Всеки човек има цели, към които се стреми и мечти, които копнее да сбъдне. Ако човек е упорит и последователен, ако полага всички усилия, то той би изключително удовлетворен от крайния резултат. Успехът е може би най-важният компонент, който би направил всеки щастлив. Щастието понякога се състои дори в самото преследване на успеха, в средствата, които се влагат, за да се постигне той.
Но какво се случва, ако целта е твърде висока, ако успехът изглежда непостижим? Заслужава ли си да пожертваме всичко, да използваме всички позволени и непозволени средства, само за да я постигнем? И да, и не. Да, ако от този успех зависи развитието на живота ти, ако той определя щастието ти за напред. Не, ако целта въплъщава някакви егоистични желания на дребни душици, ако това е просто поредната прищявка на някоя разглезена кукличка или мамино синче. Тези хора не биха могли да платят високата цена на успеха.
За различните хора понятието „успех” има различен смисъл. За някои той е издигане в службата, приемане в желаното училище, вземане на важен изпит. За други успехът се измерва с броя приятели, които имаш, с любовта, която винаги си търсил и най-накрая се намерил, с щастието и разбирателството, които царят в отношенията ти с другите. За всички тях успехът е изключително важен, защото от него зависи щастието и професионалното им развитие. В този случай целта оправдава всички средства. Стремежът на човека към пълноценен и радостен живот, живот, изпълнен с хубави моменти и удовлетворение от постигнатите цели, позволява да се използват дори „малко” непозволени средства. „Малко” не включва тежки престъпления като убийство, изнасилване, кражба. Човек опира до тези нечестни средства, кога вече е изпробвал всички други варианти и не е постигнал така търсения успех. Човекът е положил неимоверни усилия, пожертвал е времето, парите и семейството си и в крайна сметка не е успял. Затова нечестните средства могат да се използват, стига целта да си заслужава.
Но какво се случва, когато „малки” хора решат да се служат с непозволени средства, за да изпълнят своите „големи” цели? Настъпва анархия, беззаконие, корупция. Нечестното постига не успеха става водещо начало в действията на мързеливия или недобър служител, когато се опитва да получи повишение, на незнаещия ученик, когато преписва или на отблъснатия младеж, когато мисли как да раздели влюбените. Всички те биха използвали всяка възможност да се доберат до целта си, без значение колко хора ще наранят и колко мечти ще провалят.
Затова трябва добре да преценим дали наистина искаме да постигнем този успех, дали той е толкова важен за нас. И ако да, да дадем най-доброто от себе си и след това да приемем принципа „Целта оправдава средствата” за най-важен.
сряда, 2 юни 2010 г.
вторник, 1 юни 2010 г.
Багряна - вечната рушителка и съзидателка
Елисавета Багряна е сред творците, чиито битие и поетическа диря се съприкосновяват съдбовно с нашия град. Но волният дух на непокорната скитница прелетя над преградите на средата и утвърдените художествени измерения и се устреми към неизследвани естетически пространства. В този смисъл нейната поетическа "практика" е неотделима от обновителните авангардни търсения на европейската поезия на ХХ век, синтезирала типологичните и индивидуалните процеси на поетическото съзнание.
И не е случайно, че именно Багряна стана тяхна изразителка - личностната сетивност на поетесата чувствително резонира на тенденциите за изграждане на нова поетическа система за себеизразяване, в която лирическият герой се осъществява в друга, по-различна от обичайната успоредност със себе си и света. Духовното себеоткритие и разкрепостеност на тази героиня надмогва самоцелното взиране в собствената бездна - сетивна и мисловна, и достигна нови глъбини на емоционалната и естетическата изразност.
Елисавета Багряна е сред поетите, които в своето антисимволистич но отрицание утвърдиха неистовата виталност и пребъдност на живота. Новото самочувствие на себеоткрилия се човек, удивен от духовната си усетливост, е неотделимо от връзката с вековечните корени, с които поетесата заяви категорично близостта си още в стихотворението "Потомка":
"Може бе съм грешна и коварна,
може би сред път ще се сломя -
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице - земя."
("Вечната и святата", 1927 г.)
Преоткриването изначалната същност на важни за опоетизирането категории /земя, живот, народнопесенна традиция и др./, започнало след войните, през 40-те години се утвърждава в основна насоченост и елемент от светоусещането на лирическия герой в поезията ни. Пиршеството на сетивата е проявление не само на самопознаващия се дух, но и устремно подчиняване на тъжеството на живота. В същото време личното съзнание - в градежа на нова сетивност, пълнокръвие на чувствата и изживяванията, отрича спонтанно закостенелите порядки - вериги за освободения човек.
Въздигането на сетивата в основен инструмент на личностното световъзприеман е моделира вече един нов портрет на жената - "Пенелопа на ХХ век" - и нейната стойност иде от усещането за надмогване на сковаващите обвързаности. Навремето стиховете на противопоставен ост на вековечни традиции, норми и морал прозвучаха еретично и взривяващо наслоените представи за образа на жената - и в живота, и в поезията. Багряна въздигна човешкото самосъзнание и достойнство в главна ценност у жената на нашето столетие, богата с духовната бездна от световете и чувствата, които носи в сърцето си, и пишеща "бялата книга" на живота си:
Бих искала с един безумен скок в безкрая
да скъсам всички възли - и да видя
сама, освободена - себе си - лика си без
минало, без родословие, без възраст, име!
("Пенелопа на ХХ век")
Новото й самочувствие, подхранено от витални земни сокове, изригва жизнеутвърждава щия патос и ренесансовите послание на един нов светоглед, който търси нови времеви и пространствени очертания. Така личността е среда и орган на светопознанието , но и на нещо друго: процесите на промени в родната поезия са органичното притегляне за естетическо сродяване на Багряна с новата образно- пластическа изразителност, фокусираща човешките въжделения по красотата и безбрежността на живота. Героинята й е трептяща мембрана за промените в сложния материален и духовен свят, пресътворен от живия отклик на чувството и безкрайните му съприкосновения . Багряна - "волната сестра на вятъра", вменява на героинята си стремления към висини на духа и звездите като отрицание на вкоренени ретроградни представи за "рамкирания" живот и човек. Богатата нюансировка на индивидуалното чувство, естетическата обагреност на нещата от духовен порядък са само някои от проявите на поетическите й търсения. Тя натовари с особени характеристики "вечни" категории (време, любов, смърт) - с безбрежност на измеренията и динамика на преображенията. Поетическият синтез на предметни и духовни величини се изявява чрез индвидуалните им състояния - лица. И поезията, и лирическият герой в тези стихове се покоряват пред движението - като природен и духовен императив на живота, като сърцевина на себеосъществява нето. Поетесата изпя апотеоз- съкровение на възходящия живот, на майката и Родината, "засне" чрез ефекта на поетическото отражение тези свидни образи в човешкото съзнание ("Химн", "Моята песен", "Среща" и др.)
Съприкосновение то с тревожните сетива на епохата и времето "социализира" чувството, облъхва го със съмненията на самовзиращия се разум и с болката от дисхармонията и самотата ("Звезда на моряка" -1928 г.-1931 г. и "Сърце човешко" - 1932 г.-1936 г.)
Полифонията, симбиозата на сетивното и естетическото, благоприятстват проникването в енигмата на противоречията, постигане пълнотата на внушенията. Многогласната личностна структура на лирическия герой е рожба на докосването до много и противоречиви влияния в нашия алиениран урбанистичен век. Това придава драматизъм и нови дълбочини на вторичното самооткритие от човека на собствената същност, жигосва оценки и самоанализи. Защото действителностт а - рушителка на илюзии и надежди, не пощадява лирическата героиня, неприемаща конформисткото поведение и компромиси. Но и в болката, и в човешката скръб жизнелюбието всепобедно тържествува в спектъра на чувствата, въплътило противоречивата вселена на изживявания: извисеност, спад и отново тяга към висини и многоликост на духовния живот.
В тази поезия е закодирано движението на пластовете - природни и човешки, емоционални и мисловни, които уловиха същината на мига и вечността в тяхната непредвидимост - в равновесие и буреносно изригване, каквато е природата на съвременния човек. И стиховете на Багряна изваяха неговата крехко-ранима и твърда душа, с несломима поривност към светлината и ефимерен копнеж по неназовими светове. В тях тя бе неповторимата - в съвременната българска и европейска поезия - весталка и повелителка...
И не е случайно, че именно Багряна стана тяхна изразителка - личностната сетивност на поетесата чувствително резонира на тенденциите за изграждане на нова поетическа система за себеизразяване, в която лирическият герой се осъществява в друга, по-различна от обичайната успоредност със себе си и света. Духовното себеоткритие и разкрепостеност на тази героиня надмогва самоцелното взиране в собствената бездна - сетивна и мисловна, и достигна нови глъбини на емоционалната и естетическата изразност.
Елисавета Багряна е сред поетите, които в своето антисимволистич но отрицание утвърдиха неистовата виталност и пребъдност на живота. Новото самочувствие на себеоткрилия се човек, удивен от духовната си усетливост, е неотделимо от връзката с вековечните корени, с които поетесата заяви категорично близостта си още в стихотворението "Потомка":
"Може бе съм грешна и коварна,
може би сред път ще се сломя -
аз съм само щерка твоя вярна,
моя кръвна майчице - земя."
("Вечната и святата", 1927 г.)
Преоткриването изначалната същност на важни за опоетизирането категории /земя, живот, народнопесенна традиция и др./, започнало след войните, през 40-те години се утвърждава в основна насоченост и елемент от светоусещането на лирическия герой в поезията ни. Пиршеството на сетивата е проявление не само на самопознаващия се дух, но и устремно подчиняване на тъжеството на живота. В същото време личното съзнание - в градежа на нова сетивност, пълнокръвие на чувствата и изживяванията, отрича спонтанно закостенелите порядки - вериги за освободения човек.
Въздигането на сетивата в основен инструмент на личностното световъзприеман е моделира вече един нов портрет на жената - "Пенелопа на ХХ век" - и нейната стойност иде от усещането за надмогване на сковаващите обвързаности. Навремето стиховете на противопоставен ост на вековечни традиции, норми и морал прозвучаха еретично и взривяващо наслоените представи за образа на жената - и в живота, и в поезията. Багряна въздигна човешкото самосъзнание и достойнство в главна ценност у жената на нашето столетие, богата с духовната бездна от световете и чувствата, които носи в сърцето си, и пишеща "бялата книга" на живота си:
Бих искала с един безумен скок в безкрая
да скъсам всички възли - и да видя
сама, освободена - себе си - лика си без
минало, без родословие, без възраст, име!
("Пенелопа на ХХ век")
Новото й самочувствие, подхранено от витални земни сокове, изригва жизнеутвърждава щия патос и ренесансовите послание на един нов светоглед, който търси нови времеви и пространствени очертания. Така личността е среда и орган на светопознанието , но и на нещо друго: процесите на промени в родната поезия са органичното притегляне за естетическо сродяване на Багряна с новата образно- пластическа изразителност, фокусираща човешките въжделения по красотата и безбрежността на живота. Героинята й е трептяща мембрана за промените в сложния материален и духовен свят, пресътворен от живия отклик на чувството и безкрайните му съприкосновения . Багряна - "волната сестра на вятъра", вменява на героинята си стремления към висини на духа и звездите като отрицание на вкоренени ретроградни представи за "рамкирания" живот и човек. Богатата нюансировка на индивидуалното чувство, естетическата обагреност на нещата от духовен порядък са само някои от проявите на поетическите й търсения. Тя натовари с особени характеристики "вечни" категории (време, любов, смърт) - с безбрежност на измеренията и динамика на преображенията. Поетическият синтез на предметни и духовни величини се изявява чрез индвидуалните им състояния - лица. И поезията, и лирическият герой в тези стихове се покоряват пред движението - като природен и духовен императив на живота, като сърцевина на себеосъществява нето. Поетесата изпя апотеоз- съкровение на възходящия живот, на майката и Родината, "засне" чрез ефекта на поетическото отражение тези свидни образи в човешкото съзнание ("Химн", "Моята песен", "Среща" и др.)
Съприкосновение то с тревожните сетива на епохата и времето "социализира" чувството, облъхва го със съмненията на самовзиращия се разум и с болката от дисхармонията и самотата ("Звезда на моряка" -1928 г.-1931 г. и "Сърце човешко" - 1932 г.-1936 г.)
Полифонията, симбиозата на сетивното и естетическото, благоприятстват проникването в енигмата на противоречията, постигане пълнотата на внушенията. Многогласната личностна структура на лирическия герой е рожба на докосването до много и противоречиви влияния в нашия алиениран урбанистичен век. Това придава драматизъм и нови дълбочини на вторичното самооткритие от човека на собствената същност, жигосва оценки и самоанализи. Защото действителностт а - рушителка на илюзии и надежди, не пощадява лирическата героиня, неприемаща конформисткото поведение и компромиси. Но и в болката, и в човешката скръб жизнелюбието всепобедно тържествува в спектъра на чувствата, въплътило противоречивата вселена на изживявания: извисеност, спад и отново тяга към висини и многоликост на духовния живот.
В тази поезия е закодирано движението на пластовете - природни и човешки, емоционални и мисловни, които уловиха същината на мига и вечността в тяхната непредвидимост - в равновесие и буреносно изригване, каквато е природата на съвременния човек. И стиховете на Багряна изваяха неговата крехко-ранима и твърда душа, с несломима поривност към светлината и ефимерен копнеж по неназовими светове. В тях тя бе неповторимата - в съвременната българска и европейска поезия - весталка и повелителка...
"Снаха" - ценности и цялостност, инфлация и разпад
Човек притежава спонтанни съзидателни сили, чрез които се социализира. Когато те се натъкнат на пречки или на непреодолими препятствия, ограничаващи естественото им разгръщане, настъпва фрустрация (Киров 1988: 98-99). Това е състояние на ощетеност, незадоволеност от живота, което поражда омраза, комплекси, неврози (Дако 1995: 514). Градивните сили се модифицират в рушителни.
Цялата същност на човека е желание и стремеж (А. Шопенхауер). Четирите основни човешки желания са: за ново, за сигурност, за признание, за умение (Киров 1988: 20). Значителна част от поведението на хората още в най-ранна възраст се определя от реакциите спрямо нови външни дразнители, от търсенето на непознати предизвикателства, за да задоволят иманентния си стремеж към преодоляване на постигнатото. Новото стимулира всяка жизнена дейност и доставя радост, еднообразието угнетява и акумулира умора (Киров 1988: 19-23). Но неофилията може да се трансформира в своята противоположност неофобията - омраза към новото, тъй като то крие риск от неуспех, провал, загиване, докато старото, провереното е сигурност (Киров 1988: 21). Смята се, че колкото са по-изразителни инстинктите, толкова по-ограничен е диапазонът, в който се долавя новото (Киров 1988: 21), стеснява се каталогът на търсените неща, те се превръщат в свръхценности. В придобиването и натрупването им - например на определен вид блага, без това да е житейски необходимо, се съсредоточава енергията на индивида, това дава смисъл на неговото съществуване.
На определен етап от еволюционния процес са възникнали инстанции, които контролират разгъването на "инстинктивните програми за поведение" (Киров 1988: 17). Това са вината и срамът - отчасти съзнавани, отчасти несъзнавани функции на Свръх-Аза, "сигнали, променящи динамиката на онази част от поведението, която е нагонно обусловена" (Киров 1988: 17). Тяхната поява е направила възможно възникването на трайни човешки общности. Когато в даден колектив те биват изтласкани или атрофират, там "настъпва регресия, обуславяща вътрешновидова агресия и разпад на общността" (Киров 1988: 17).
Възможностите за освобождаване от вина са две: покриване със защитни средства, което обаче не изличава чувството за вина и то продължава да се мултиплицира в погрешни действия или невротични симптоми; и "осъзнаването, признаването, самокритиката, покаянието и изкуплението" (Киров 1988: 18). А начините за изкупление са три: "изповед, добро дело или себенаказване (достигащо понякога себеунищожение)" (Киров 1988: 18).
Как са осмислени и художествено превъплътени тези социалнопсихологически антропологизми в романа "Снаха"?
Използвайки своите съзидателни сили, дядо Боню Юрталана полага основите на фамилното материално благосъстояние: "той от едно агънце цяло стадо направи... Богатството, дето го имаме, оттам му е маята" (Караславов 1995: 193). Синът му Стойко вече е "човек от средна ръка", а внукът Тодор - богаташ (90), който владее най-хубавата и голяма нива в целия кър (93), "цяло поле" (97). Това е постигнато с неимоверен труд, събирано е парче по парче с множество лишения и мъки (211). Наистина, слуховете за придобити жълтици чрез изнудване през войната в Беломорието като че ли се потвърждават от израза "За парите от войната загатваше той" (133). Но общественото мнение отдава заслуженото и на Тодор Юрталана - отчита, че е добър стопанин, предприемчив и находчив, държи на думата си, умее да работи, знае какво и кога да посее, цяло село него гледа (30, 94-95, 160). И въпреки недостатъците му - скрит, користен (84), недоверчив (21), недружелюбив (87), го изтъкват за "най-примерният човек в цялата околия" (160).
Сам Тодор Юрталана се счита за "прост и див" (39), защото единственото, което умее, е земеделието: "Да е земя, да е рало, да е вол, знае как да ги оцени и какво да прави с тях" (38). Не е доволен от това, то го гнети, защото смята, че богатството се крие в машината, в търговията и в учението (96): "Ако имаше кой да ме учи мене, ехее, света на пръст щях да въртя сега!" (172).
Израснал и възпитан в една затворена и консервативна среда, която не може да му предложи нищо освен къртовски труд и стеснен кръгозор, Юрталана се притеснява, страхува се и дори мрази новото: механиците и машинистите за него са люде от тайнствен свят, няма им вяра, определя ги като хитреци, измамници, крадци (38), мрази и учените, понеже "развалиха света" (67), градът му се струва много сложен, разнолик и коварен (96). Сигурност намира само в стоката, в имота, т.е. в познатото. Вкопчването в земеделската работа и влагането на цялата енергия в събиране на богатството е компенсация за лишаването му от алтернатива и за невъзможността да разгърне деятелната си натура. Постепенно го заробва страстта към придобиване и натрупване. Тъй като земеделието не го задоволява, пробва силите си и в политиката, възлага надежди на сина си Алекси, гордее се със своя зет Тоню, който от парата сто ще направи (143).
Страстта е прекалено и изключително влечение, съпроводено със "смущения в поведението и в моралната нагласа" (Дако 1995: 509). Тя може да се превърне в болест, когато "породи физическо и душевно разстройство, които засягат целостта на личността", т.е. когато предизвика нарушаване на вътрешното равновесие, възбужда силна тревожност и постоянна напрегнатост, критичното чувство изчезва (Дако 1995: 509).
Тодор Юрталана е все сърдит, начумерен, нервен, с нищо не може да му се угоди (22), мисли, че го мамят, не вярва на Стойко, подозира Севда, не зачита съпругата си, сопва се, крещи, хока всички, сгризва ги (22-26). Това са белези на задълбочаваща се фрустрация. Примерният стопанин, способен на доброжелателност спрямо аргатина (36) и селяните (41), на услуга на Делчо Сертлиев (40) и на отстъпки на Добра и дъщерите й (23), на възхита пред девичата хубост (27), къщовността (89) и естетичната дреха (90), на срам и на съобразяване с казаното от другите (54), притежаващ съзнание за отговорност (53), се изражда в обществен хищник и политикан, домашен сатрап, тъмен себичен субект.
Ако убива - в известен смисъл нещастно случайно, детето на Гочо Астаров, воден от слепия инстинкт на труженик, чиято стока съсипват (47), Юрталана вече съзнателно допринася и носи морална вина за претоварването на Стойко, довело до смъртта му, за разглезването и разхайтването на Алекси, за превръщането на дома в ад, а искането Севда "да падне и да умре" (188) и съжалението, че не се е разправил с нея: "Ах, да знаех, само да знаех!... Щях да я наредя, щях да я оправя аз!" (188), изразяват пълното обсебване на съзнанието му от престъпни помисли и мизантропия. Това проличава също от честите угризения и от събуждането на чувството му за срам. В началото Юрталана често съобразява постъпките си с обществото и ги претегля според неговия евентуален отклик. Но тези прояви се разреждат, покриването със защитни средства става поведенческа стратегия - закопава трупчето на детето, прикрива злодеянието си, поръчва курбани, опитва се да купи мълчанието на Севда, за да се стигне до категоричното "ако ще би светът да пропадне" (213). Колкото е нараствало богатството му, толкова е обеднявала неговата същност откъм човещина! Неговото сърце, животът му е Голямата нива!
За всяка своя стъпка, мисъл, качество Юрталана намира оправдание, може да бъде "амнистиран" и заради някаква социална предпоставка, обусловеност, закономерност, стечение на обстоятелствата и пр. Но липсата на чувство за вина може да бъде обяснено единствено с отсъствието дори на частица човечност. Потрес извиква тази пълна дехуманизираност! Обществото, времето, разбира се, са оказали своето влияние - той е "образ-тип, който носи на плещите си една класа и една епоха на националния живот на българина" (Султанов 1979: 258). Лично Караславов го смята за "жертва на условията". Главният отговорник за това, което представлява, обаче е самият човек!
Сълзите на героя в края на романа не са свидетелство нито за връщане към хармонията с природата, нито за просветление. Просълзяването е подсъзнателна рефлексия, излаз чрез тялото на психологическа конфликтност (Дако 1995: 150), емоционално разтоварване, необходимо освобождаване от мъката на безсилието. Ето защо те не могат да бъдат израз на осъзнаване на вина, покаяние и оттам на готовност за изкупление, а са отказ от активност, пресметнато примирение, за да бъде смекчено наказанието и да се избегне изнудването на Казълбашеви. Жестока е участта, която сам си е подготвил - единственото, с което остава на финала героят, е комат хляб (221).
Осланяйки се на присъдата Божия - "Каквото рече господ" (220), той всъщност отново си е направил сметката: "сметката си е сметка" (24), "сметка държа аз" (143), тъй като разчита да размени признанието си срещу милост и опрощение. Дарът от Бога - името Тодор означава точно това, обаче се е превърнал в тегоба за хората и за Господа, защото човекът е предпочел да служи на дявола за богатство. Дори да му бъде произнесена минимална присъда, той не ще може да задържи имането си: Тоню и Алекси, обиграният мошеник и непоправимият разсипник, чакат своя час за грабене.
Романът започва със здрачаване, завършва с разсъмване. Но това не е времеви акомпанимент на преодоляване на собствената "нощ" - съществуването под обертоновете на грубите инстинкти и тъмните страсти. Зазоряването експлицира освобождаването не на Юрталана, а от него.
Мрачният характер на героя предопределя и неговата самота. Той отчуждава селяните с пазарлъците за свършената работа и отбиването на уговореното заплащане: "Ако ти стъпя на работата, на!" - заявява му Петра Цървенакова (23); с изнудването на изпаднали в беда - Делчо Сертлиев (41); с искането на услуга за услуга, въпреки различията в убежденията (128-129); с търсенето на облаги от властта - "да вземем общината, ще видиш тогава" (128) и т.н. И за него гласуват само двама (130). Не го обичат и родствениците му: братът Иван (98), чичото Атанас (36), племенникът Паню (90).
Живеейки само със и за своите интереси, Юрталана се чувства като у дома си не вкъщи, а на нивата (44). Той угнетява дори своето семейство: съпругата си е превърнал в своя черна сянка, Стойко - в сляп изпълнител (175), Алекси - в "мамино детенце", Севда - в безропотна прислужница (174), дома - в мъчилище без блага дума и живот (140). Конфигурацията между поколенията е както при Гераците - старото не разбира младото, не се съобразява с неговите качества, стремежи и желания, това подготвя конфронтацията, чийто завършек е разпадът на родовата общност и на отделната личност. Смъртта на Стойко - пожелателното име заклина да бъде устойчив, здрав, безплодието на Севда, увличането на Алекси в лоши пътища - а антропонимът означава обратното, защитник, помощник, са конкретизации на процеса на родова дегенерация, в който Юрталана има значителен, дори определящ принос и като индивидуалност, и като персонификация на социални фактори.
В свят, в който първенци са хора като Тодор Юрталана, рефрактира и най-светлото, най-чистото чувство. За Севда например любовта идва "някак изведнъж, слепешката" (201), героинята я приема като победа над момите в селото и като че ли повече се радва на завистта им, отколкото на личната си сполука (89, 201). Тя се включва в театралниченето на майка си, целящо предразполагането на Стойко към женитба. Старата Казълбашка бди, спотайва се на чардачето, очите й горят като на "ловка, умна и опитна котка" (30), тръпне от страх "да не изтърват най-богатия и най-личния момък в селото", защото достойнствата на Стойко са в комплект със заможността на неговия баща. Заслужава си грижите преиграването: "Това богатство самт се мушка в ръцете ни, да гледаме само да не го изпуснем!" (30), нека Юрталана да закачи алтъните на шията на Севда, а на нея да брои агърлъка (57). Мъжът й Илия се преструва на равнодушен, но е дълбоко развълнуван, възгордян и доволен от сватосването: "всички в селото ще заприказват за него и как, като минава из улиците, жените ще го изглеждат със завист и ще се пукат от яд" (56). Унизителното е не толкова в тези мисли, в преструвките и злорадството, колкото в използването на чувството между младите за изгоди и употребата на един користен поведенчески образец като прецедент, чиито рецидиви при подходящи условия неизбежно ще се проявят и у влюбената дъщеря. Севда усвоява освен начина на мислене на своите родители и техните похвати: усмихва се на зълва си, а я проклина в душата си, коси се, че "ще ни ядат, познава се", дебне всяка стъпка и подслушва разговорите между Гина и Мария (138).
Многогодишното послушничество в дома на Юрталанови, загубата на Стойко - единствената й опора там, неприязънта на свекъра и напъждането й по възможно най-противния начин дават своя отровен плод - омразата. Гордостта, че е богаташка снаха, е задоволявала нейното его (114, 174), но е търпяла и понеже разчита на имуществен дял. Мълчала е толкова години за убийството на детето, тъй като в неин интерес е тайната да не излезе наяве - ако разкрият Юрталана, имотът може да се разпадне, тогава тя няма да се радва и гордее, че е снаха на заможен човек (107). Неполучила признание и напъдена с празни ръце, Севда напуска свекъровия двор като невестулка (180) - символ на злобата и на отмъстителността. Вече може да заяви: "Пък ако искам, една думичка само да продумам за Астаровото момче" (187). На Юрталана - по юрталановски пресметливо! И предава щафетата на родителите си, като разказва на майка си за убийството на момчето, уж без да се усети (195). По пилатовски! Впрочем неслучайно бащата изтъква като главно нейно качество хитростта (56)!
Колко струва, че й е противно да води пазарлъци за цената на своето мълчание (195), страшната разпра за имота й тежи (201), съжалява грохналия само за няколко часа възрастен човек (192, 195), щом й е драго, "като удари свекъра си там, дето той и не очакваше" (195), настоява на крайните искания на родителите си, намерили сгода да изнудват изнудвача и да се облагодетелстват от нещастието на дъщеря си, защото "днеска не трябва да имаш милост към другите, ако искаш да се подсигуриш, па и децата си да наредиш" (30), и отказва прошка на унизения си вече мъчител? Обичта - това означава името Севда, в средата на юрталановци и казълбашевци се е изродила в ненавист! Какво по-жестоко изобличение, обвинение и осъждане на общество, в което хората и "за най-дребната работа се ядяха" (56)? "Криво са го наредили този свят" - заключава Илия Казълбашев и не си дава сметка, че той е един от виновниците за "изкривяването" на обществената система. "В този роман - констатира С. Султанов, има лято, има есен, има зима, няма пролет" (Султанов 1979: 253). Защото я няма в света на юрталановци и казълбашевци! Както не достигат и светлината, и топлината. Надеждата е в разсъмването - бъдеще.
Като всяка дискурсивна словесна структура, "Снаха" е в някаква степен продукт и на колективната културна памет, тъй като авторът, съзнателно или не, вплита в творбата си набор от характерни елементи на традицията - мотиви, персонажи, символи (Ю. Лотман), и в крайна сметка създава концептуализиран мит от културни знаци, които трябва да бъдат разтълкувани в тяхната взаимосвързаност (Н. Фрай). Това обуславя необходимостта от съотнасяне на определения текст към феномени на трите стожера на традицията - православието, народното творчество, митологията; от търсене в стратиграфски план зад конкретната първоравнинна повърхност на общи морфологични и смислови компоненти и от систематизиране на аналогиите на равнище семантични пластове, които условно могат да бъдат наречени библейски, фолклорен, митологичен.
Цялата същност на човека е желание и стремеж (А. Шопенхауер). Четирите основни човешки желания са: за ново, за сигурност, за признание, за умение (Киров 1988: 20). Значителна част от поведението на хората още в най-ранна възраст се определя от реакциите спрямо нови външни дразнители, от търсенето на непознати предизвикателства, за да задоволят иманентния си стремеж към преодоляване на постигнатото. Новото стимулира всяка жизнена дейност и доставя радост, еднообразието угнетява и акумулира умора (Киров 1988: 19-23). Но неофилията може да се трансформира в своята противоположност неофобията - омраза към новото, тъй като то крие риск от неуспех, провал, загиване, докато старото, провереното е сигурност (Киров 1988: 21). Смята се, че колкото са по-изразителни инстинктите, толкова по-ограничен е диапазонът, в който се долавя новото (Киров 1988: 21), стеснява се каталогът на търсените неща, те се превръщат в свръхценности. В придобиването и натрупването им - например на определен вид блага, без това да е житейски необходимо, се съсредоточава енергията на индивида, това дава смисъл на неговото съществуване.
На определен етап от еволюционния процес са възникнали инстанции, които контролират разгъването на "инстинктивните програми за поведение" (Киров 1988: 17). Това са вината и срамът - отчасти съзнавани, отчасти несъзнавани функции на Свръх-Аза, "сигнали, променящи динамиката на онази част от поведението, която е нагонно обусловена" (Киров 1988: 17). Тяхната поява е направила възможно възникването на трайни човешки общности. Когато в даден колектив те биват изтласкани или атрофират, там "настъпва регресия, обуславяща вътрешновидова агресия и разпад на общността" (Киров 1988: 17).
Възможностите за освобождаване от вина са две: покриване със защитни средства, което обаче не изличава чувството за вина и то продължава да се мултиплицира в погрешни действия или невротични симптоми; и "осъзнаването, признаването, самокритиката, покаянието и изкуплението" (Киров 1988: 18). А начините за изкупление са три: "изповед, добро дело или себенаказване (достигащо понякога себеунищожение)" (Киров 1988: 18).
Как са осмислени и художествено превъплътени тези социалнопсихологически антропологизми в романа "Снаха"?
Използвайки своите съзидателни сили, дядо Боню Юрталана полага основите на фамилното материално благосъстояние: "той от едно агънце цяло стадо направи... Богатството, дето го имаме, оттам му е маята" (Караславов 1995: 193). Синът му Стойко вече е "човек от средна ръка", а внукът Тодор - богаташ (90), който владее най-хубавата и голяма нива в целия кър (93), "цяло поле" (97). Това е постигнато с неимоверен труд, събирано е парче по парче с множество лишения и мъки (211). Наистина, слуховете за придобити жълтици чрез изнудване през войната в Беломорието като че ли се потвърждават от израза "За парите от войната загатваше той" (133). Но общественото мнение отдава заслуженото и на Тодор Юрталана - отчита, че е добър стопанин, предприемчив и находчив, държи на думата си, умее да работи, знае какво и кога да посее, цяло село него гледа (30, 94-95, 160). И въпреки недостатъците му - скрит, користен (84), недоверчив (21), недружелюбив (87), го изтъкват за "най-примерният човек в цялата околия" (160).
Сам Тодор Юрталана се счита за "прост и див" (39), защото единственото, което умее, е земеделието: "Да е земя, да е рало, да е вол, знае как да ги оцени и какво да прави с тях" (38). Не е доволен от това, то го гнети, защото смята, че богатството се крие в машината, в търговията и в учението (96): "Ако имаше кой да ме учи мене, ехее, света на пръст щях да въртя сега!" (172).
Израснал и възпитан в една затворена и консервативна среда, която не може да му предложи нищо освен къртовски труд и стеснен кръгозор, Юрталана се притеснява, страхува се и дори мрази новото: механиците и машинистите за него са люде от тайнствен свят, няма им вяра, определя ги като хитреци, измамници, крадци (38), мрази и учените, понеже "развалиха света" (67), градът му се струва много сложен, разнолик и коварен (96). Сигурност намира само в стоката, в имота, т.е. в познатото. Вкопчването в земеделската работа и влагането на цялата енергия в събиране на богатството е компенсация за лишаването му от алтернатива и за невъзможността да разгърне деятелната си натура. Постепенно го заробва страстта към придобиване и натрупване. Тъй като земеделието не го задоволява, пробва силите си и в политиката, възлага надежди на сина си Алекси, гордее се със своя зет Тоню, който от парата сто ще направи (143).
Страстта е прекалено и изключително влечение, съпроводено със "смущения в поведението и в моралната нагласа" (Дако 1995: 509). Тя може да се превърне в болест, когато "породи физическо и душевно разстройство, които засягат целостта на личността", т.е. когато предизвика нарушаване на вътрешното равновесие, възбужда силна тревожност и постоянна напрегнатост, критичното чувство изчезва (Дако 1995: 509).
Тодор Юрталана е все сърдит, начумерен, нервен, с нищо не може да му се угоди (22), мисли, че го мамят, не вярва на Стойко, подозира Севда, не зачита съпругата си, сопва се, крещи, хока всички, сгризва ги (22-26). Това са белези на задълбочаваща се фрустрация. Примерният стопанин, способен на доброжелателност спрямо аргатина (36) и селяните (41), на услуга на Делчо Сертлиев (40) и на отстъпки на Добра и дъщерите й (23), на възхита пред девичата хубост (27), къщовността (89) и естетичната дреха (90), на срам и на съобразяване с казаното от другите (54), притежаващ съзнание за отговорност (53), се изражда в обществен хищник и политикан, домашен сатрап, тъмен себичен субект.
Ако убива - в известен смисъл нещастно случайно, детето на Гочо Астаров, воден от слепия инстинкт на труженик, чиято стока съсипват (47), Юрталана вече съзнателно допринася и носи морална вина за претоварването на Стойко, довело до смъртта му, за разглезването и разхайтването на Алекси, за превръщането на дома в ад, а искането Севда "да падне и да умре" (188) и съжалението, че не се е разправил с нея: "Ах, да знаех, само да знаех!... Щях да я наредя, щях да я оправя аз!" (188), изразяват пълното обсебване на съзнанието му от престъпни помисли и мизантропия. Това проличава също от честите угризения и от събуждането на чувството му за срам. В началото Юрталана често съобразява постъпките си с обществото и ги претегля според неговия евентуален отклик. Но тези прояви се разреждат, покриването със защитни средства става поведенческа стратегия - закопава трупчето на детето, прикрива злодеянието си, поръчва курбани, опитва се да купи мълчанието на Севда, за да се стигне до категоричното "ако ще би светът да пропадне" (213). Колкото е нараствало богатството му, толкова е обеднявала неговата същност откъм човещина! Неговото сърце, животът му е Голямата нива!
За всяка своя стъпка, мисъл, качество Юрталана намира оправдание, може да бъде "амнистиран" и заради някаква социална предпоставка, обусловеност, закономерност, стечение на обстоятелствата и пр. Но липсата на чувство за вина може да бъде обяснено единствено с отсъствието дори на частица човечност. Потрес извиква тази пълна дехуманизираност! Обществото, времето, разбира се, са оказали своето влияние - той е "образ-тип, който носи на плещите си една класа и една епоха на националния живот на българина" (Султанов 1979: 258). Лично Караславов го смята за "жертва на условията". Главният отговорник за това, което представлява, обаче е самият човек!
Сълзите на героя в края на романа не са свидетелство нито за връщане към хармонията с природата, нито за просветление. Просълзяването е подсъзнателна рефлексия, излаз чрез тялото на психологическа конфликтност (Дако 1995: 150), емоционално разтоварване, необходимо освобождаване от мъката на безсилието. Ето защо те не могат да бъдат израз на осъзнаване на вина, покаяние и оттам на готовност за изкупление, а са отказ от активност, пресметнато примирение, за да бъде смекчено наказанието и да се избегне изнудването на Казълбашеви. Жестока е участта, която сам си е подготвил - единственото, с което остава на финала героят, е комат хляб (221).
Осланяйки се на присъдата Божия - "Каквото рече господ" (220), той всъщност отново си е направил сметката: "сметката си е сметка" (24), "сметка държа аз" (143), тъй като разчита да размени признанието си срещу милост и опрощение. Дарът от Бога - името Тодор означава точно това, обаче се е превърнал в тегоба за хората и за Господа, защото човекът е предпочел да служи на дявола за богатство. Дори да му бъде произнесена минимална присъда, той не ще може да задържи имането си: Тоню и Алекси, обиграният мошеник и непоправимият разсипник, чакат своя час за грабене.
Романът започва със здрачаване, завършва с разсъмване. Но това не е времеви акомпанимент на преодоляване на собствената "нощ" - съществуването под обертоновете на грубите инстинкти и тъмните страсти. Зазоряването експлицира освобождаването не на Юрталана, а от него.
Мрачният характер на героя предопределя и неговата самота. Той отчуждава селяните с пазарлъците за свършената работа и отбиването на уговореното заплащане: "Ако ти стъпя на работата, на!" - заявява му Петра Цървенакова (23); с изнудването на изпаднали в беда - Делчо Сертлиев (41); с искането на услуга за услуга, въпреки различията в убежденията (128-129); с търсенето на облаги от властта - "да вземем общината, ще видиш тогава" (128) и т.н. И за него гласуват само двама (130). Не го обичат и родствениците му: братът Иван (98), чичото Атанас (36), племенникът Паню (90).
Живеейки само със и за своите интереси, Юрталана се чувства като у дома си не вкъщи, а на нивата (44). Той угнетява дори своето семейство: съпругата си е превърнал в своя черна сянка, Стойко - в сляп изпълнител (175), Алекси - в "мамино детенце", Севда - в безропотна прислужница (174), дома - в мъчилище без блага дума и живот (140). Конфигурацията между поколенията е както при Гераците - старото не разбира младото, не се съобразява с неговите качества, стремежи и желания, това подготвя конфронтацията, чийто завършек е разпадът на родовата общност и на отделната личност. Смъртта на Стойко - пожелателното име заклина да бъде устойчив, здрав, безплодието на Севда, увличането на Алекси в лоши пътища - а антропонимът означава обратното, защитник, помощник, са конкретизации на процеса на родова дегенерация, в който Юрталана има значителен, дори определящ принос и като индивидуалност, и като персонификация на социални фактори.
В свят, в който първенци са хора като Тодор Юрталана, рефрактира и най-светлото, най-чистото чувство. За Севда например любовта идва "някак изведнъж, слепешката" (201), героинята я приема като победа над момите в селото и като че ли повече се радва на завистта им, отколкото на личната си сполука (89, 201). Тя се включва в театралниченето на майка си, целящо предразполагането на Стойко към женитба. Старата Казълбашка бди, спотайва се на чардачето, очите й горят като на "ловка, умна и опитна котка" (30), тръпне от страх "да не изтърват най-богатия и най-личния момък в селото", защото достойнствата на Стойко са в комплект със заможността на неговия баща. Заслужава си грижите преиграването: "Това богатство самт се мушка в ръцете ни, да гледаме само да не го изпуснем!" (30), нека Юрталана да закачи алтъните на шията на Севда, а на нея да брои агърлъка (57). Мъжът й Илия се преструва на равнодушен, но е дълбоко развълнуван, възгордян и доволен от сватосването: "всички в селото ще заприказват за него и как, като минава из улиците, жените ще го изглеждат със завист и ще се пукат от яд" (56). Унизителното е не толкова в тези мисли, в преструвките и злорадството, колкото в използването на чувството между младите за изгоди и употребата на един користен поведенчески образец като прецедент, чиито рецидиви при подходящи условия неизбежно ще се проявят и у влюбената дъщеря. Севда усвоява освен начина на мислене на своите родители и техните похвати: усмихва се на зълва си, а я проклина в душата си, коси се, че "ще ни ядат, познава се", дебне всяка стъпка и подслушва разговорите между Гина и Мария (138).
Многогодишното послушничество в дома на Юрталанови, загубата на Стойко - единствената й опора там, неприязънта на свекъра и напъждането й по възможно най-противния начин дават своя отровен плод - омразата. Гордостта, че е богаташка снаха, е задоволявала нейното его (114, 174), но е търпяла и понеже разчита на имуществен дял. Мълчала е толкова години за убийството на детето, тъй като в неин интерес е тайната да не излезе наяве - ако разкрият Юрталана, имотът може да се разпадне, тогава тя няма да се радва и гордее, че е снаха на заможен човек (107). Неполучила признание и напъдена с празни ръце, Севда напуска свекъровия двор като невестулка (180) - символ на злобата и на отмъстителността. Вече може да заяви: "Пък ако искам, една думичка само да продумам за Астаровото момче" (187). На Юрталана - по юрталановски пресметливо! И предава щафетата на родителите си, като разказва на майка си за убийството на момчето, уж без да се усети (195). По пилатовски! Впрочем неслучайно бащата изтъква като главно нейно качество хитростта (56)!
Колко струва, че й е противно да води пазарлъци за цената на своето мълчание (195), страшната разпра за имота й тежи (201), съжалява грохналия само за няколко часа възрастен човек (192, 195), щом й е драго, "като удари свекъра си там, дето той и не очакваше" (195), настоява на крайните искания на родителите си, намерили сгода да изнудват изнудвача и да се облагодетелстват от нещастието на дъщеря си, защото "днеска не трябва да имаш милост към другите, ако искаш да се подсигуриш, па и децата си да наредиш" (30), и отказва прошка на унизения си вече мъчител? Обичта - това означава името Севда, в средата на юрталановци и казълбашевци се е изродила в ненавист! Какво по-жестоко изобличение, обвинение и осъждане на общество, в което хората и "за най-дребната работа се ядяха" (56)? "Криво са го наредили този свят" - заключава Илия Казълбашев и не си дава сметка, че той е един от виновниците за "изкривяването" на обществената система. "В този роман - констатира С. Султанов, има лято, има есен, има зима, няма пролет" (Султанов 1979: 253). Защото я няма в света на юрталановци и казълбашевци! Както не достигат и светлината, и топлината. Надеждата е в разсъмването - бъдеще.
Като всяка дискурсивна словесна структура, "Снаха" е в някаква степен продукт и на колективната културна памет, тъй като авторът, съзнателно или не, вплита в творбата си набор от характерни елементи на традицията - мотиви, персонажи, символи (Ю. Лотман), и в крайна сметка създава концептуализиран мит от културни знаци, които трябва да бъдат разтълкувани в тяхната взаимосвързаност (Н. Фрай). Това обуславя необходимостта от съотнасяне на определения текст към феномени на трите стожера на традицията - православието, народното творчество, митологията; от търсене в стратиграфски план зад конкретната първоравнинна повърхност на общи морфологични и смислови компоненти и от систематизиране на аналогиите на равнище семантични пластове, които условно могат да бъдат наречени библейски, фолклорен, митологичен.
Абонамент за:
Публикации (Atom)