум и чистата, е истнска прелест. Чрез него Ботев поставя и решава проблема за личното щастие от борческо-революционни позиции.

Поетическите произведения на Христо Ботев са изпълнени с конкретни, синтезирани, изключително богати в разнообразието си и дълбоко съдържателни детайли, представи, акценти, багри и звукове, споени и оживотворени от всеобхватна мисъл, могъщо въображение, пламенен темперамент и желязна воля. Делнични на пръв поглед, те обозначават не едно ежедневие, а една многовековна съдба.Родината у Ботев е символизирана в бащиното "огнище", в свидните образи на най-близките до сърцето хора, в незаличимити спомени, в свободолюбивата домашна традиция:

"...там, дето аз съм пораснал
и първо мляко засукал;
там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с оназ тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше;
там, дето баща и братя
черни чернеят за мене!..."
( "На прощаване")

"Да забравя край свой роден,
бащина си мила стряха
и тез, що в мен дух свободен,
дух за борба завещаха!
Да забравя род свой беден,
гробът бащин, плачът майчин...
( "В механата")

Българската народност е съвкупност от различни поколения, прослойки, пол, занятие - "деца, баби и подевки", моми и момци, мъже и жени, "клети сюрмаси", "чорбаджия-изедник", "калугери и попове", безпросветни и интелигенти, примирени и борещи се. Родината за Ботев е въплатена в сиромашката участ на народа, чиито деца измират "дребни", "теглят без дом", стават аргати и гурбетчии, чиито жени очакват участта на "сирота вдовица", чиито мъже са орисани да "гинат сили и младост" и чиято песен прелива от вопли. Съдбата на родината е свързана тясно и с облика на народните грабители:

"...пдъл чорбаджия,
за злато търговец жаден
и поп с божа литургия!"
( "В механата")

Родината диша в черната турска робия, съзираме я зад образа на беснеещия владетел:

" А тиранинът върлува
и безчести край наш роден:
коли, беси, бие, псува
и глоби народ поробен!"
( "В механата")

"Турци тейка ти убиха,
братята ти и двоица
полежаха, па изгниха,
отровени във тъмница."
( "Странник")

Родината е спойката в преживяните трагедии ( "Хаджи Димитър", "Обесването но Васил Левски", "На прощаване", "Зададе се облак тъмен"), но и в традиционните народни празненства, хранители на българщината: хора, сборове, седенки, посрещане на юнаци и гурбетчии.Тук ще открием сцени, забележителни със своята образност и ярък колорит, динамика и сгъстена емоционалност, завладяваща тържественост и виталност ( "На прощаване"). Трагедията и славата на родината са притулени в принудителната емиграция на непокорните синове:

"...таз турска черна пракуда,
дето нас млади пропъди
по таз тежка чужбина-
да ходим, да се скитаме
немили, клети, недраги!"
( "На прощаване")

Представата за родината е неделима от волните "юнаци по планините", от "страшни хайдути" по легендарните хайдухки сборища, от нетленните образи на имените и незнайни борци за свобода.

Родината се откроява също така в емоционалната и духовна атмосфера на най-забележителната епоха в развитието на нашия народ - Българското възраждане; в осезателното възприемане на историята като движение, в което се губят очертанията минало, настояще и бъдеще; в неусетното преливне на личен, семеен и обществен живот. Образът на родината е просмукан от духа на онова столетие, разлюляло от страдания, трагизъм, крушения на вяра и надежда, героичен устрем и жертвоготовност.В него е преляла обществената конфликтност, която бележи времето с големи духовни и нравствени върхове и мрачни бездни на падението.

Родината се оглежда във всичко онова, което спъва общественото развитие и е предпоставка за всяко робство и екслоатация. В "Елегия" е изграден обобщен образ на народа-страдалец, ненадминат в българската литература по могъщество на въображението, синтез на мисълта.Тук тзи народ е озобразен като български Прометей, живо погребан колос, подложен на адски страдания, буреносен в своето мъченическо търпение.

Цялото национално многообразие на родината е разгърнато на забележителен фон - живописната българска земя, неотлъчно свързана с труд и отдих, страдания и радост, разочарования и надежда, подеми и погроми. Земя кърмилница, спътница и ваятелка на характери, земя закрилница - "нашата земя хубава", ширнала се "от Бяло море до Дунав". В ореола на патриотична гордост е осветен и присъщият й ландшафт от "скали и орляци", "гори и долища", равнини и поляни, с царстващите в него "балкани" - Стара планина, Странджа баир, Ирин-Пирин, с "тиха бяла Дунава" и с приказните позлатени "румелийски полета". Не бихме могли да си предтавим не само Ботевата, но и цялата българска поезия без описанието на вълшебната лятна нощ в "Хаджи Димитър" и на зимата в "Обесването на Васил Левски". Двете стихотворения са посветени на исторически събития с национално значение. И Ботев не е бил в състояние да ги възпее без намесата на естеството, което схваща като постоянен спътник в историческата, общочовешката и личната съдба на българина.

В "Хаджи Димитър" природата е онази обстановка, в която юначният син на народа среща смъртта. Тя е и фон, и присъствие, и съучастие. Като нежна майка тя люлее в прегрътките си умиращия герой, за да облекчи страданията му. С великолепието на една ефирна романтика, Ботев внушава виждането за човека като неделима част от битието.А класическото описание на настъпващата нощ в Балкана, съчетано със зноя на летния ден и ведрината на утрото, ни води от идеята за безсмъртието на оня, "който падне в бой за свобода", към философското прозрение за великото и вечното тържество на живота.

И в "Обесването на Васил Левски" природа, народ и родина са слети в единно съществуване. Зимният пейжаз е образец на върховно поетическо майсторство, което позволява на автора само в две четиристишия, с впечатляващ лаконизъм и вещо използване на словото, да изтръгне от него пределно адекватен изказ. Завладяваща е силата на изображението,която въздейства върху всички сетива.Обрисовката се отличава със зрителна и слухова образност, пластичност и драматична динамика, с бързо разрастваща се обемност, които извеждат до кулминацията на историческото поражение.

Две изображения доминират в пространството на родината - на майката и на либето. Понятието майка все повече се насища и със смисъла на понятието родина и обратно. Преките и образните значения на тези две понятия проникват едно в друго, откриват многозначителността на взаимната си смислова обвързаност, която в края на краищата се реализира във внушението, че всички българи са синове на майка България, така както всеки един от тях е син на останалата в далечния роден край своя майка. Но докато в стихотворенията на другите поети персонификацията е изразена съвсем пряко, то в "Майце си" връзката между двата образа е скрита много по-дълбоко. Тя никъде не е изразена направо,но се усеща в подводното течение на чувствата, в мащабността на преживяванията, в едва доловимите нюанси на мисълта, довели до една изповед, която ни подсказва за много по-голяма дълбочина и широта на чувството но бореца революционер към майката.

Още първите два стиха на "Майце си" - с народнопесенното и толково интимно-човешко "мале", с трагичната съкровеност на "тъй жално пела", с вкоренения в българската душа свещен ужас от майчината клетва, с анафоричното, навяващо безнадеждност повторение "ти ли си" - въвеждат в атмосферата на една драматична изповед, на една дълбоко човешка болка. Елегичната изповед към майката изгражда камерно, интимно пространство белязано от болката по изгубените близки. Поемайки по своя изпълнене с опасности самостоятелен път,синът е причинил страдание на своята майка, а майчината клетва е свята и поради това е довела до прекалено сурово, според традиционният светоглед, наказание: "Та скитник ходя злочест ази / и срещам това, що душа мрази." Темата е бибилейска и една от вечните в изкуството, но като голям художник, Ботев прави своя неповторима интерпретация. При това героят се връща не с разкаянието на блудния син, а с един простичък, но силен аргумент, в който е скрита сякаш и болката на неискан, на неизбежен укор: "Бащино ли съм пропил имане,тебе ли покрих с дълбоки рани?".След един не по-малко силен аргумент - че няма нито един близък приятел, с когото да сподели мъката си, че страда и когато се смее с весели "мили другари", идва вторият важен миг - да се сподели онова, на което не би устояло никое майчино сърце: "Освен теб, мале, никого нямам,/ ти си за мене любов и вяра".

Нежното интимно чувство за разбиране на майчината мъка откриваме и в "На прощаване": "та тебе клета оставих за първо чедо да жалиш". Детайлно и с удивително точен пхилогогически усет е изграден този кратък, но изключително драматиче "диалог". Докато в "Майце си " майката е изповедник, то тук тя се явява като съучастник, като майка-юнашка. Лирическият герой изисква от нея разбирани и съучастие, защото тя е тази, която го е закърмила с юнашки дух, заедно с него да се противопостави на обществения морал: "нито пък слушай хората". В целия драматизъм на прощаването героят намира сили и достига до кулминацията на своите изисквания - да възпита и братята като него, определя я като посредик между него и по-младите, повелява й установяването на приемсвеността на идеята.

Прощаването с либето е като че ли по-лесно - и двамата залагат по равно: първа любов. Образът на либето присъства и в стиховторението "До моето първо лебе". Стихотворението се гради върху два основни мотива - революционен и любовен. Интимната любов, белязана със знака на отрицанието, тъй като личното интимно битие се оказва ненужно, неважно пред робските мъки на поробения народ, пред историческите повели на времето. Конфликтът между лирическия аз и либето прераства в гигантски, съдбоносен и исторически конфликт между азът и робството. Той осъзнава предишните си илюзии като излишни и подлага на критична самооценка своята любов. Дори смоменът за нея пълни с отрова душата на героя. Твърдо и аналитично е изказана молбата му към лебето да забрави миналото:

" Забрави туй време кога плачех
за поглед мил и за въздишка:
роб бях тогаз - вериги влачех,
та за една твоя усмивка,
безумен аз светът презирах
и чувства си в калта увирах!"

Първият изблик се заменя с молба-увещание към любимата. За да я просвети в своето верую и да я убеди в своята правда, а и да я спечели за делото на народа, лирическият герой противопоставя на нейната красата и младост тежката участ на роба, а и тъжния плач на сиромасите. Либето трябва или да поеме по неговия път, или да остане в света на профанното.

В стихотворенията "Ней" и "Пристанала" се изследват либето-съпруга и любимата, която е поела пътя на хайдутина. В единия случай тя се вписва в света на профанното, останала е вътре и следва трагичната повтаряемост на битието, а в другия тя е направила своя свободен избор, противопоставила се е н ародителската власт, на табуто.

В условията на една изостанала реалност и в рамките на една литература, която все още утвърждава естетическия си статут, тя съчетава бурна емоционалност с философски прозрения, в нея се решават вечните проблеми за свобода и справедливост, за дълг и лъбов, за смърт и безсмъртие, преплитат се любовта към родината, майката и либето, но всеки един от тези образи намира своето място в ценностната система на лирическия субект.

Адът - това са другите (есе по философия)

Мисълта на Жан Пол Сартр „Адът - това са другите“ изразява, че няма нищо хубаво на света освен, че си съвсем сам. В тълпата човек е с другите, но не е с никого. Неговото качество там е количество. Той е единица в множеството, песъчинка в навалицата. Това е, защото в днешно време не съществува приятелство, а само предателство, завист, лъжа и други подобни качества. Ето защо малко хора издържат продължително време на пребиваване в безлико и сиво съществуване. За да спаси себе си, човек напуска тълпата и навлиза в света на размишлението. А всяко сериозно размишление вглъбява. Следователно всяко размишление усамотява. Известен е случаят със Сократ, който веднъж така дълбоко се замислил, че повече от денонощие седял на едно място, унесен в своите мисли. Характерен е също случаят с Декарт. При темата за съмнение, Декарт е достигнал до истината, до „Мисля, следователно съществувам“, с цената на съзнателно дистанциране от външните неща, от чуждите мнения, дори от собственото си тяло. Самотата има различни екзистенциални форми. Самотен е човекът, изостанал от темпа на времето. Но човек не е сам. Той е пред погледа на Другия. Срещата с другия е борба за признание.
„Адът - това са другите“, казва Сартр, защото всеки опитва да плени свободата на Другия. И любовта, и омразата са опит за пленяване на чуждата свобода.

За едно библейско влияние върху повестта "Гераците"

Смисловият механизъм на редица произведения от Елин Пелин е здраво свързан с Библията.Диалогът на някои измежду тях със сакралните текстове е вече посочван в нашата научна книжнина.Нужно е обаче да се издирят и др. случаи ,за да се осигори възможност въз основа на събрания богат фактически материал да се направят обосновани изводи за връзките на Елин-Пелиноновото творчество с Библията.Тук ще бъде разгледан един пример за общуване между повестта"Гераците" и Св.Писание.

Храктеризирайки проявите на скъперничеството на Божан,разказвачът съобщава "Гонеше с псувни врабците,които страхливо се застъпваха за своя мъничък дял.Той пъдеше с викове попръжни калугери и просяци,които идеха с благословия за шепа жито,сега по харман,когато Бог толкова изобилно го сипеш,и дълго не можеше да се успокои ,като че бяха го нападнали разбойници."Човека който се държи така безбожно,се нарича Божан.И тъжно-ироничното несъотвествие е не само между име и поведение ,но и между представите на тези ,които са давали тожа име ,и развитие на човека ,който го носи".

Цитирания пасаж от повеста е пеминисценция във връзка с евангелските стихове.В тези евангелски стихове Исус Христос отрича неумереното желание за забогатяване.Той посочва,че Бог ,който е Създател на живота,дарява и храната,потребна за живота.Бог храни птиците, а много по-ценни от тях са последователите на Христовото учение.Такива са преди всичко калугерите ,които са се отрекли от света,за да последват Христос.
Наличието на междутекстова връзка на приведените евангелски стихове с цитирания пасаж оот повестта се подсказва преди всичко от името на героя Божан.Традиционните български имена,които са производни от корена "бож"-или "бог"-,са етимологически и смислово свързани с името "Бог".В "Гераците" обаче тъкмо носителя но божието име проявява най-безбожно поведение.Тои не само трепери на всяко пшенично зърно,но прогонва тези за ,които сам Бог се грижи.Много по злобно е поведението му към калугерите и към просяците.Божан ги пъди и на техните блогословии отговаря "с викове".

Разгледания случайна междутекстова връзка на повеста "Гераците" с Библията е един от многото случаи на проява на интертекстуалност между Елин-Пелиновото творчество и Св. Пписание.Изследването на други подобни случаи обаче може да бъде обект на самостоятелни проучвания.

Силата на волята и несломимия човешки дух в "Ралица" на Пенчо Славейков

Ще се намери ли поне един човек, който не би желал да бъде щастлив? Възможно ли е през целия си живот нито веднъж да не се замислиш над въпроса: щастлив ли съм? А другите хора? Моите близки, приятели? Имат ли те достатъчно силна воля и непримирим дух, за да търсят и отстояват намереното щастие.

В живота няма нищо, което да не е свързано със силата на нашата воля – от здравословното ни състояние до отношението ни към овладяване на Космоса. Всичко зависи от нашата воля, упоритост и постоянство. Може ли човек без силна воля да пази диети, да тренира, да чете и усвоява новостите в живота?
Хората винаги си поставят определени цели. Има близки, непосредствени цели и големи, далечни. Цели-идеали. Към тяхното осъществяване е насочена цялостната ни дейност. И, разбира се, силата на волята. Защото, който иска да постигне целите си, трябва да знае, че от един удар дървото не пада. Нужни са упоритост и постоянство. Те трябва да изпълват целия съзнателен живот на човека. Важно е да се знае обаче, към какво се стреми човек и по какви пътища върви и ли възнамерява да върви. Напълно естествено е днес човек да не се задоволява с направеното вчера. Новият ден е нова мярка. Мярка на радостта, енергията, отговорността и взискателността към себе си и другите. В нея се съдържа импулс, откроява се непримирим човешки дух за постигане на нови успехи. Марк Твен пише, че когато завърши работата си над някое произведение, чак тогава разбира как е трябвало да го направи ”както трябва”. Същото може да каже и архитектът, който вижда замисълът си осъществен. Събуденият стремеж към нови постижения доказва силната воля , желанието човек да не спира в развитието си. Оттам идват и успехите. Най-хубавите човешки радости се вкусват след изпробване силата на волята, нейната устойчивост и постоянство.

Всичко в човека – силните ръце, светлият и тънък ум, горещото добро сърце е създаде но от природата, за да може човекът със силата на волята и несломимия си човешки дух да твори прекрасното, да го постига и да му се наслаждава. Чувството за упоритост, непримиримост и постоянство е задължително условие.

Свободата на волята е способност на човека да взема самостоятелни решения за това, което предстои да направи и в действителност го прави. И тук човек проявява силата на волята си като смелост, решителност, инициативност и самообладание.

А трябва да имаме воля не само да се борим за хубавото, за доброто, а и да се противопоставяме на пошлото, грозното и насилственото. Мисля си за Ралица от повестта на Пенчо Славейков, която остава вярна на Иво и продължава живота си с „несломено сърце”. Нейният свободен избор, направен със силата на волята не е сломил духа й. С неподкупността и ценностните си нагласи тя оказва съпротива на този, който иска да я превърне в своя робиня и да сломи духа и.

Промените в живота на човека, дори съвсем дълбоките, настъпват в разстояние на съвсем кратки периоди от време. Когато най-малко очакваме, животът ни поднася предизвикателство, за да изпита смелостта и волята ни за промени. И тогава трябва да си спомним не само за Ралица, но и за вътрешната раздвоеност на Яворов, където:

„в гърдите ми се борят две души:
душите на ангел и демон. . , ”

Затова и аз, раздвоена, но въоръжена със силата на волята, с търпение и непокорство, с озлобление и благородство. Продължавам напред, за да докажа на себе си, че човешкият дух е несломим.

Образът на Ралица

Поемата Ралица е една от най-значителните психологически поеми в българската литература. В нея Пенчо Славейков разкрива образа на своята героиня , която пленява не само с физическата си красота, но и със своите морални добродетели: трудолюбие,достойнство, честност, чиста любов.Тя е с ново съзнание “надмогнало”колективно- родовото като водещ принцип или личен избор на индивидуална съдба.

Новаторството на Пенчо Славейков е проявено още в самия избор на заглавие.Заглавието е лаконично, изразително и конкретизиращо. “Ралица” е име, което звучи изключително женствено и рядко се употребява във фолклорния именник.

Поемата започва с поетичният разказ за най-хубавата мома в селото.
Тя е една единствена,няма равна на себе си по красота . И все пак поета намира сравнение за нея. Едно определение “вечерница” и читателят е омаян от загатнатата красота на лирическия образ.Момичето е като птичка”гърлица”-хвърката, игрива и жизнерадостна.Тя е непосредствена, открита .Външния й вид е представен чрез народната песен.

Всички в селото гадаят бъдещето на духовно обаятелната девойка: “блазе й с хубост,блазе,комуто на честта се падне”. Хубоста плаши. Красотата на Ралица е неземна, но тъкмо нейната “изключителност” предизвиква беда.Девойката е “сиротно чедо”,защото нищетата е прокудила баща й , “ а майка й отведоха с дене кахъри в гроба”.
Заможният ерген Стоичко Влаха е влюбен в Ралица, но нейното сърце я тегли към друг.Тя е привлечена от “ ваклите очи на Иво”, независимо че той е сиромах.

Славейков използва метафора от фолклора за да сравни двамата влюбени”той беше строен явор столоват,тя тънка ,вита, кършена лоза”Дори ревността на Стоичко не затъмнява щастието на двамата. Той иска да подкупи Ралица със “скъпи армагани”, но чистата любов на девойката стои над всякакви дарове.
Въпреки злобата и заплахите двамата влюбени се женят и са много щастливи. Ралица е приета с особена радост в семейството на Иво. Тя раздава топлина ,живот и радост,пръска около себе си слънчев огън.

Много хубост и радост не е на добро според българската народопсихология.И злото не закъснява да се появи в живота на Ралица въплътено в образа на Стоичко Влаха.Именно той отнема радостта от душата й убивайки Иво
Художественият образ на Стоичко Влаха поставя съвременни проблеми от морално –етично естество: за разума и чувствата, за любовта като взаимно отношение,за греха и възмездието, все модерни и вълнуващи теми не само за Пенчо Славейковото, а и за нашето време.

Девойката и свекърва й са съсипани от смъртта на Иво.Те страдат ,а убиеца изчезва. Не след дълго майката на Иво умира. Ралица остава сама с огромната си мъка.Но живота продължава.Щастието сполетява момата и тя се сдобива с рожба.

Това е като светъл лъч за нея и й дава сили да продължи да живее и да се бори с трудностите.Възхитителна е моралната сила на девойката.Тя се труди денонощно за да отгледа детето си. Бори се за своя живот ,откривайки смисъл във всеотдайната майчина любов.Сред море от скръб тя разкрива нравствената сила на духа си. Ралица намира утеха във “ваклите очи” на рожбата си.
Любовта към детето е любов спасение.Тя преминава от съпруга към детето.Любовта й дава сила да запази своето сърце несломено и “пак оная хубава усмивка да огрее лицето й”.

Поемата Ралица е поема за обич и вярност отвъд гроба. Ралица - това е тъжният лик на млада и почернена жена, която черпи сила от любовта.
Любовта е състояние на душата, което кара човека да се извисява, да се стреми към творчество и съзидание; кара го да се чувства щастлив, създава му усещането за хармония и покой.

Жената както и всяко друго човешко същество, има правото на собствен свободен избор в любовта. Изборът „ по сърце ", осъществен от Ралица обаче е нещо много повече от знак на свободна воля, той е и акт на поемане на отговорността от страна на индивида за последствията от осъществения избор.

Актуална ли е днес библейската повеля:"Обичай ближния си?"/литературно есе по Елин Пелин/

Актуална ли е днес библейската повеля:"Обичай ближния си?"/литературно есе по Елин Пелин/



“Така е тръгнало и така ще върви......няма да стане по-добре. Любовта бяга от човешките сърца, хората не са вече братя...”/ Елин Пелин, “Гераците” /

Важи ли днес древната библейска мъдрост “Обичай ближния си”? Възможно ли е човеците да е възможно да се обичат и да си прощават прегрешенията едни спрямо други така, както е повелил в една от проповедите си нашият Господ Исус Христос? Или времената, в които живеем, са толкова жестоки, че не подлежи на коментар валидността на една от максимите, залегнали в основата на човешкия морал откакто свят светува? Нека поразсъждаваме по-подробно върху този толкова важен морален проблем.

Моралът е служел за основен регулатор на човешките взаимоотношения още в зората на човешката цивилизация. В Евангелие от Матея, гл.5:42-45 Христос проповядва буквално следното:”Слушали сте, най-сетне, и това, че бе казано: “Обичай ближния си и мрази врага си !” Аз пък ви казвам: Обичайте и враговете си и добро правете на ония, които ви мразят, за да бъдете достойни чеда на Всевишния! Бъдете милосърдни, както е милосърден и Вашият небесен Отец!” Така мисълта “Обичай ближния си” заедно с идеите за милосърдието и състраданието, както и идеята за непротивенето на злото стават основа на християнската религия от древността до днес. Та кой от нас не са го учили като дете да бъде скромен, да бъде добър, да помага и да състрадава другите около себе си? Дори, когато пораснем, когато съзреем, дори когато животът ни поднесе в последствие своите жестоки уроци, противно на разочарованието ние никога не забравяме тия първи напътствия по морал и човечност. Защо? Дали сме в състояние въпреки бедите и страданията до края на дните си да помним вечната библейска мъдрост: “Обичай ближния си!”

Но, нека се обърнем в нашите разсъждения и към литературната класика. В българската литература има една повест, която сякаш е писана за да може като мото под заглавието й да бъде поставена мисълта : “Обичай ближния си, така както обичаш себе си!" Повестта “Гераците” на Елин Пелин е творба за разрушаването на един спокоен и хармоничен свят, във който хората първоначално са живели в съгласие с нравствените норми на християнския морал. Винаги, когато чета “Гераците”, си задавам въпроса възможно ли е човеците дотолкова да си опротивеят, че да не могат не само да си съчувстват, но и да не забелязват, че живеят заедно на една обща земя, че и радостите, и скърбите, и човешката им участ са едни и същи.Възможно ли е да съществува такова огромно човешко отчаяние, че дядо Йордан Герака – бащата, вместо да напътства челядта си с думите: “ Обичайте се едни други!”, ще изтръгне най-жалния вопъл от дъното на наранената си душа : “ Любовта бяга от човешките сърца. Хората не са вече братя!” В “Гераците” любовта е изместена от омразата. Последната е разкъс7ала душите на деца, родители, съпрузи, братя. Хармонията, носена от любовта, е отстъпила място на всеобщото разтление и хаос. Човешките същества имат два пътя: да се отдадат на страстите и пороците си или да изберат смирението и да се уповават на вярата, надеждата и любовта. Злото обръща ценностите и светът на християнската любов е нарушен точно от тия, чийто имена напомнят за святото тайнство на човешкото милосърдие и състрадание – Божан /бог/, Петър / апостол Петър/ и Павел / апостол Павел/. Вместо “Обичай ближния си!”, самият автор горчиво възклицава, че “Дяволът е отворил в човешките души бакалница и търгува с доброто и злото”.

Но да се върнем към съвременния аспект на проблема: “Актуална ли е днес библейската повеля: “Обичай ближния си!” За да обичаш човека до тебе, за да му съчувстваш и да го състрадаваш, първо трябва да изпитваш любов, уважение и състрадание към самия себе си. Стара истина е, че любовта към ближния започва от самия себе си. Жалкото в случая е, че много малко хора днес разбират и осмислят тази истина. За тази цел е необходимо да осъзнаем ясно, че не сме по-различни от другите, че като тях имаме болки и радости, мечти и надежди. Към горецитираната библейска мисъл като че е най-валидна библейската гледна точка за любовта към ближния. Библейска или съвременна, обаче любовта към ближния има за цел да направи света по-добър. Това е така, защото неслучайно мисълта : “Обичай ближния си!” върви заедно с една друга мисъл – “Красотата ще спаси света!” А какво по-голямо добро може да има от добротата и любовта в човешките взаимоотношения? Нека всеки един от нас си отговори...

За "раздялата несносна" в стихотворението "Две души" от П. Яворов

За "раздялата несносна" в стихотворението "Две души" от П. Яворов - интерпретативно съчинение (класна работа)

Епохата на следосвобожденската литература насочва вниманието на "новите" творци към различни от досегашните проблеми. Народът е обсебен от мания за бързо и лесно забогатяване, а излъганите очаквания спрямо идеалистичната представа за освобождението измества личностните качества на заден план. Липсата на какъвто и да било духовен живот тревожи поетите на новото време, които се стремят да създадат една по-качествена и конкурентна на европейската литература. Новата литература се обръща към вътрешния свят на човека - неговите мисли, чувства, копнения, падения. Като част от кръга "Мисъл" Яворов неуморно и безспирно се вглежда в душата на индивида, търсейки най-потайните и кътчета. Творбите му често са отражение на неговата душевност, а онази, която най-добре разкрива интимния му свят и стихотворението "Две души". Емблематичната му творба преплита в себе си двете крайности на неговото съществуване.

Поемата съчетава в себе си двете пламенни, но взаимно изключвщи се състояния на душата - на ангела и демона. Лирическият говорител е разкъсван от избора, който трябва да направи между доброто и злото. Душата му е изгаряна от неспособността му да преоткрие себе си. Изповедта му е белязана от пламъци и пепел, резултат от "раздвая несносна".

Аз не живея: аз горя. Непримирими
в гърдите ми се борят две души:
душата на ангел и демон. В гърдите ми
те пламъци душат и плам ме суши.

Изповедта на лирическия герой е поднесена с облекчение, но и с безпомощност. Той смело признава за двете същества в него - ангелът и демонът от дълго водят тази битка в душата му, която бавно го погубва. Двоумението му на чия страна да застане "суши" душата му. Той не живее, а гори. Глаголът още по-силно подчертава неговата раздвоеност. А изходът от този вековен двубой между доброто и злото е твърде неопределен, за да вдъхне сили на героя. Той е в безизходица, а безпомощността му заасилва страданията, които изпитва.

Раздвоението на личността му излиза извън пределите на интровертния му свят. Всяко негово действие е белязано от двустранната битка:

И пламва двоен пламък, дето се докосна
и в каменът аз чуя две сърца ...

В лирическия герой съжителстват две твърде различни същества, всяко искащо надмощие. Азът е объркан и не знае как да се отскубне от смъртоносната захватка на избора си.

Не е случаен изборът на огъня като средство за илюстрация на душевните терзания. Силата на тази рпиродна стихия връхлита и личността. Изпепеляващите пламъци оставят единствено пепел след себе си, но не и отговор на въпроса на чия страна да застане, срещу кого да се сражава - ангела или демона.

Изходът от този епически двубой е непосилна загадка за лирическия аз. За него няма бъдеще, само минало от пепел и настояще от пламъци. Той е неразбран и отритнат: "Навсякъде сявга раздая несносна/и чезнещи в пепел враждебни лица." И като светлина в края на тунела единственото решение за него остава смъртта.

Нежната прегръдка на смъртния сън ще го избави от неговото душевно лутане. Единствено тя ще прекрати двоумението му. Тя ще му донесе вечния мир, за който копнее от толкова дълго време. Смъртта е неговото спасения. Така или иначе лирическият говорител е обречен: "Аз сам не живея - горя!" Колкото по-скоро дойде часът на неговата смърт, толкова по-скоро ще приключи "раздая несносна". Единственото, което ще остане след него е "пепел из тъмен безкрай". Това е следата му - пепелта, символ на душевните му терзания в изстрадалото му съществуване, и въпреки всичко символ на невъзможността да преоткрие себе си, защото е невъзможно за него да избере ангела или демона.

И колко общочовешко звучи заключението на творбата "Две души", защото във всеки се води същата душевна борба между доброто и злото. Същата раздвоеност се забелязва във всяка една човешка душа. Всички ние сме изгаряни от изпепеляващите удари на душевните ни терзания. Затова и Яворовата творба звучи актуално и днес - и ние не живеем, и ние горим, и се молим един ден да дойде края на нашето раздвоение.

Българският свят през погледа на Алековите фейлетони

Алеко Консантинов е човек с екстравертна нагласа, чиито позиции за творчество идват от вън - от обществената и природна действителност и се изразяват с образен материал, зает от и отразяващ тази действителност. Алеко твори с формите на самия живот, с други думи той е реалист в най-чистия смисъл на думата. Това е означава, разбира се, че творчеството му е лишено от субективен патос. Напротив, именно субективния оценачен патос от гнева до възторга е най-характерно за Алековата морална позиция. Но неговите морални реакции са винаги предизвикани от сблъсъка с действителността и изразявани чрез отразените й форми. Творчеството на Алеко е синтез на тоталните тенденции на своето време и ако това е основата, то художествената действителност успява чрез нея да обобщи характерни етнопсихологически черти, видени в своята социална проекция.

Във фейлетоните си Алеко се спира най-много на две явления, които са нови за народа след Освобождението и според него в бъдеще ще влияят върху неговия характер - изборите и чиновничеството. Бързото опорочаване на изборите в краткия период на съществуване на българската държава, проявите на насилие, говорят не само за незрялост на политическия живот у нас, но и за развихряне на партизански страсти, които ще развратят българина. Поставен в нови условия, смутен от безпардонността на политическите дейци, народът се справя по стария изпитан начин - чрез хитрост. В своите народопсихологически оценки писателят определя народа като "вироглав", неподдаващ се на подкупи и на голи обещания, със съхранено нравствено чувство, но безпомощен при проявите на насилие от страна на правителство и жандармерията. Особена заслуга на Алеко е открояването образа на чиновника, който със своя манталитет и философия за писателя е един от факторите за развращаване на българския характер. За народа ни чрез робството този съществен елемент от държавната структура винаги е бил превъплътен в поробителя - ориенталски ленив, безскрупулен, подкупен и развратен.Тази картина се е доплънила от руската администрация по време на две годишното руско управление.

Още от първия фейлетон "По изборите в Свищов" авторът изразява притеснението си от шествуващото беззаконие по време на изборите и се опитва да изясни кое ражда насилието като политически акт. Писателят вижда, че народът се опитва, както в старо време, да избегне насилието с хитрост и остроумие, но се оказва, че тези негови оръжия не могат да го защитят.Патриархалната роля на смеха не е възможна в новото гражданско общество, което се урежда със силата на "моралното влияние" - една нова форма на насилие. "Пусне ли се веднъж властта по пътя на насилията и беззаконията с нея не е лесно да се бориш". В историческия живот на българина въпросът е бил не дали да пусне властта да извършва беззакония- за векове тя си е извоювала това право, а доколко може да я спира и ограничава. Подобно положение в обществото отрежда особена роля на твореца - да бъде чистата съвест, в която народът да вярва.

Във фейлетоните си Алеко разкрива гражданската и мирогледна позиция, чрез която ще атакува типичното социално явление. Във фейлетона "Страст" социалните пороци на времето са конкретно изброени - алчност, унижение, лакейство, политическа безскуполност. Тук автора определя себе си като щастливец, не защото съдбата е благосклонна към него за доброто му устройване в обществото, а защото е запазил чиста съвестта си и не се е поддал на мерзости и подлости. Заявяването, че тия пороци "ги няма у мен, па и не ги е имало и, уверен съм няма и да ги има", е отправна точка към позицията автор-герой в цялото творчество на Алеко. Позиция, според която доблестната гражданска принципност и човешка духовност се противопоставят не само на политическите нрави на времето, но и на всички онези тъмни черти от националния ни характер, които в даден обществен момент излизат на яве и съставляват разрушителна сила.

Особена подчертано и отркито Алеко се бори срещу Фердинанд. Фейлетоните : "Торжествующая България" , "Тронната реч на белгийският крал", "Що значи народът ликува", "Херострат II " са открито сатирично изобличение срещу Фердинант. Конкретните факти се подчертават от изобличителен сарказъм и гротескова деформация. Като пародира нелепия възторг на руските весници от Фердинанд и неговата политика, абторът публикува фейлетоните си на руски език с надеждата, че така ще достигнат до верните руски приятели на България и ще им разкрият истинския смисъл на завоя в руската политика по отношение на Фердинанд. Тези фейлетони са подписани с псевданима "Башибозук" - алюзия за господствата на грубата сила в политическите нрави на България. Авторовата оценка придобива ролята на национална и гражданска съвест, която, чрез своите зловещи социални и политически наблюдения, търси отговор на път за родината си.

Във фейлетона "Миш - маш" Алеко е най-непримирим, тук той заема не само гражданска позиция, но и позиция на българин, който милее за съдбините на отечеството си. Българската практичност е видяна вече некато градивна черта, а като невъзможност българите да бъдат съпричастни към големите идеали и идеи. Тъкмо практичността ги кара да потънат в бита, в делника и неговите елементарни грижи. Най-изпъкващо във фейлетоните на Алеко е това, че той дири усмива човека, характера, а не идеогията.

Особено характерен пример за синтез между човешки и социални типове е фейлетонът "Разни хора - разни идеали", където се представят четири основни типажа, не само за конкретното време, но и за националния характер.Светлата надежда българският чиновник да носи друг морал бързо угасва,още повече,че държавната служба дава нова възможнаст за обогатяване, които българинът е склонен да приеме като немъчни пари.Преуспяващи търговци се отказват от занаята си, за да станат чиновници.За съжаление голяма част от интелигенцията се стопява в това море.Освобождението превръща възрожденската ни интелигенция, свободолюбива по дух и необременена с държавни постове, в чиновническата, зависима и подвастна. Новата държава я поглъща в административната си пазва, но не за да я съхрани, а да я разврати.Това ще бъде нейната съдба чак до ден днешен. Първият тип е фейлетонна разработка на образа на малкия човек, представен като типичен кариерист мижитурка. Жизнената му философия разкрива тип на човек, лишен от всякаква индивидуалност, за когото угодничеството, доносите, пълзенето са начин на съществуване. Мечтите на този човек не се простират по-далеч от съседния кабинет и от един мечтан звънец на повишението, чрез който ще може да унижава колегите си. Вторият герой е политически деец, който се радва на амнистията заличила беззаконията му.Споменават се конкретни имена - К.Стоилов, Илия Георгов, които фиксират типажа в конкретното време и му придават злободневни качества като цинизъм и безотговорност, келепирджийство, което се превръща в жизнена философия. Подобна е и характеристикана и на следващия персонаж, чийто марален портрет : алчност, политическа безскруполност и национално продажничество, се оказва и портрет на самото общество, в което този герой живее. Четвъртият герой - еснафът приспособленец отново представя едно безлично, безгръбначно битие на мижитурка, за когото търпението, непоемането на никакви отговорности, лазенето са единствените възможности битието да се направи удобно и уютно.

Във фейлетоните на Алеко авторовото отношение към фейлетонния обект се отличава с унищожителен сърказъм. Алеко изгражда деформирани художествени образи, стигащи до пародийна гротеска. В най-крайните си форми смехът заглъхва, за да дойдат гневът и негодованието, които са толкова силни, че по-скоро будят чувства на трагично безисходност. Алеко борави преди всичко с актуални за времето си факти, но подбира от ежедневието са значителните от тях, търси социалната им и човешка психология и ги извежда до вечни истини. Така фейлетоните се превръшат в мащабни изводи за човека и движението на обществото, като публицистичното се потапя в художественото.

Макар и да притежава ярък личен морален идеал, Алеко никъде не създава художествената си реалност по пободие на този идеал. Като израз на вътрешната му нравствена същност, той сравнява с идеала, противопоставя идеала на действителността, оценява според идеала, но никъде не измества действителността от идеала, не превръща субективните си видения в единствена художествена реалност. Идеалът, тъждествен на самата авторова личност и действителност, разбирана като събития и персонажи, си остават две полярни, несъвместими етични величини в цялото творчество на Алеко. :)

Пенчо Славейков - живот и творчество

Пенчо Петков Славейков е български поет, един от участниците в кръга „Мисъл“, наред с Кръстьо Кръстев, Петко Тодоров и Пейо Яворов. Той е най-малкият син на поета и политик Петко Славейков. Брат е на политиците Иван Славейков и Христо Славейков.
Пенчо Славейков е роден на 27 април 1866 г. в Трявна. Учи в родния си град и в Стара Загора, където през 1876 г. баща му е назначен за учител. Той е свидетел на опожаряването на Стара Загора по време на Руско-турската война, споменът за което остава завинаги в съзнанието на бъдещия поет. Тези „враснали тъй дълбоко в душата спомени“ служат на Славейков при работата му върху „Кървава песен“. Семейство Славейкови едва се спасява от пожарищата и се събира в Търново.
След края на войната се премества в Сливен, през 1879 г. — отново в Търново, където Петко Славейков издава вестниците „Остен“ и „Целокупна България“, а Пенчо Славейков участва в разпространението им. В края на 1879 г. семейството се установява в София, където Славейков учи до 1881 г. След въвеждането на Режима на пълномощията, баща му, един от водачите на Либералната партия, е арестуван, след което заминава за Източна Румелия.
Пенчо Славейков продължава образованието си в Пловдив. През 1883 г. е един от начинателите и водителите на ученическия смут в Пловдивската реална гимназия против лошото преподаване на предметите, след като учители като П. Р. Славейков, Петко Каравелов и Трайко Китанчев били заменени с парфюмирани контета и умствено боси „възпитатели“. По това време е под въздействието не само на баща си, но и на бащиния си приятел Петко Каравелов. През тези години се заражда любовта му към народното творчество. Бащата и децата записват народни приказки, песни, легенди, старинни предания. Славейков придружава често баща си в пътуванията му из различни краища на България за езикови, етнографски и фолклорни проучвания, изучава от първоизвора изкуството и езика на народа.
През януари 1884 г., след нещастен случай, заболява тежко. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж, за цял живот остават поражения — затруднен вървеж (движи се с бастун), пише с усилия и говори трудно. След тримесечна борба със смъртта Славейков се отдава на мрачни мисли, страда от пристъпи на меланхолия, от които търси лек в книгите и в творчеството. За да излезе от тежката криза, му помагат книгите на Иван Тургенев и В. Г. Короленко „Живи мощи“ и „Слепият музикант“. В борба с неволята Славейков калява волята си и започва да гледа на страданието като на велик учител, извисяващ духа. Тази идея намира по-късно художествен израз в редица творби („Cis moll“ и други). Възгледът за страданието се затвърждава и от общуването му с творчеството на Хенрик Ибсен, Фридрих Ницше, Хайнрих Хайне и други. След нещастието у Славейков се заражда и склонността да осмисля творчески самотата. Стихотворенията, които пише по това време, са повлияни от Хайне, чиито творби чете в руски превод.

Начало на литературна дейност
Към средата на 1884 г. семейството на Пенчо Славейков се връща в София. През 1885 г. той се сближава с Алеко Константинов. Двамата сътрудничат на списанието „Библиотека Свети Климент“ с преводи от руски поети. През Стамболовия режим Славейкови преживяват тежки години. Всички братя, високообразовани хора, владеещи чужди езици, автори на стихове, журналисти, публицисти и общественици, като демократи и русофили са подлагани неведнъж на преследване и побоища. Това затвърдява критичното отношение на Славейков към стамболовизма и изобщо към тогавашната българска обществено-политическа действителност, подхранва политическия му демократизъм. С критично-обществен патос са пропити много негови стихотворения от края на 80-те и първата половина на 90-те г. („Бащин край“, „Любимий падишах“, „Дим до Бога“, „Манго и мечката“, „Цар Давид“ и други). Същевременно Славейков пише и интимна лирика. Събира я в първата си книга „Момини сълзи“, създадена под неасимилираното влияние на Хайне. Бързо разбрал нейната незрелост, една година след излизането й Славейков иззема непродадените екземпляри, за да ги изгори.
В началото на 90-те г. се очертава друга тенденция на поетическата мисъл на Пенчо Славейков — вглъбяване в света на исторически личности, велики творци, герои на духа. През 1892 г. в списание „Мисъл“ се появяват първите редакции на поемите „Cis moll“, „Сърце на сърцата“, „Успокоения“, „Фрина“. По това време в поезията на Славейков се набелязват почти всички идейно-емоционални, жанрово-стилови насоки, характерни за зрялото му поетическо творчество — патриотична, баладична, фолклорна, интимно-лирична, философско-историческа, легендарна, източнодидактична и др.
През 1892 г. Славейков заминава да следва в Лайпциг философия. От Лайпциг сътрудничи редовно на сп. „Мисъл“ и на сп. „Българска сбирка“, създава поемите „Ралица“, „Бойко“, „Неразделни“, и други класически епически песни, първите глави на епопеята „Кървава песен“, много от миниатюрите в „Сън за щастие“.
Като студент Славейков си поставя за задача да разшири житейския, философския, естетическия си кръгозор, да школува при големи творци. Лекциите, които слуша, свидетелстват за многостранните му интереси: естетикът-неокантианец Йоханес Фолкелт чете история на новата философия, обща естетика, естетика на поетическото изкуство, естетика на драмата; философът-идеалист, психолог-експериментатор, физиолог и фолклорист В. Вунт — психология, етика, история на философията; Е. Елстер — история на немската литература, Вюлкер — лекции за творчеството на Уилям Шекспир; Волнер — за народния епос на южните славяни и др.
Интересът на Славейков към живописта и скулптурата го насочва към Лайпцигското дружество на любителите на изкуството, в което членува. Член е и на Лайпцигското литературно дружество; посещава театрални премиери. Вглъбява се в творчеството на Йохан Волфганг Гьоте и Хайнрих Хайне, чете изследвания за тях, интересува се не само от художественото им дело, но и от философските и естетическите им възгледи. Измежду десетките съвременни немски поети, които задържат вниманието му, се открояват Теодор Щорм, Д. Лилиенкрон, Р. Демел, Г. Фалке, Н. Ленау и др. Чрез немски преводи Славейков се запознава със скандинавските литератури, проучва творчеството на Х. Ибсен, Й. Якобсен и др. Пръв в България се запознава с идеите на датския философ Сьорен Киркегор; чете трудовете на Г. Брандес, К. Ланге, Артур Шопенхауер, Фридрих Ницше.
С многостранните си интереси, с неизтощимото си остроумие си спечелва авторитет сред българските студенти в Лайпциг. Още през първатa година на следването си е избран за председател на българската секция при Славянското академическо дружество, на следващата става председател на дружеството. Подготвя дисертация на тема „Хайне и Русия“ но не я завършва, защото не успява да поработи, както възнамерявал, в руски библиотеки.
В Лайпциг Славейков завършва (1896 г.) кн. 1 от „Епически песни“, подготвя кн. 2, продължава да твори интимна лирика, извисявайки се над ранните си лирически произведения. (Стихосбирката „Сън за щастие“ е плод на многогодишна творческа работа в тази насока). Изпраща първите си критически текстове, излезли във в. „Знаме“.

В кръга „Мисъл“
Славейков се завръща в България в началото на 1898 г. Назначен е за учител в Софийската мъжка гимназия и е командирован в Народната библиотека в София. Става близък помощник на д-р Кръстьо Кръстев в редактирането на сп. „Мисъл“ и е в центъра на литературния кръг „Мисъл“. Поддиректор (1901–1909) и директор (1909–1911) на Народната библиотека, директор на Народния театър (1908–1909). През септември 1908 г. предприема с театъра турне из Македония, което в Битоля, Прилеп и други селища се превръща в културна и обществена манифестация, чийто вдъхновител е поетът директор. За краткия си престой в Народния театър Славейков се проявява като енергичен, високоерудиран и талантлив ръководител и режисьор. Бранейки независимостта на театъра от некомпетентни вмешателства, влиза в конфликт с министъра на просвещението Никола Мушанов и напуска.
През 1909 г. е командирован в Москва за участие в честването на 100-годишнината от рождението на Николай Гогол. Заедно с проф. Васил Златарски прибира в България костите на Марин Дринов и библиотеката му. От Русия Славейков пише няколко писма до Мара Белчева, в които се изявява като народолюбец и антимонархист, хуманист и демократ. По време на казионния Славянски събор (1910 г.) като ревностен славянофил-демократ, привърженик на идеята на славянско единение на чисто културна почва и на основа на братско съгласие Славейков протестира в отворено писмо до делегатите на събора и в реч на публично събрание.
В началото на март 1911 г. е командирован в Цариград, Атина, Неапол, Соренто, Рим, за да се запознае с библиотечните сгради и с развитието на библиотечното дело. След завръщането си в София Славейков се отдава на трескава работа: завършва ч. 2 на „Кървава песен“ (IV-VI песен), подготвя антологията „Немски поети“.
На 10 юли 1911 г. министърът на просвещението Стефан Бобчев го уволнява от поста директор на Народната библиотека и го назначава уредник на училищния музей при Министерството на народното просвещение. Славейков не заема длъжността и заминава за чужбина. Преди да отпътува, председателства събрание, на което се учредява клон на дружеството „Приятели на руския народ“ (с председател Анатол Франс). В края на август Славейков е в Цюрих, където го посреща Мара Белчева.
Живее в различни селища — Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен, Андермат, Логано. Силният душевен гнет влошава здравето му. Славейков прави героични усилия да работи. В края на ноември пристига в Италия. Най-дълго се задържа в Рим — 3 месеца. През май 1912 г. отново е на път — през Флоренция, към Енгандините, към планината, търсейки лек за тялото и душата. В края на месеца пристига в курортното селище Брунате над езерото Комо, където на 28 май умира. Поради преждевременната му смърт, предложението на шведския проф. Ал. Йенсен, преводач на „Кървава песен“ и на други негови творби, да бъде удостоен с Нобелова награда, не е разгледано от Нобеловия комитет.
Погребан е в селското гробище; костите му са пренесени в България през 1921 г.