Търсене в този блог

Зарежда се...

събота, 8 май 2010 г.

Образът на Гергана - въплъщение на идеала за българската жена (ЛИС)

С незалязваща светлина и сила, като истински бисер между епическите произведения на Петко Славейков блести „Изворът на Белоногата”. Тя е единствената негова творба, дошла до нас в завършен вид. В тази поема се чувства най-осезателно благотворното влияние на фолклора. То не се ограничава само в използването на баладични мотиви от митическите песни. Не само мотивът за вграждане приближава поета до народното творчество. Славейков майсторски е овладял художествените похвати и средства за народния епос. Това проличава, както в цялостното звучене и композиционната постройка на поемата, така и в изграждането на отделни образи.

Сюжетната линия на поемата „Изворът на Белоногата” не е утежнена от излишни случки и описания. Изградена в епически план, творбата е наситена с лирическо съдържание. Сюжетът се очертава от четири епизода: любовта между Гергана и Никола и подслушването от черната веда; срещата на извора между Гергана и везира; заболяването и смъртта на Гергана; изчезването на Никола. Централен епизод е вторият и това не е случайно, защото в него е изразена основната идея на творбата. Като рисува неочакваната утринна среща, с напрегнатия разговор между Гергана и турския везир, поетът успява по великолепен начин да покаже нравствената красота и устойчивост на българката, и нейната непреклонна любов към всичко родно.

Много и завидни са художествените достойнства на „Изворът на Белоногата”. Между тях най-високо постижение на Славейковото перо е образът на Гергана - въплъщение на народния идеал. По неповторим начин поетът успява да изрази народния еталон за красива, работлива, родолюбива, духовно непоклатима и смела българка. Още в първите стихове той поставя в стила на народната песен щрихи към нейния портрет:



Гергана пиле шарено,

Гергана кротко агънце,

Кат бисер между мъниста

Тя била между момите.



Гергана е изобразена не само, като най-личната мома в Бисерча. В нейния образ са въплътени характерни черти, родени в условията на патриархалните нрави в българското село. На девойката не са чужди народните поверия за змейове, самодиви и веди. Тя живее с чудната образност на песните и легендите, обитавани от свръхестествени същества, рожба на народната фантазия. Славейков се стреми да покаже душевните вълнения на селската девойка, която познава и ревностно спазва нравите, предавани през поколенията. За нея е немислимо в полунощ да даде китка на любимия си. Учили са я, че:



Китка се дава за обич,

Кога зора зазори;

В зори е китка кръвена...



В първия епизод на поемата образът на Гергана е само загатнат на фона на патриархалния бит. Богатството и силата на нейната душа се разкриват напълно във втората част на поемата, когато героинята е изправена пред опасността да бъде откъсната от родния край и отвлечена в турския харем.

Преди всичко, Славейков изтъква трудолюбието на българката, която от ранни зори започва работа:



Рано ранила Гергана,

Станала, та се умила...



Тя не се срамува да работи и с достойнство отговаря на учудения везир:



Рано съм, аго, ранила

За прясна вода студена,

По-рано да си ошетам...

Тейко ми, стара стария,

Бърза на нива да идем.



Българската девойка не може да си представи живота без труд, който осмисля нейното съществуване. Носителка на тази ценна добродетел, Гергана никога не би заменила жизнерадостния труд с безделието, лентяйството и разкоша в турския харем. Категорично отхвърля примамливите покани на везира да заминат заедно за Стамбул:



Добре съм, аго, аз тука

При старий баща и майка,

Мен не тежи шетнята,

Откакто съм се родила,

Все тъй съм расла, порасла,

Кога по нива, по лозе

На стар бащица на помощ,

Кога пък в къщи да шетам

На мила майка отмяна.



Гергана е изобразена като носителка и на друго ценно качество – родолюбието. Тя обича родния бащин дом и не желае да го смени и за най- разкошните сараи. Нейната привързаност към майка и баща, към родни ливади и „мала градинка” е покъртителна.

С проникновение и удивителна сила, поетът представя любовта на момата към всичко българско:



Няма там, аго, по вази,

Няма там стени таквизи,

Зиме със здравчец обрасли,

Лете със сива лиляка;

Няма там бяло кокиче,

Ни теменужка дъхава

Между къдрави шубрачки;

В поля чернока аглика

На всяко равно пладнище-

Злат минзухарец в равнище,

Ни ален божур в странище...



Поетът е изобразил великолепен портрет на българката, като подчертава нейната твърдост, непреклонна любов към българщината, привързаността към цветята от моминската градинка.

Колкото по-настоятелен става турският големец в желанието си да пречупи волята на Гергана, толкова по-релефно се откроява нейният образ. Тя не се страхува да заяви директно в очите на везира:



Стамбул е, аго, за мене

Тука, дето съм родена,

А най-хубавите сараи,

Там онзи бащин дом.



Българката е вярна на първата си любов. Клетвата, дадена пред любимия, е свята и непристъпна. В думите на Гергана лъха своеобразна дързост и воля да отстоява до край правото си на обич:



Най-подир, аго, знаеш ли?

Ако не знаеш, да знаеш:

Аз съм се клела, заклела

И клетвата ми вярна е:

Първо ми либе Никола –

Първо венчило той ще е...



Образът на Гергана е майсторски изваян. Със силата на добре употребени епитети и сравнения, чрез вълнуващия, изпълнен с драматизъм диалог, с помощта на колоритен и свеж език е нарисуван нейният външен и вътрешен портрет. Действената сила на образа се крие в ярката патриотична устременост. Девойката ни завладява с непоколебимото си и достойно държание. В нейния образ са въплътени добродетелите на българката в периода на Възраждането.

Славейков целенасочено внушава на читателя величието на българката. Ефектът от нейното смело държание е подчертан умело и чрез отстъплението на везира в края на поемата. Твърдостта и смелостта на хубавата мома са толкова силни, че събуждат удивление, дори у представителя на турския деспотизъм.
Поемата „Изворът на Белоногата”, публикувана и широко разпространена чрез списание „Читалище” в поробена България, оказва огромно въздействие на възродилия се български дух. Патриотичното й звучене, обаятелният образ на силната родолюбива българка разпалват жаждата за независимост и свобода. Творбата е не само най-доброто епическо произведение на Петко Славейков. Тя си остава и една от най-добрите прояви в областта на този жанр у нас не само преди, но и след Освобождението. С ярката си народност и патриотичния си дух, със своята непосредственост на високата художествена форма, поемата „Изворът на Белоногата” се нарежда между най-значителните поетични творби в българската литература.

Борбата, свободата и човека в Ботевата лирика

Седемдесетте години на XIXв.-времето,в което Ботев налага литературното си присъствие,са белязани от важни явления в българската художествена словесност.Това е периодът,в който започва откъсването й от възрожденския дидактичен модел,собствено литературно развитие и съответно-определянето на жанровата и система.
Представителни автори за развоя на поезията през 70-те години на XIXв. Са Петко Славейков,Любен Каравелов,Христо Ботев,Стефан Стамболов,Иван Вазов.През този период публицистиката заема средищно място в литературната картина,пишат се стихотворения със социален патос и сатиричен оттенък,характерно явление е възрожденската повест,създават се пиеси,пътеписът и мемоарите също могат да се срещнат.
Българското възраждане създава един твърде противоречив на критерии и оценки контекст,който характеризира новаторски,литературни и културни търсения.В периодът на „високото българско Възраждане”, попадат проблеми като тези за робството,свободата,живота и смъртта.
Според Гео Милев творчеството на Ботев „е първата блестяща манифестация на гения на българския народ…”Нашият гении е метежен дух,с титанически устрем към свободата и правдата.Дълбоко свързан с националното духовно пространство и неговите ценности,Ботев ги преосмисля и анализира в контекста на опозицията „свобода-робство”
В художествения свят на Христо Ботев свободата е свръх ценност,която регламентира и подрежда йерархично житейски позиции,поведенчески словесни жестове,мисловни реакции.Приемането и отхвърлянето на свободата като начин на съществуване и духовна нагласа на човека се превръща в основен критерии за добро и зло,любов и омраза,пълноценен живот и окаяно робско живеене.В Ботевата поезия свободата се мисли като опозиция на робството във всички негови измерения.Безспорно една от най-зримите й проекции е националната.Христо Ботев също интерпретира познатия възрожденски лайтмотив,че свободата ще възтържествува с прогонването от българските земи на поробителя друговерец.Но поетът вижда истинското й битие преди всичко във вътрешните духовни пространства на човека.Само,когато векът преодолее робът в себе си, домогне се до осмислянето на категории като чест, достойнство, юначество и узнае разликите между позора и славата ще бъде истински свободен.Затова Ботевия лирически герой е нравствен максималист,силна и горда личност,обладаваща неизчерпаема духовна енергия.Свободата е естествена вътрешна нагласа на този човек,а Борбата е път-„страшен,но славен”-към тази единствена и истинска стойност в един свят на духовна лишеност от ценности,в един свят на „глупци-неразбрани”,”безчестни тирани” , „лъжа и робство”.Така в Ботевия художествен свят живеят робът, врагът и юнакът.Именно юнакът е призван да се пребори с врага,но и с роба.За да е ефективна тази борба лирическият човек на Ботев трябва да намери първо себе си,да конституира здравите основи на своята етика и очертае контурите на една активна житейска философия с ясни нравствени правила.Той трябва да „стане” юнак.Именно този процес на „ставане” интерпретира поетът в ранните си стихове,за да премине по нататък към разнообразните проявления на юначеството.
Стихотворението „Майце си” е диалогично отворено,споделящо тайните и страданията на душата.Лирическият Аз е ситуиран на „пътя”. Далеч от „дома” , той перманентно се сблъсква,с чуждостта, студенината, безприютността на един неразбиращ го свят.
…та скитник ходя злочестен ази
и срещам туй що душа мрази?
Конфликтът между човека и света търсените и ненамерените опори в този свят ескалират драмата на индивида.Душевните терзания се сгъстяват от усещането за неизживяната младост,от прозрението за тлеенето на живота сред мъртвеещи стойности страданието е проникнало дълбоко във вътрешния мир на човека и бавно руши най-съкровените му територии („мойта младост,мале,зелена/съхне и вехне люто язвена” ; „аз веч тлея” , „сърце догаря” , „за вси желби приготви яма”)
Лирическият Аз е трагично сам и неразбран („приятел нямам”).В душата му умират надежди и желания.Изповедното послание към майката като,че ли засилва болката на „блудния син”,за когото няма утеха и просветление, няма бъдеще.Закритите екзистенциални хоризонти предлагат на човека само една достойна алтернатива-свободата да избере смъртта пред бавното умиране на душата:
…пък тогаз нека измръзнат жили,
Пък тогаз нека изгния в гроба!
В основата на изграждането на смисъла в стихотворението „Към брата си” е пак страдащият човек,разпъван между любовта и омразата,между пулсациите на откликващото сърце и апатичната застиналост на една „душа няма” между копнеещия за свобода „глас искрен,благороден” и приелите регламентациите на робството „глупци-неразбрани”Лирическото пространство е двойствено.То е ценностно разполовено между света вътре в човека и света,който го огражда и,с който се сблъсква непрестанно. Откритите истински стойности дават живот на духовния свят на личността. В този съкровен свят на приютени сакрални за Ботевия лирически Аз категории като любов,състрадание,искреност,благородство,свобода.Но те се превръщат в една своеобразна Голгота за човека.Бушуващи в сърцето, разпъващи душата,търсят излаз навън,но не успяват да проникнат и намерят отзив в света извън Аза. „В тоя мъртъв свят коварен”,който вледенява изгарящите пориви на освободената личност,може да съществува само робът.Него,уви,не успява да надмогне човекът на дълга и честта,открива себе си и истината чрез докосването до плача на народа. Робското пространство на „глупци неразбрани” сковава енергията за действие,задушава поривите към юначеството на Ботевия лирически човек.Стихотворението „Делба” също проблематизира екзистенциални стойности и прозрения на узналата своята мисия личност.И тук светът не е цялостен и еднозначен.На открилите високите смисли на битието противостоят онези,които остават „слепи и глухи” за алтруизма,за жертвеното себеотдаване в името на свободата.”Хорски укори” и „присмех глупешки” за робската алтернатива на „дума заветна”,на последната делба на посветените в юначеството.
Тук Ботеви лирически човек е преодолял самотата,намерил е отклик и разбиране,открил е приятел,с когото да раздели страданията и изживее опиянението на прогледналия за истината.Двамата заедно ще елиминират санкциите на обществен морал,ще противостоят на „страсти и светски кумири”,за да докажат себе си ма „пътя” и предоставят делата си на най-справедливия съд-този на бъдещето:
Добро ли сме,зло ли правили
Потомството назе ще съди…
Двамата заедно са призвание да изстрадат прозренията си и да ги проверят в своята „последна делба”:
…на смърт братко на
смърт да вървим
„До моето първо либе”са двата смислови полюса в стихотворението. Проблематизирайки любовта,творбата акумулира впечатляващо богатство от значения,отвеждащи към тези ключови в Ботевата лирика.Свободата тук е приоритет на личността,разпознала в плача на гората и плача на сиромаси,своята мисия,своята всеотдайна просветеност в Делото. Служенето на Революцията е върховното себепостигане на юнака.То изчерпва битието му,затова и посланието към любимата девойка не е приглушено изповедно,а драматично,настойчиво,призивно.В него любовта е маркирана негативно като знак на стеснения еснафски свят на роба. Любовта е видяна като квазистойност в контекста на робския свят.Те се оказват принуда за себеутвърждаващата личност.Затова любовната песен е императивно отхвърлена,елиминирано от духовния свят на Аза.В мисленето на Ботевия лирически човек любовното чувство се превръща в емблема на несвободата.То не може да осмисли копнежите на една разкрепостена душа,поради което асоциира с „отрова” , „вериги”, „полуди”. Отдаването на любовта е свиване на света и пребиваване единствено в законите на интимното,едно лишено от стойности вегетиране „в калта”:
...та за една твоя усмивка
безумен аз светът презирах
и чувства си в калта увирах…
Любовта е непосилна да проникне в една ограбена, опустошена, изтерзана от робската действителност душа.Любовното чувство не носи просветление и успокоение,а само омерзение и себепрозрение.Страдащият от страданията на робите човек решително се дистанцира от песента любовна,за да утвърди песента на гората.Стенанията на „гората и шума”, ехотът на „бури вековни” израстват като мащабни символи на свободата, като единствена достойна алтернатива за юнака.Към тази алтернатива той страстно призовава и любимата.Така любовта се оказва възможна само в контекста на общата споделимост на пътя.Излизането на коловоза на патриархалното битие и скъсването на безбройните му регламентации, запяването на нова песен,която ще осмисли и приеме страданията на робите-това са категоричните императиви към любимата.Това е изборът, който ще остави място за нея в света на лирическият Аз.Другото е идентично на смърт и предполага драстично отхвърляне на любовта и любимата от ценностния диапазон на посветения във великото тайнство на свободата:
Запей,или млъкни,махни се!
Свободата като свръх ценност изпълва всички духовни пространства на лирическия герой.Но тя търси своето осъществяване извън Аза,своето истинско полагане в зоната на грандиозния и решителен сблъсък в зоната на робския свят.Борбата е видяна като апокалипсис,като едно гигантско разместване на пластове и пренареждане на света по законите на нравствеността и справедливостта.Борбата е онова неконкретизирано Ботевско „там,където „земя гърми и тътне” ,където човек намира себе си и своя истински „дом.В този свободен „дом” може би ще го приюти невестата смърт.Но това е жадуваната женитба на юнака.Това е ритуалът на най-съкровеното му вричане не в свободата и сливане с подвига:
…и смъртта и там мила усмивка
а хладен гроб сладка почивка!
Борба и свобода се пресичат в точката на Жертвеността и чертаят единствено възможната посока на Пътя за онзи,който е познал себе си в света,приел е юначеството и се е посветил на Дома.
Дългът към бащата хайдутин,обитаващ свободните пространства на Балкана,определя избора и на малкия Чавдар от поемата „Хайдути”.Бащата се идентифицира с волност и юначество.В духовния свят на сина той е авторитетът,градящ най-стойностния модел на човешкото поведение. Затова и коректив на вуйчото-„сюрмашки изедник”-и императив за Чавдар. Бащата хайдутин обитава героичните места и е сепризнат владетел на Стара планина,наплашил „три каази”.Неговата юнашка кръв проговаря и предначертава пътя на детето.
Това е път на отхвърляне на критериите на покорността,път на личното еманципиране и утвърждаване на свои собствени цели.Чавдар категорично се дистанцира от робското живеене,от ходенето по чужди врати и споделянето на „чужд хляб”,от жалката робска философия на вуйчото:
Проклет бил човек вуйка ми!
Проклет е ,майко-казвам ти-
…………………………….
При татка искам да ида,
При татка в Стара планина;
Така от малкият аргатин се ражда големия Юнак.Чавдар изживява своето превъплъщаване от „едничко чедо на майка” в „синът на Петка Страшника”.Истинското му битие е битието на „страшен хайдутин”,на „вехта войвода” ,на достоен син на „българка майка юнашка”.А песента свързваща всички топоси на „нашата земя хубава”(„от Цариград до Сръбско…/от Бяло море до Дунав”) е песен прослава на юнака,който „тегло не търпи” ,песен апотеоз на Свободата.
Свободният дух на човека тържествува и в „На прощаване”.
Лирическият Аз напуска един свят,за да се засели в друг.Той се прощава с „дома” ,за да излезе на „пътя”.”Тиха бяла Дунава” е границата между пространството на робския живот и пространството на Борбата,Свободата и Смъртта.Роденият със „сърце,мъжко,юнашко” е направил своя избор. Преливащ от сила и енергия,само изгарящ за своя нравствен максимализъм,той приема призивите на гласа народен като своя съкровена повинност „Срещу врагът безверни/…за мило,за драго” е формулата на борбата изпълваща с върховни смисли себепостигането на юнака.
Прощаването с „дома” е прощаване с изконни и съкровени неща-майка,либе,баща и братя.Но то е и сбогуване със света на робството,в които най-интимните за човека стойности са изложени на поругание. Хармонията на бащиното огнище е взривена от насилието.Топлината и уютът на родния дом са елиминирани от поробителя.в този смисъл оставането в „дома” се оказва невъзможно за позналия свободата. Синът, братът,любимият се превъплъщава в своеобразен месия.Той е призван да излезе на „пътя” ,където да премери сили с врага и чрез възмездието над него да възстанови отново целостта,интимността,хармонията на „дома”.
Борбата е свръх смисъл и основна екзистенциална категория в Ботевия поетически свят.Тя е,която поражда ценностите и разделя хората на робове и юнаци.Борбата е безусловна и единствена алтернатива за хайдутина-бунтовник в стихотворението „На прощаване”.Тя може да донесе смърт или победа,но и в двата случая ще е въздействаш урок по мъжество и чест.Подвигът на юнака трябва да живее в съзнанието на братята,които са призвани да продължат делото:
Кажи им,майко,да помнят
……………………………….
като брата си да ще станат
силно да любят и мразят
Майката е най-съкровената духовна връзка между поколенията,а оръжието на юнака е овещественият символ на приемствеността в борбата, на непрекъсващия и ход към свободата:
Дано ми найдат пушката,
пушката,майко,сабята,
и дето срещнат душманин
със куршум да го поздравят
а пък със сабя помилват…
Картината,изобразяваща триумфа на евентуалната победа,има есхатологично звучене-напомня за второто пришествие на Христос на земята.Тя е екстазно изживяване на увенчания със слава подвиг,опиянения от извоюваната свобода.
Така борбата и свободата в това стихотворение се интерпретират като стойности,които Ботевия лирически човек наследява още с раждането и засукването на първото мляко(„кат си ме,майко,родина/със сърце мъжко юнашко”).Като съзнателен избор и върховна мисия на личността („…и на глас тичам народен/срещу врагът си безверни”).Като „страшен”,но „славен” път остойностяващ съществуването на човека.Като жертвеност и урок по достойнство за поколенията („но…стига ми тая награда/да каже нявга народът:/умря сиромах за правда,/за правда и за свобода…”)и не на последно място-като решително дистанциране от жалката философия на народа и неговите псевдоценности.
Лириката на Ботев вдъхва преклонение пред свободата на мислещия, любещия,действащ човек.Тя пренася във вечността подвига на юнака, апотеозно възпява неговия героизъм,баладично очертава пътя му към безсмъртието.”Хаджи Димитър” е песен за борбата и поражението,за умирането и вечното живеене,за страдащото тяло и волният полет на духа човешки.Високото баладично пространство на Балкана е приютило ранения юнак,”потънал в кърви”.Тази изконна територия на властта противостои на робското поле,огласяно от песента на жътварка.Именно Балкана е онова сакрално място,където имат честта да живеят и умират само храбрите войни проправящи пътя на националната свобода.”Там на Балкана”под палещите лъчи на слънцето и под блясъка на нощното небе сред вечния кръговрат на времето изтича кръвта на ранения герой:”Ще да загине и тоя юнак”.Ще погине”във младост и сила мъжка”още един българин,обрекъл се на делото.Но тези начала на творбата се апострофират от величественото утвърждаване на безсмъртието.Не е подвластен на смъртта онзи,в чийто дух тържествува свободата.Той е обречен на вечно живеене и вечна прослава:
Тоз,който падне в бой за свобода
той не умира…
Защото безсмъртна е свободата,защото безсмъртни са нейните поборници.
Но песента в поезията на Ботев може да бъде трагично смразяваща, студена,безнадеждна(„зимата пее своята зла песен”).Безизходността на националното битие,сиротството на цял народ звучи в елегията „Обесването на Васил Левски”.Тук смъртта на юнака,на най-големия,на единствения син на майка България поражда мрачна печал и горестни ридания.Но поражда и възхищение от силата и мъжествеността на висналия на бесилото,пред неумиращото му юначество.
Така Ботевата поезия се превръща в арена на юначеството в неговите разнообразни превъплъщения.То тържествува в свободния дух и в свободния избор на човека,в жертвоготовното му обричане на делото,е инициацията му в тайнството на борбата.Тържествува дори и смъртта,която носи печал,но ражда безсмъртие.
Юначеството обаче им и други измерения в лириката на поета.В ценностната система на Ботев художествения свят най-гибелно е не робството,а примирението,затова юнака се изправя срещу врага,поругал бащиното огнище,но се изправя и срещу малодушното търпение на роба.В такъв случай не по-малко важен акт на юначеството е и оглавяването на истините,реабилитирането на свободата като върховна екзистенциална ценност,дисредитирането на „лъжливите думи” и псевдоценности манипулиращи и ограбващи духовния свят на човека.
В стихотворението „Елегия” се чете както болезненото съпреживяване на страданията народни,така и сатирично отрицание на философията на смирението,поразила душата и превърнала народа в безволев роб.Злото е открито и демаскирано в цяла поредица от хипертонични образи на лъжата и предателството,въведени в текста пряко или чрез реторични въпроси(„Тоз ли,що спасителя прободе” , „син на Лайола и брат на Юда” , „нов кърджалия в нова полуда” , „сган избрана-рояк скотове”).Но злото е видяно и в доверчивото и малодушно вслушване в лъжата,в робското живеене според формулата „търпи и ще си спасиш душата”,в мълчанието на народа,безспорно приел веригите на потисничеството:
…не чуй се от тях глас за свобода…
Робството поразява тялото („кръстът е забит във живо чело”),унищожава душата („а бедният роб търпи”),превръща живота в неживот,в една перманентна агония („и пот от чело кървав се лее над камък гробен”). Народът е едновременно жив и мъртъв,той съществува,но не вижда свободата.Живее,но е позволил сетивата му да бъдат приспани за истината. Немощното му робско битие продължава безкрайно във времето-това внушава метафоричния образ на мълчаливото и малодушно приемане на страданието.
В контекста на всички тези внушения финалът на творбата насочва към едно амбивалентно лирическо „ние” с две значения;пораждащо подчертани негативни конотации:
А бедният роб търпи,и ние
Без срам,без укор,броиме време,
Откак е в хомот нашата шия,
Откак окови влачи народа,
Броим,и с вяра в туй скотско племе’
Чакаме и ний ред за свобода
Колкото и да е сложно и вътрешни противоречиво това сатиризирано „ние” отвежда към най-мрачните и срамни страни на българската психика.Безгръбначната тактика за оцеляване,загубата на достойнството,полагането на свободата под „камък гробен” и отказът от противодействия на тирана-това са потискащите ипостаси според посланията на Ботевата елегия.
А стихотворението „Борба” поставя и осмисля робството и свободата не само в контекста на националната свобода,но и в контекста на хилядолетната история на човечеството.Началото на творбата насочва към личностното изживяване на робството.Лирическото пространство се свива и концентрира в душата на човека,която е сякаш ограбен и осквернен храм.Библейската триада в народната литература е умъртвена.Робския свят е отнел на човека най-съкровените му екзистенциални опори:
…в гърди ни любов,ни капка вяра,
нито надежда от сън мъртвешки
да можеше свестен човек събуди!
„Сън мъртвешки” е метафоричен образ на апатията и бездействието,на малодушната пасивност на народа.Тази метафора разширява пространството и обглежда битието на народа ни.У „нас” социумът е подреден по законите на мнимите стойности.Изконни нравствени категории са парадоксално преобърнати,за да очертаят контурите на един лъжовен свят,тачещ крадците и безчестните тирани и етикиращ като „луди”,
Онези които са запазили сетивата си за истината,честта и достойнството. Така без да задава въпроса („Богат е”,казва,пък го не пита…”),робското племе приема лъжата и лековерно се подчинява.С душевна органичност и примитивност то се доверява на мнимите очевидности и им позволява да се иззаконят,да се институционализират:
И на обществен тоя мъчител
и поп,и черква с вяра слугуват;
не му се кланя дивак учител,
и с вестникарин заедно мъдруват,
че страх от бога било начало
на сяка смърт….
Не само „у нас”обаче„свестеник считат за луди”,а и почитат безчестните. Според внушенията на стихотворението целият свят е безкрайно робски:
Светът привикнал хомот да влачи,
Тиранство и зло до днес да тачи;
Лъжата се е превърнала във фундамент върху,който се гради управлението на света,а човешката същност е принизена от функцията на смирението и примирението:
Тъй върви светът!Лъжа и робство
на тая пуста земя царува!
Робският свят е обезнадежден,неподвижен,скован от лъжи и тирания, приел своето несвободно битие като даденост,като „зло безконечно”.Но се оказва,че тъкмо в този робски застинал свят „кипи борбата”,която бързо върви към своя край.победният ход на борбата,интерпретиран в последните три стиха,очертава хоризонтите на бъдещето и в тези хоризонти свободата е светлата алтернатива на мрачното робство.
Така пулсациите между минало,настояще и бъдеще,между личностното национално и световно пространство,между истината и лъжата,апатията и борбата,робството и свободата се раждат смисловите послания на това Ботево стихотворение,з да открият във финала юначеството като най-достойния и мъжествен контапункт на съществуването в „лъжа и робство”:
Ще викнем ние:
„ Хляб или свинец!”
Ботевата поезия непрекъснато актуализира представата за една мислеща и действена личност,настойчиво търсеща,откриваща и настояваща своите нравствени казуси.Стихотворението „Моята молитва” разкрива лирическия Аз в своеобразен разговор със себе си,света и бога.Тук Аза се опира на молитвената формула,за да я функционализира в посоката на нови смислови внушения.Той използва утвърдените значения,с които жанрът на молитвата битува в обществото и ги насочва към очертаване на своето собствено верую,към разкриването на физическото и нравствено кредо,към мотивировката на своя екзистенциален избор.
И този Ботевски поетичен текст е подчертан диалогично.Той е отворен към някои от библейските мотиви,към църковната институция към емоционалните,морални и физически дилеми на личността.Още на паратекстово ниво чрез мотото-цитат от ортодоксална християнска молитва-лирическият субект оперира с канонични текстове,за да ги апострофира или префункционализира по нататък в стихотворението.
Творбата отрича институционализираните от църквата образ и същност на християнския Бог.Чрез антитезата се изгражда една двойнствена представа за бога.От една страна той е видян като далечен и чужд(„”ти си в небесата),бездушен(„а в неволя си зарязал/моите братя сиромаси”) ,апатичен и безнравствен(„идол на глупците на човешките душмани”).А от друга страна интерпретиран е като интимна и насъща потребност на човека,която той съхранява в сърце си(„а ти що си в мене Боже-/мен в сърцето и в душата”).този емоционален разговор на човека с Божията същност Ботевият лирически Аз пренебрегва нейната ритуална показателност,за да твърди човешкото и лице и призове своя Бог да влезе в света на робите,да изпълни душите им и ги подкрепи в техния порив към истината и хармонията ,защото Бог е свобода и любов:
Вдъхни всеки му,о,боже
любов жива за свобода-
да се бори кой знае как може
с душманите на народа.
Така звучи най-съкровената молитва на Ботевия лирически човек.В нея се вплитат нишките н сакрални за него ценности и категории-Вяра,Любов,Свобода,Борба,Жертвеност.В нея той настоява да бъде чуто действеното му слово,да не остава в тишината на забвението,я пустинята на робското нечуване искреният му и волен глас.Защото в тишината,в пустинята няма Свобода,няма и Живот.А тъкмо Делото и Словото са истински живот на Ботевия лирически човек във времето.

Между срама и славата в "Епопея на забравените" от Иван Вазов

МЕЖДУ СРАМА И СЛАВАТА В
ЕПОПЕЯ НА ЗАБРАВЕНИТЕ
ОТ ИВАН ВАЗОВ


Вместването на Вазовото творчество в националната ни литература е многоаспектно и сложно, не толкова поради обема и тематичното разнообразие, колкото поради факта, че на Вазов бе съдено да осъществи генерални трансформационни процеси, които го превръщат от възрожденски поет в основоположник на следосвобожденската ни литература.Но ако все пак трябва да обобщим битуването на Вазовото творчество в националното ни съзнание, то безспорно ще се спрем на една единствена, но извънредно съществена характеристика - България е голямата мярка за Вазов, с нея той оценява и хора, и събития, и света.Вазов набелязва онази основна система от национални нравствени и исторически ценности, които винаги ще съпътстват българина като някакво вечно българско време, чиято сакралност и висока етичност ще бъдат българска мярка за пълноценен национален живот.
След освобождението Вазов е прекият и блестящ продължител на възрожденската патриотична линия, според която народ и родина са издигнати като свръх ценност.Подобна синтезирана оценка е напълно подходяща и точна за едно от най-популярните произведения на Вазов - цикъла от оди \& #34;Епопея на забравените\& #34;, национално определените герои въплъщават светлите, градивни черти на етническия ни характер.Националният пантеон в цикъла е запълнен с титанични, патриотично обощени личности, чиято индивидуална съдба е видяна единтвено през призмата на родина и национална цел.В пределите на епопеята е концентриран е естетически стилизиран огромен исторически материал, обхващащ кулминацията на националноосвободителното движение.Върху сюжетната ос са нанизани десетки имена и епизоди от героикотрагичната летопис на това движение.Вазов обработва историческия материал, за да създаде върху него свещен текст за личности и дела, които надхвърлят рамките на обикновено човешкото и принадлежат на една особена социална психологическа реалност, където смъртта и забравата са еднакво безсилни.Освен сюжетния материал, основен носител на патетичната емоция е и лирическият повествовател, който представя Априлското въстание като ритуално пречистване от позора на петвековното робство и тържество на патриотичната етика на героичното възрожденско време, време на небивала родова солидарност, на мъжка доблест, твърдост и самообладание, и на благородна жертвеното.Освен героиката и славата, срамът от робското смирение, от предателствата и липсата на идеали са друга гледна точка на Вазов спрямо времето на пред освобождението.Така националноосвободителните борби се виждат от поета в своята дълбочинност, многостранност на проявите и националния характер.
Одата Опълченците на Шипка дванадесета и последна в цикъла Епопея на забравените описва първата окончателна физическа победа на българите в поредицата на този величествено трагичен цикъл.И смелостта на творбата да застане на ръба на поражението, дори когато описва събитие с подобен завършек, е духовен и художествен подвиг - подвиг на чесността и прозрението у един много страдал народ.Оттук иде и особената диалектичност в мисловния свят на одата и особеното сплетане между въодушевеност и трагизъм, просветленост и мрачност в нейната емоционална гама.Откроява се разностранната стилова двупластност на одата: кръстосването между високото и низското, старинната приповдигнастост и грубоватостта, между просторечиви диалектизми и реторично стиловата строгост, между дивото и дивното И най-сетне самите носители на одаичната величавост са раздвоени между трогателната скромност на своя беден малък народ и чудния подвиг, който те с голи ръце извършват върху билото на Стара планина - те, близките, обикновените български момчета и титаничните, свръхчовешки герои.И както победата им се ражда от поражението, величавостта им - в допира с грубия и безогледен противник, така и описващата ги ода се ражда като ода от елегията, сатирата, инвективата, трагедийността.
Епопеята визира произхода, предисторията на нова България, времето на великите предци строители на новата родова история.Фиксирани са социалните и културни ценности, които бъдещето трябва да съхранява: активна историческа памет, омраза към робството и тиранията, чувство за национална чест и национално достойнство, готовност за родова саможертва.Одите предлагат универсален символен модел за обществено осмислено съществуване на личността.Негов връх е ритуалът на героичното себепожертване, на себеотдаването в името на патриотичната идея.Финалът на всяка отделна творба от Епопеята ни прави потресени свидетели на такъв ритуал.Разтърсващ драматизъм изпълва например сцените с кръвопролитието между родственици.Братоубийството в Братя Жекови и дете- и жено убийството в Кочо са все високи патриотични жестове, които разкриват безпримерен патриотизъм и желание да отдадеш себе си в името на честта на родината.

Скромната атонска килийка, жумящата лампа, тъмният и непознат монах - всичко е несъизмеримо и подтискащо за голямото начинание, спояването между стара и нова България.По своему верен на тази линия остава и образът на Левски - както с чертите на своята безпримерна скромност, така и с някои допълнителни акценти, например той беше скиталец и кат дете прост а той, беден, гол, бос.В одата Левски героят се представя като субект на странстването. Екзистенциалният му образ засяга не само личното му битие, но и историческата съдба на целия народ.Свещеният маршрут в странстванията на Левски е паметник на неговата апостолска жизнедеятелност, символ е на активното творческо участие на героя в народно историческата съдба, израз е на народната признателност.Пътят на Левски от манастира до свещеното бесило е всъщност метафора на народния път от тъмнината на робството до идеята за свобода, от липсата на национално съзнание до сдобиването с национална идентичност.

Всички герои на Епопеята са разположени във високата небесна сфера, което е доказателство за тяхното величие и национална святост.Така в Епопеята cе строи светлия пантеон от богове, хора и герои достигнали небето и безсмъртието.Според Епопеята всичко, което е сега - свободата, новото гражданско битие на България, изтритият от лика й позорен знак на робството е резултат на миналото, последица е от делата на героите хвърлили искра в народната свяст.Едно срещу друго стоят сакралното време на епопеята и профилното време на авторовата сегaшност с ожесточените партизански боричкания и егоистични материални стремежи.
Победата върху скалистия старопланински връх осмисли и извиси столетната борба на българите, а нейното описание се превърна в духовна и художествена победа на наследниците, защото доказа способността им да се вживеят в нея, да я изживеят със сложността й и да я превърнат от Епопея тъмна, непозната нам в светла и съпричастна съставка на своето настояще и бъдеще.

Пътят на бореца за свобода - Съчинение разсъждение върху „На прощаване” в 1868г. от Христо Ботев

Стихотворението „На прощаване” раэкрива трагизма,героизма и величието на най-достойните синове на поробена България в борбата им за свобода.Поетическата форма на творбата е съкровена изповед пред майката.Тя напълно съответства на силните преживявания на самия поет в навечерието на събитието(желанието на Ботев да премине Дунава с четата на Жельо войвода).Гласът на лирическия герой се извисява в пространството на една робска епоха,заявявайки,че приема пътя на борбата като средство за извоюване на свободата.

Стихотворението „На прощаване” започва с обръщение към най-скъпия човек-майката.Бунтовникът иска да сподели с нея вълненията си преди да премине Дунава.Обръщенията „майко” и „мале” показват,че синът е силно привързан към майка си и затова търси нейната подкрепа.Макар че болката й е огромна,тя трябва да разбере своето чедо и да го подкрепи в съдбовния миг.
Робството поругава всичко,към което героят е привързан.Неговото „сърце мъжко юнашко” не може да преклони глава пред потисника.Глаголът „бесней” много точно синтеэира действията на поробителя,който посяга на най-святото за българина място-бащиния дом,изразен чрез синекдохата „бащино ми огнище”.Този дом в мислите на бунтовника се свързва с неговото детство:”дето аз съм пораснал и първо мляко засукал”.Този дом в мислите на бунтовника се свързва и с неговата младост и първите трепети на любовта:”там дето либе хубаво/черни си очи вдигаше”.Този дом в мислите на буника се свързва и с болката,която той ще причини на най-близките си хора-на баща си и на братята си:”там,дето баща и братя/черни чернеят за мене!...”.Наречието „там” е обобщен образ на най-скъпото за бунтовника:майка,либе,баща и братя,уюта и топлината на родния дом.Но не само заради тях е категоричен и окончателен изборът му.Метафората в стиха „на глас тичам народен” представя разбирането на героя за неотменния му дълг към родината.

Чрез избора си героят от „На прощаване” доказва,че е свободна личност.Нарамил пушка бунтовникът се отправя по своя страшен,но славен път.Метафората „на глас тичам народен” още веднъж подчертава силното желание на лирическия герой да се бори за свободата на своя народ.Бунтовникът не се заблуждава от изхода на битката.Той може да загине,но може да се завърне като победител.

Смъртта е изградена върху основата на контраста на представата за гибелта,създадена чрез метафоричния израз „черни кърви”.Противопоставянето между черното и бялото,между горе(„по скали и орляци”) и долу(в земята...черната”) води към разбирането на саможертвата,като събитие,което е страдалческо,защото погубва човешки живот.

Представата за смъртта като път към безсмъртието е доразвита в борческото завещание на бунтовника към неговите „братя невръстни”.Това е най-важният разказ,който лирическият герой иска да им бъде предаден.Настояването те да продалжат борбата е заявено категорично в стиховете: „и дето срещнат душманин,/ с куршум да го поздравят,/а пък със сабя помилват”. Заветът му към неговите братя е „силно да любят и мразят...”,т.е. да наследят чувствата подтикнали го по пътя към свободата.
Картината на извоюваната свобода,въпреки че съдържа в себе си и възможната гибел на лирическия герой,иэлъчва не тъга,а сдържан оптимизъм.Метафората „куршум пропей” внушава усещане эа неизбежна болка,но и за гордост от победата.Бунтовникът знае,че решителната битка с тиранина ще бъде страшна и жестока.Затова в съзнанието му първо се ражда представата за вероятната гибел.Завърналите се в село другари на героя пазят в сърцата си последните думи и юнашката песен на загиналия си другар:”защо и как съм загинал/и какви думи изрекъл”.По този начин саможертвата на бунтовника е съхранена чрез словото.Използваният контраст в стихотворението „тъжно щеш,майко,да гледаш/ти на туй хоро весело”- пресъздава драматизма на картината.

Въпреки,че смъртта е по-вероятният изход от борбата,бунтовникът вярва,че може-„жив и здрав да стигне до село”.Началният съюз „ако”,който графично отделя картината на победното завръщане,разгръща въображението на лирическия герой за онова,което винаги е мечтал.В мечтите си той се вижда като знаменосец „с байряк във ръка” придружен от своите„...лични юнаци,/напети в дрехи войнишки,/с левове златни на чело,/с иглянки пушки на рамо/и с саби змии на кръстът...”.Фолклорните словосъчетания разкриват по неповторим начин величието на героите.
В мечтите си бунтовникът изживява чакания ден на победата,който по стар народен обичай трябва да бъде посрещнат с цветя,бръшлян и здравец-символи на здраве и дълъг живот.Оптимизъм и възторг се съдържат в повелителната интонация на стиховете „...плетете венци и китки”.Колуминацията на взаимната радост може да се открие в благославящата майчина целувка в „красно чело”.Лирическият герой си позволява и миг на лично щастие:”ела ме ,майко,прегърни”,”а аз ще либе прегърна”.Но дори и в тази радостна картина присъства страданието: „кървава ръка през рамо”,ясно показва,колко висока е цената на свободата.
Финалът на стихотворението е същинско прощаване на лирическия герой с близките му хора:”Пък тогаз...майко,прощавай!”.Многоточието е знак за излизането на героя от мечтата и връщането му в реалността.

Финалната част обобщава цялостния смисъл на творбата-готовността на бореца да умре в името на най-високата за него цел-свободата.Любовта и омразата,които изпитва,му дават сили да забрави себе си в името на България.Неговият подвиг му отрежда достойно място в пантеона на безсмъртните:„Но...стига ми тая награда-/да каже нявга народът:/умря сиромах за правда,/за правда и за свобода...”.

Философията и човешкото съществуване

Философията и човешкото съществуване


Буквално преведено от гръцки език философия означава любов към мъдростта. Философията се занимава с най-възвишените въпроси, което я прави майка на всички науки. Въпроси за същността и смисъла на заобикалящото ни, целта на живота ни, вярата в Бога и изобщо въпроси, пряко свързани с човека и човешкото съществуване като цяло.

Във философията по-важни са въпросите, отколкото отговорите – те са различни според мнението на различни учени, а и според нас. Те не могат ясно да се дефинират, защото всеки има свой поглед върху нещата - всеки един от нас е една биологична единица, отличаваща се от всички останали, не само по своята същност, способности, генетични заложби, произход, интереси, но и по начина си на мислене и усещане на света около нас. За да философства човек трябва да се съмнява. Но съмнението в никакъв случай не е разрушение, то остава нещото да бъде налице, но нещото в него вече е подвъпросно, снето. Съмнението превръща фактите в идеални същности, битието в идея. Да се съмняваш в нещо означава да оставиш нещото като чисто интелектуално съдържание, да не променяш съдържателно нищо в него, и заедно с това да го снижиш до ранга на предположение, като едновременно с това го възвисиш до ранга на идея. В познаващия човек се борят две начала: стремежа към окончателен вердикт, безкрайна вяра и абсолютна истина и усъмняването като необходим фермент на познанието.Усъмняването предполага съществуването на знание, полу-знание или вероятностно знание, и незнание, на истина и полу-истина. Размишлявайки задълбочено върху важен въпрос стигаме до изводи, които не сме правили до този момент. Философията не може да ни даде точен отговор, но може да ни провокира към мислене. Смятаме, че за всичко има причина – това е плод на разума. Приемаме, че никое явление не е дошло ей така, от само себе си. Нашите наблюдения ни учат, че всяко нещо има причина, която се намира вън от него. Причината за нас е невидима, но съдим за нея по действията й. И не се успокояваме, докато не я намерим. Примерно, малкото дете чупи играчките си, от желание да разбере защо тази играчка има това качество. Всички сме родени с вътрешен устрем да търсим причината на заобикалящите ни явления. Причинността води към първопричината. Религиозният човек приема за Първопричина Бог. Но невярващият човек няма да приеме тази истина.
„Човек е създал божествата, обратното все още не е доказано”.
Човешката вяра – нестихваща, вечна, безкрайна. Всички вярваме в един Бог. Някои го наричат Христос, други Аалах, трети Буда, но той е един и същ, иска едно и също от нас и ни пази и подкрепя по един и същи начин. Вярата в Бог е това което е помогнало на хората да оцелеят дори и в най – трудните моменти. Няма логика в това две религии проповядващи почти едно и също, религии с еднакви корени, да искат да се унищожат една друга. Това просто е абсурдно. Някой ще е на мнение, че Вселената се е самосъздала. Приема се, че небесните тела са образувани от газообразна материя на небулозите, които са имали първична енергия. Но откъде пък са дошли небулозите?! Кой ги е заредил с тази енергия?! Можем ли да знаем като това е станало преди милиарди години?! Друг ще твърди, че природата е създателят. Но кой е създал природата?! Природата творение ли е или творец?! По тази логика може ли хлябът да стане и хлебар?! Трети смятат, че всичко е случайност и това е! Всеки си има своя причина, в която вярва: самозараждане, теорията на Чарлз Дарвин и други. Размишлявайки по този въпрос ние философстваме. Но не можем да дадем верен отговор. Религиозните хора вярват в божественото начало, защото е нещо абсурдно. Според тях великите следствия – природата и животът говорят за велики причини – Бог. Не религиозен човек, пък би попитал кой е създал Бог! И така се въртим в кръг!
Има хора, пък които вярват само в научно доказани неща. Ако някое явление не е научно доказано, ученият го смята за съвпадение. Но нали има различни теории, които си противоречат! Кога се замисляме какво е съдбата? Когато сме добре или на върха на славата не мислим за съдбата. Но като започнем да ходим по дъното на живота укоряваме съдбата си. Казваме си – така ни е било писано! Това не е ли признание, че всичко е в ръцете на някой всесилен Бог?! Едва ли има човек, който да не се е запитвал какъв е смисълът на живота му, защо въобще съществува. Човек не знае откъде идва, нито накъде отива. За едни целта на живота им е да натрупат богатство, за да са известни, въпреки, че ще обезличат душата си. Други държат на духовното, а не на материалното. За тях са важни добрите човешки взаимоотношения, но не и богатство, което да ги превърне в егоисти и нравствено деградирали хора. Трябва да знаем, че живеем, за да сме полезни на околните и себе си.
Ако я нямаше философията животът ни може би би бил по скоро такъв : Човекът – Успял да се откъсне от природният кръговрат. Винаги опитващ се да надхитри природата си. Стремящ се към всезнание и съвършенство, изобретяващ какви ли не чудеса. Опитващ се да разреши даден проблем или да отговори на определен въпрос, човек поставя пред себе си все повече и повече нови предизвикателства. Незнаещ кога да спре. Защо човечеството иска да разбере всичко? Хората са готови да застанат дори пред самата смърт, ако знаят, че ще докажат нещо, което все още не е патентовано. Човек се самозалъгва, вярвайки, че е непобедим. Въпреки, че знае, че е подвластен на природата той не иска да го признае. Homo sapiens – разумен човек... А дали наистина е толкова разумен? Не действаме ли твърде повърхностно и инстинктивно в повечето случаи? Колкото повече удобства си създава човек, под формата на всякакъв вид механизми, толкова повече спира да си служи с философията и всичко свързано с нея и спира да мисли. С всеки изминал ден например човечеството навлиза в една нова епоха на информационните технологии. Тя се характеризира с динамично и бързо развитие на компютърните системи и електроизчислителните машини имащи възможност да обработват голям обем информация. Компютрите в съвременните условия не само заместват остарелите пишещи машини, не само са средство за съхранение на информация, но се превръщат като нещо необходимо на всеки един от нас. Чрез компютрите и глобалната мрежа -Internet ние можем да посетим всяка една точка от земното кълбо, така ние се превръщаме не само като български граждани, но и граждани на света. Компютърните технологии имат днес, а и за в бъдеще определящо значение за развитието на света, именно те носят духа на новото и динамичното, това с което се сблъскваме всеки ден. Погледнато в исторически план човечеството преминава през аграрна епоха - времето, когато човекът битува в сраснало тяло със земята. Аз мисля, че новите технологии навлизат с бърза скорост, защото са актуални и отговарят на нуждите на хората. Те позволяват на хората не само да се чувстват по-комфортно при работа с тях, но и да бъдат по-гъвкави при производството, реализацията на продукцията. Свидетели сме как в днешно време много от работата, която човек трябва да изпълнява се извършва именно от компютри, роботи така това помага и за по-бързото производство, което пък е предпоставка за по-лесно лобиране в света на конкуренцията. В САЩ например над 90% от домакинствата имат компютри. С всичко това човек започва да използва все по малък процент от умствените си способности. Това води повече до деградация, от колкото до еволюция.
От всичко личи, че човек не може да мисли, да живее, да разсъждава и изобщо да съществува без философията. Все пак както казах философията се занимава с най-възвишените въпроси - за същността и смисъла на заобикалящото ни, за целта на живота ни, за вярата в Бога и т.н., въпроси които всеки един от нас си задава всеки ден. Именно чрез философията ние се опитваме да си дадем отговор на хилядите въпроси, измъчващи ума ни и точно с нея ние се опитваме да си обясним необяснимото. Тя е неразривна част от нас и от нашето съществуване.