Актуална ли е днес библейската повеля:"Обичай ближния си?"/литературно есе по Елин Пелин/
“Така е тръгнало и така ще върви......няма да стане по-добре. Любовта бяга от човешките сърца, хората не са вече братя...”/ Елин Пелин, “Гераците” /
Важи ли днес древната библейска мъдрост “Обичай ближния си”? Възможно ли е човеците да е възможно да се обичат и да си прощават прегрешенията едни спрямо други така, както е повелил в една от проповедите си нашият Господ Исус Христос? Или времената, в които живеем, са толкова жестоки, че не подлежи на коментар валидността на една от максимите, залегнали в основата на човешкия морал откакто свят светува? Нека поразсъждаваме по-подробно върху този толкова важен морален проблем.
Моралът е служел за основен регулатор на човешките взаимоотношения още в зората на човешката цивилизация. В Евангелие от Матея, гл.5:42-45 Христос проповядва буквално следното:”Слушали сте, най-сетне, и това, че бе казано: “Обичай ближния си и мрази врага си !” Аз пък ви казвам: Обичайте и враговете си и добро правете на ония, които ви мразят, за да бъдете достойни чеда на Всевишния! Бъдете милосърдни, както е милосърден и Вашият небесен Отец!” Така мисълта “Обичай ближния си” заедно с идеите за милосърдието и състраданието, както и идеята за непротивенето на злото стават основа на християнската религия от древността до днес. Та кой от нас не са го учили като дете да бъде скромен, да бъде добър, да помага и да състрадава другите около себе си? Дори, когато пораснем, когато съзреем, дори когато животът ни поднесе в последствие своите жестоки уроци, противно на разочарованието ние никога не забравяме тия първи напътствия по морал и човечност. Защо? Дали сме в състояние въпреки бедите и страданията до края на дните си да помним вечната библейска мъдрост: “Обичай ближния си!”
Но, нека се обърнем в нашите разсъждения и към литературната класика. В българската литература има една повест, която сякаш е писана за да може като мото под заглавието й да бъде поставена мисълта : “Обичай ближния си, така както обичаш себе си!" Повестта “Гераците” на Елин Пелин е творба за разрушаването на един спокоен и хармоничен свят, във който хората първоначално са живели в съгласие с нравствените норми на християнския морал. Винаги, когато чета “Гераците”, си задавам въпроса възможно ли е човеците дотолкова да си опротивеят, че да не могат не само да си съчувстват, но и да не забелязват, че живеят заедно на една обща земя, че и радостите, и скърбите, и човешката им участ са едни и същи.Възможно ли е да съществува такова огромно човешко отчаяние, че дядо Йордан Герака – бащата, вместо да напътства челядта си с думите: “ Обичайте се едни други!”, ще изтръгне най-жалния вопъл от дъното на наранената си душа : “ Любовта бяга от човешките сърца. Хората не са вече братя!” В “Гераците” любовта е изместена от омразата. Последната е разкъс7ала душите на деца, родители, съпрузи, братя. Хармонията, носена от любовта, е отстъпила място на всеобщото разтление и хаос. Човешките същества имат два пътя: да се отдадат на страстите и пороците си или да изберат смирението и да се уповават на вярата, надеждата и любовта. Злото обръща ценностите и светът на християнската любов е нарушен точно от тия, чийто имена напомнят за святото тайнство на човешкото милосърдие и състрадание – Божан /бог/, Петър / апостол Петър/ и Павел / апостол Павел/. Вместо “Обичай ближния си!”, самият автор горчиво възклицава, че “Дяволът е отворил в човешките души бакалница и търгува с доброто и злото”.
Но да се върнем към съвременния аспект на проблема: “Актуална ли е днес библейската повеля: “Обичай ближния си!” За да обичаш човека до тебе, за да му съчувстваш и да го състрадаваш, първо трябва да изпитваш любов, уважение и състрадание към самия себе си. Стара истина е, че любовта към ближния започва от самия себе си. Жалкото в случая е, че много малко хора днес разбират и осмислят тази истина. За тази цел е необходимо да осъзнаем ясно, че не сме по-различни от другите, че като тях имаме болки и радости, мечти и надежди. Към горецитираната библейска мисъл като че е най-валидна библейската гледна точка за любовта към ближния. Библейска или съвременна, обаче любовта към ближния има за цел да направи света по-добър. Това е така, защото неслучайно мисълта : “Обичай ближния си!” върви заедно с една друга мисъл – “Красотата ще спаси света!” А какво по-голямо добро може да има от добротата и любовта в човешките взаимоотношения? Нека всеки един от нас си отговори...
понеделник, 5 април 2010 г.
За "раздялата несносна" в стихотворението "Две души" от П. Яворов
За "раздялата несносна" в стихотворението "Две души" от П. Яворов - интерпретативно съчинение (класна работа)
Епохата на следосвобожденската литература насочва вниманието на "новите" творци към различни от досегашните проблеми. Народът е обсебен от мания за бързо и лесно забогатяване, а излъганите очаквания спрямо идеалистичната представа за освобождението измества личностните качества на заден план. Липсата на какъвто и да било духовен живот тревожи поетите на новото време, които се стремят да създадат една по-качествена и конкурентна на европейската литература. Новата литература се обръща към вътрешния свят на човека - неговите мисли, чувства, копнения, падения. Като част от кръга "Мисъл" Яворов неуморно и безспирно се вглежда в душата на индивида, търсейки най-потайните и кътчета. Творбите му често са отражение на неговата душевност, а онази, която най-добре разкрива интимния му свят и стихотворението "Две души". Емблематичната му творба преплита в себе си двете крайности на неговото съществуване.
Поемата съчетава в себе си двете пламенни, но взаимно изключвщи се състояния на душата - на ангела и демона. Лирическият говорител е разкъсван от избора, който трябва да направи между доброто и злото. Душата му е изгаряна от неспособността му да преоткрие себе си. Изповедта му е белязана от пламъци и пепел, резултат от "раздвая несносна".
Аз не живея: аз горя. Непримирими
в гърдите ми се борят две души:
душата на ангел и демон. В гърдите ми
те пламъци душат и плам ме суши.
Изповедта на лирическия герой е поднесена с облекчение, но и с безпомощност. Той смело признава за двете същества в него - ангелът и демонът от дълго водят тази битка в душата му, която бавно го погубва. Двоумението му на чия страна да застане "суши" душата му. Той не живее, а гори. Глаголът още по-силно подчертава неговата раздвоеност. А изходът от този вековен двубой между доброто и злото е твърде неопределен, за да вдъхне сили на героя. Той е в безизходица, а безпомощността му заасилва страданията, които изпитва.
Раздвоението на личността му излиза извън пределите на интровертния му свят. Всяко негово действие е белязано от двустранната битка:
И пламва двоен пламък, дето се докосна
и в каменът аз чуя две сърца ...
В лирическия герой съжителстват две твърде различни същества, всяко искащо надмощие. Азът е объркан и не знае как да се отскубне от смъртоносната захватка на избора си.
Не е случаен изборът на огъня като средство за илюстрация на душевните терзания. Силата на тази рпиродна стихия връхлита и личността. Изпепеляващите пламъци оставят единствено пепел след себе си, но не и отговор на въпроса на чия страна да застане, срещу кого да се сражава - ангела или демона.
Изходът от този епически двубой е непосилна загадка за лирическия аз. За него няма бъдеще, само минало от пепел и настояще от пламъци. Той е неразбран и отритнат: "Навсякъде сявга раздая несносна/и чезнещи в пепел враждебни лица." И като светлина в края на тунела единственото решение за него остава смъртта.
Нежната прегръдка на смъртния сън ще го избави от неговото душевно лутане. Единствено тя ще прекрати двоумението му. Тя ще му донесе вечния мир, за който копнее от толкова дълго време. Смъртта е неговото спасения. Така или иначе лирическият говорител е обречен: "Аз сам не живея - горя!" Колкото по-скоро дойде часът на неговата смърт, толкова по-скоро ще приключи "раздая несносна". Единственото, което ще остане след него е "пепел из тъмен безкрай". Това е следата му - пепелта, символ на душевните му терзания в изстрадалото му съществуване, и въпреки всичко символ на невъзможността да преоткрие себе си, защото е невъзможно за него да избере ангела или демона.
И колко общочовешко звучи заключението на творбата "Две души", защото във всеки се води същата душевна борба между доброто и злото. Същата раздвоеност се забелязва във всяка една човешка душа. Всички ние сме изгаряни от изпепеляващите удари на душевните ни терзания. Затова и Яворовата творба звучи актуално и днес - и ние не живеем, и ние горим, и се молим един ден да дойде края на нашето раздвоение.
Епохата на следосвобожденската литература насочва вниманието на "новите" творци към различни от досегашните проблеми. Народът е обсебен от мания за бързо и лесно забогатяване, а излъганите очаквания спрямо идеалистичната представа за освобождението измества личностните качества на заден план. Липсата на какъвто и да било духовен живот тревожи поетите на новото време, които се стремят да създадат една по-качествена и конкурентна на европейската литература. Новата литература се обръща към вътрешния свят на човека - неговите мисли, чувства, копнения, падения. Като част от кръга "Мисъл" Яворов неуморно и безспирно се вглежда в душата на индивида, търсейки най-потайните и кътчета. Творбите му често са отражение на неговата душевност, а онази, която най-добре разкрива интимния му свят и стихотворението "Две души". Емблематичната му творба преплита в себе си двете крайности на неговото съществуване.
Поемата съчетава в себе си двете пламенни, но взаимно изключвщи се състояния на душата - на ангела и демона. Лирическият говорител е разкъсван от избора, който трябва да направи между доброто и злото. Душата му е изгаряна от неспособността му да преоткрие себе си. Изповедта му е белязана от пламъци и пепел, резултат от "раздвая несносна".
Аз не живея: аз горя. Непримирими
в гърдите ми се борят две души:
душата на ангел и демон. В гърдите ми
те пламъци душат и плам ме суши.
Изповедта на лирическия герой е поднесена с облекчение, но и с безпомощност. Той смело признава за двете същества в него - ангелът и демонът от дълго водят тази битка в душата му, която бавно го погубва. Двоумението му на чия страна да застане "суши" душата му. Той не живее, а гори. Глаголът още по-силно подчертава неговата раздвоеност. А изходът от този вековен двубой между доброто и злото е твърде неопределен, за да вдъхне сили на героя. Той е в безизходица, а безпомощността му заасилва страданията, които изпитва.
Раздвоението на личността му излиза извън пределите на интровертния му свят. Всяко негово действие е белязано от двустранната битка:
И пламва двоен пламък, дето се докосна
и в каменът аз чуя две сърца ...
В лирическия герой съжителстват две твърде различни същества, всяко искащо надмощие. Азът е объркан и не знае как да се отскубне от смъртоносната захватка на избора си.
Не е случаен изборът на огъня като средство за илюстрация на душевните терзания. Силата на тази рпиродна стихия връхлита и личността. Изпепеляващите пламъци оставят единствено пепел след себе си, но не и отговор на въпроса на чия страна да застане, срещу кого да се сражава - ангела или демона.
Изходът от този епически двубой е непосилна загадка за лирическия аз. За него няма бъдеще, само минало от пепел и настояще от пламъци. Той е неразбран и отритнат: "Навсякъде сявга раздая несносна/и чезнещи в пепел враждебни лица." И като светлина в края на тунела единственото решение за него остава смъртта.
Нежната прегръдка на смъртния сън ще го избави от неговото душевно лутане. Единствено тя ще прекрати двоумението му. Тя ще му донесе вечния мир, за който копнее от толкова дълго време. Смъртта е неговото спасения. Така или иначе лирическият говорител е обречен: "Аз сам не живея - горя!" Колкото по-скоро дойде часът на неговата смърт, толкова по-скоро ще приключи "раздая несносна". Единственото, което ще остане след него е "пепел из тъмен безкрай". Това е следата му - пепелта, символ на душевните му терзания в изстрадалото му съществуване, и въпреки всичко символ на невъзможността да преоткрие себе си, защото е невъзможно за него да избере ангела или демона.
И колко общочовешко звучи заключението на творбата "Две души", защото във всеки се води същата душевна борба между доброто и злото. Същата раздвоеност се забелязва във всяка една човешка душа. Всички ние сме изгаряни от изпепеляващите удари на душевните ни терзания. Затова и Яворовата творба звучи актуално и днес - и ние не живеем, и ние горим, и се молим един ден да дойде края на нашето раздвоение.
четвъртък, 1 април 2010 г.
Българският свят през погледа на Алековите фейлетони
Алеко Консантинов е човек с екстравертна нагласа, чиито позиции за творчество идват от вън - от обществената и природна действителност и се изразяват с образен материал, зает от и отразяващ тази действителност. Алеко твори с формите на самия живот, с други думи той е реалист в най-чистия смисъл на думата. Това е означава, разбира се, че творчеството му е лишено от субективен патос. Напротив, именно субективния оценачен патос от гнева до възторга е най-характерно за Алековата морална позиция. Но неговите морални реакции са винаги предизвикани от сблъсъка с действителността и изразявани чрез отразените й форми. Творчеството на Алеко е синтез на тоталните тенденции на своето време и ако това е основата, то художествената действителност успява чрез нея да обобщи характерни етнопсихологически черти, видени в своята социална проекция.
Във фейлетоните си Алеко се спира най-много на две явления, които са нови за народа след Освобождението и според него в бъдеще ще влияят върху неговия характер - изборите и чиновничеството. Бързото опорочаване на изборите в краткия период на съществуване на българската държава, проявите на насилие, говорят не само за незрялост на политическия живот у нас, но и за развихряне на партизански страсти, които ще развратят българина. Поставен в нови условия, смутен от безпардонността на политическите дейци, народът се справя по стария изпитан начин - чрез хитрост. В своите народопсихологически оценки писателят определя народа като "вироглав", неподдаващ се на подкупи и на голи обещания, със съхранено нравствено чувство, но безпомощен при проявите на насилие от страна на правителство и жандармерията. Особена заслуга на Алеко е открояването образа на чиновника, който със своя манталитет и философия за писателя е един от факторите за развращаване на българския характер. За народа ни чрез робството този съществен елемент от държавната структура винаги е бил превъплътен в поробителя - ориенталски ленив, безскрупулен, подкупен и развратен.Тази картина се е доплънила от руската администрация по време на две годишното руско управление.
Още от първия фейлетон "По изборите в Свищов" авторът изразява притеснението си от шествуващото беззаконие по време на изборите и се опитва да изясни кое ражда насилието като политически акт. Писателят вижда, че народът се опитва, както в старо време, да избегне насилието с хитрост и остроумие, но се оказва, че тези негови оръжия не могат да го защитят.Патриархалната роля на смеха не е възможна в новото гражданско общество, което се урежда със силата на "моралното влияние" - една нова форма на насилие. "Пусне ли се веднъж властта по пътя на насилията и беззаконията с нея не е лесно да се бориш". В историческия живот на българина въпросът е бил не дали да пусне властта да извършва беззакония- за векове тя си е извоювала това право, а доколко може да я спира и ограничава. Подобно положение в обществото отрежда особена роля на твореца - да бъде чистата съвест, в която народът да вярва.
Във фейлетоните си Алеко разкрива гражданската и мирогледна позиция, чрез която ще атакува типичното социално явление. Във фейлетона "Страст" социалните пороци на времето са конкретно изброени - алчност, унижение, лакейство, политическа безскуполност. Тук автора определя себе си като щастливец, не защото съдбата е благосклонна към него за доброто му устройване в обществото, а защото е запазил чиста съвестта си и не се е поддал на мерзости и подлости. Заявяването, че тия пороци "ги няма у мен, па и не ги е имало и, уверен съм няма и да ги има", е отправна точка към позицията автор-герой в цялото творчество на Алеко. Позиция, според която доблестната гражданска принципност и човешка духовност се противопоставят не само на политическите нрави на времето, но и на всички онези тъмни черти от националния ни характер, които в даден обществен момент излизат на яве и съставляват разрушителна сила.
Особена подчертано и отркито Алеко се бори срещу Фердинанд. Фейлетоните : "Торжествующая България" , "Тронната реч на белгийският крал", "Що значи народът ликува", "Херострат II " са открито сатирично изобличение срещу Фердинант. Конкретните факти се подчертават от изобличителен сарказъм и гротескова деформация. Като пародира нелепия възторг на руските весници от Фердинанд и неговата политика, абторът публикува фейлетоните си на руски език с надеждата, че така ще достигнат до верните руски приятели на България и ще им разкрият истинския смисъл на завоя в руската политика по отношение на Фердинанд. Тези фейлетони са подписани с псевданима "Башибозук" - алюзия за господствата на грубата сила в политическите нрави на България. Авторовата оценка придобива ролята на национална и гражданска съвест, която, чрез своите зловещи социални и политически наблюдения, търси отговор на път за родината си.
Във фейлетона "Миш - маш" Алеко е най-непримирим, тук той заема не само гражданска позиция, но и позиция на българин, който милее за съдбините на отечеството си. Българската практичност е видяна вече некато градивна черта, а като невъзможност българите да бъдат съпричастни към големите идеали и идеи. Тъкмо практичността ги кара да потънат в бита, в делника и неговите елементарни грижи. Най-изпъкващо във фейлетоните на Алеко е това, че той дири усмива човека, характера, а не идеогията.
Особено характерен пример за синтез между човешки и социални типове е фейлетонът "Разни хора - разни идеали", където се представят четири основни типажа, не само за конкретното време, но и за националния характер.Светлата надежда българският чиновник да носи друг морал бързо угасва,още повече,че държавната служба дава нова възможнаст за обогатяване, които българинът е склонен да приеме като немъчни пари.Преуспяващи търговци се отказват от занаята си, за да станат чиновници.За съжаление голяма част от интелигенцията се стопява в това море.Освобождението превръща възрожденската ни интелигенция, свободолюбива по дух и необременена с държавни постове, в чиновническата, зависима и подвастна. Новата държава я поглъща в административната си пазва, но не за да я съхрани, а да я разврати.Това ще бъде нейната съдба чак до ден днешен. Първият тип е фейлетонна разработка на образа на малкия човек, представен като типичен кариерист мижитурка. Жизнената му философия разкрива тип на човек, лишен от всякаква индивидуалност, за когото угодничеството, доносите, пълзенето са начин на съществуване. Мечтите на този човек не се простират по-далеч от съседния кабинет и от един мечтан звънец на повишението, чрез който ще може да унижава колегите си. Вторият герой е политически деец, който се радва на амнистията заличила беззаконията му.Споменават се конкретни имена - К.Стоилов, Илия Георгов, които фиксират типажа в конкретното време и му придават злободневни качества като цинизъм и безотговорност, келепирджийство, което се превръща в жизнена философия. Подобна е и характеристикана и на следващия персонаж, чийто марален портрет : алчност, политическа безскруполност и национално продажничество, се оказва и портрет на самото общество, в което този герой живее. Четвъртият герой - еснафът приспособленец отново представя едно безлично, безгръбначно битие на мижитурка, за когото търпението, непоемането на никакви отговорности, лазенето са единствените възможности битието да се направи удобно и уютно.
Във фейлетоните на Алеко авторовото отношение към фейлетонния обект се отличава с унищожителен сърказъм. Алеко изгражда деформирани художествени образи, стигащи до пародийна гротеска. В най-крайните си форми смехът заглъхва, за да дойдат гневът и негодованието, които са толкова силни, че по-скоро будят чувства на трагично безисходност. Алеко борави преди всичко с актуални за времето си факти, но подбира от ежедневието са значителните от тях, търси социалната им и човешка психология и ги извежда до вечни истини. Така фейлетоните се превръшат в мащабни изводи за човека и движението на обществото, като публицистичното се потапя в художественото.
Макар и да притежава ярък личен морален идеал, Алеко никъде не създава художествената си реалност по пободие на този идеал. Като израз на вътрешната му нравствена същност, той сравнява с идеала, противопоставя идеала на действителността, оценява според идеала, но никъде не измества действителността от идеала, не превръща субективните си видения в единствена художествена реалност. Идеалът, тъждествен на самата авторова личност и действителност, разбирана като събития и персонажи, си остават две полярни, несъвместими етични величини в цялото творчество на Алеко. :)
Във фейлетоните си Алеко се спира най-много на две явления, които са нови за народа след Освобождението и според него в бъдеще ще влияят върху неговия характер - изборите и чиновничеството. Бързото опорочаване на изборите в краткия период на съществуване на българската държава, проявите на насилие, говорят не само за незрялост на политическия живот у нас, но и за развихряне на партизански страсти, които ще развратят българина. Поставен в нови условия, смутен от безпардонността на политическите дейци, народът се справя по стария изпитан начин - чрез хитрост. В своите народопсихологически оценки писателят определя народа като "вироглав", неподдаващ се на подкупи и на голи обещания, със съхранено нравствено чувство, но безпомощен при проявите на насилие от страна на правителство и жандармерията. Особена заслуга на Алеко е открояването образа на чиновника, който със своя манталитет и философия за писателя е един от факторите за развращаване на българския характер. За народа ни чрез робството този съществен елемент от държавната структура винаги е бил превъплътен в поробителя - ориенталски ленив, безскрупулен, подкупен и развратен.Тази картина се е доплънила от руската администрация по време на две годишното руско управление.
Още от първия фейлетон "По изборите в Свищов" авторът изразява притеснението си от шествуващото беззаконие по време на изборите и се опитва да изясни кое ражда насилието като политически акт. Писателят вижда, че народът се опитва, както в старо време, да избегне насилието с хитрост и остроумие, но се оказва, че тези негови оръжия не могат да го защитят.Патриархалната роля на смеха не е възможна в новото гражданско общество, което се урежда със силата на "моралното влияние" - една нова форма на насилие. "Пусне ли се веднъж властта по пътя на насилията и беззаконията с нея не е лесно да се бориш". В историческия живот на българина въпросът е бил не дали да пусне властта да извършва беззакония- за векове тя си е извоювала това право, а доколко може да я спира и ограничава. Подобно положение в обществото отрежда особена роля на твореца - да бъде чистата съвест, в която народът да вярва.
Във фейлетоните си Алеко разкрива гражданската и мирогледна позиция, чрез която ще атакува типичното социално явление. Във фейлетона "Страст" социалните пороци на времето са конкретно изброени - алчност, унижение, лакейство, политическа безскуполност. Тук автора определя себе си като щастливец, не защото съдбата е благосклонна към него за доброто му устройване в обществото, а защото е запазил чиста съвестта си и не се е поддал на мерзости и подлости. Заявяването, че тия пороци "ги няма у мен, па и не ги е имало и, уверен съм няма и да ги има", е отправна точка към позицията автор-герой в цялото творчество на Алеко. Позиция, според която доблестната гражданска принципност и човешка духовност се противопоставят не само на политическите нрави на времето, но и на всички онези тъмни черти от националния ни характер, които в даден обществен момент излизат на яве и съставляват разрушителна сила.
Особена подчертано и отркито Алеко се бори срещу Фердинанд. Фейлетоните : "Торжествующая България" , "Тронната реч на белгийският крал", "Що значи народът ликува", "Херострат II " са открито сатирично изобличение срещу Фердинант. Конкретните факти се подчертават от изобличителен сарказъм и гротескова деформация. Като пародира нелепия възторг на руските весници от Фердинанд и неговата политика, абторът публикува фейлетоните си на руски език с надеждата, че така ще достигнат до верните руски приятели на България и ще им разкрият истинския смисъл на завоя в руската политика по отношение на Фердинанд. Тези фейлетони са подписани с псевданима "Башибозук" - алюзия за господствата на грубата сила в политическите нрави на България. Авторовата оценка придобива ролята на национална и гражданска съвест, която, чрез своите зловещи социални и политически наблюдения, търси отговор на път за родината си.
Във фейлетона "Миш - маш" Алеко е най-непримирим, тук той заема не само гражданска позиция, но и позиция на българин, който милее за съдбините на отечеството си. Българската практичност е видяна вече некато градивна черта, а като невъзможност българите да бъдат съпричастни към големите идеали и идеи. Тъкмо практичността ги кара да потънат в бита, в делника и неговите елементарни грижи. Най-изпъкващо във фейлетоните на Алеко е това, че той дири усмива човека, характера, а не идеогията.
Особено характерен пример за синтез между човешки и социални типове е фейлетонът "Разни хора - разни идеали", където се представят четири основни типажа, не само за конкретното време, но и за националния характер.Светлата надежда българският чиновник да носи друг морал бързо угасва,още повече,че държавната служба дава нова възможнаст за обогатяване, които българинът е склонен да приеме като немъчни пари.Преуспяващи търговци се отказват от занаята си, за да станат чиновници.За съжаление голяма част от интелигенцията се стопява в това море.Освобождението превръща възрожденската ни интелигенция, свободолюбива по дух и необременена с държавни постове, в чиновническата, зависима и подвастна. Новата държава я поглъща в административната си пазва, но не за да я съхрани, а да я разврати.Това ще бъде нейната съдба чак до ден днешен. Първият тип е фейлетонна разработка на образа на малкия човек, представен като типичен кариерист мижитурка. Жизнената му философия разкрива тип на човек, лишен от всякаква индивидуалност, за когото угодничеството, доносите, пълзенето са начин на съществуване. Мечтите на този човек не се простират по-далеч от съседния кабинет и от един мечтан звънец на повишението, чрез който ще може да унижава колегите си. Вторият герой е политически деец, който се радва на амнистията заличила беззаконията му.Споменават се конкретни имена - К.Стоилов, Илия Георгов, които фиксират типажа в конкретното време и му придават злободневни качества като цинизъм и безотговорност, келепирджийство, което се превръща в жизнена философия. Подобна е и характеристикана и на следващия персонаж, чийто марален портрет : алчност, политическа безскруполност и национално продажничество, се оказва и портрет на самото общество, в което този герой живее. Четвъртият герой - еснафът приспособленец отново представя едно безлично, безгръбначно битие на мижитурка, за когото търпението, непоемането на никакви отговорности, лазенето са единствените възможности битието да се направи удобно и уютно.
Във фейлетоните на Алеко авторовото отношение към фейлетонния обект се отличава с унищожителен сърказъм. Алеко изгражда деформирани художествени образи, стигащи до пародийна гротеска. В най-крайните си форми смехът заглъхва, за да дойдат гневът и негодованието, които са толкова силни, че по-скоро будят чувства на трагично безисходност. Алеко борави преди всичко с актуални за времето си факти, но подбира от ежедневието са значителните от тях, търси социалната им и човешка психология и ги извежда до вечни истини. Така фейлетоните се превръшат в мащабни изводи за човека и движението на обществото, като публицистичното се потапя в художественото.
Макар и да притежава ярък личен морален идеал, Алеко никъде не създава художествената си реалност по пободие на този идеал. Като израз на вътрешната му нравствена същност, той сравнява с идеала, противопоставя идеала на действителността, оценява според идеала, но никъде не измества действителността от идеала, не превръща субективните си видения в единствена художествена реалност. Идеалът, тъждествен на самата авторова личност и действителност, разбирана като събития и персонажи, си остават две полярни, несъвместими етични величини в цялото творчество на Алеко. :)
Пенчо Славейков - живот и творчество
Пенчо Петков Славейков е български поет, един от участниците в кръга „Мисъл“, наред с Кръстьо Кръстев, Петко Тодоров и Пейо Яворов. Той е най-малкият син на поета и политик Петко Славейков. Брат е на политиците Иван Славейков и Христо Славейков.
Пенчо Славейков е роден на 27 април 1866 г. в Трявна. Учи в родния си град и в Стара Загора, където през 1876 г. баща му е назначен за учител. Той е свидетел на опожаряването на Стара Загора по време на Руско-турската война, споменът за което остава завинаги в съзнанието на бъдещия поет. Тези „враснали тъй дълбоко в душата спомени“ служат на Славейков при работата му върху „Кървава песен“. Семейство Славейкови едва се спасява от пожарищата и се събира в Търново.
След края на войната се премества в Сливен, през 1879 г. — отново в Търново, където Петко Славейков издава вестниците „Остен“ и „Целокупна България“, а Пенчо Славейков участва в разпространението им. В края на 1879 г. семейството се установява в София, където Славейков учи до 1881 г. След въвеждането на Режима на пълномощията, баща му, един от водачите на Либералната партия, е арестуван, след което заминава за Източна Румелия.
Пенчо Славейков продължава образованието си в Пловдив. През 1883 г. е един от начинателите и водителите на ученическия смут в Пловдивската реална гимназия против лошото преподаване на предметите, след като учители като П. Р. Славейков, Петко Каравелов и Трайко Китанчев били заменени с парфюмирани контета и умствено боси „възпитатели“. По това време е под въздействието не само на баща си, но и на бащиния си приятел Петко Каравелов. През тези години се заражда любовта му към народното творчество. Бащата и децата записват народни приказки, песни, легенди, старинни предания. Славейков придружава често баща си в пътуванията му из различни краища на България за езикови, етнографски и фолклорни проучвания, изучава от първоизвора изкуството и езика на народа.
През януари 1884 г., след нещастен случай, заболява тежко. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж, за цял живот остават поражения — затруднен вървеж (движи се с бастун), пише с усилия и говори трудно. След тримесечна борба със смъртта Славейков се отдава на мрачни мисли, страда от пристъпи на меланхолия, от които търси лек в книгите и в творчеството. За да излезе от тежката криза, му помагат книгите на Иван Тургенев и В. Г. Короленко „Живи мощи“ и „Слепият музикант“. В борба с неволята Славейков калява волята си и започва да гледа на страданието като на велик учител, извисяващ духа. Тази идея намира по-късно художествен израз в редица творби („Cis moll“ и други). Възгледът за страданието се затвърждава и от общуването му с творчеството на Хенрик Ибсен, Фридрих Ницше, Хайнрих Хайне и други. След нещастието у Славейков се заражда и склонността да осмисля творчески самотата. Стихотворенията, които пише по това време, са повлияни от Хайне, чиито творби чете в руски превод.
Начало на литературна дейност
Към средата на 1884 г. семейството на Пенчо Славейков се връща в София. През 1885 г. той се сближава с Алеко Константинов. Двамата сътрудничат на списанието „Библиотека Свети Климент“ с преводи от руски поети. През Стамболовия режим Славейкови преживяват тежки години. Всички братя, високообразовани хора, владеещи чужди езици, автори на стихове, журналисти, публицисти и общественици, като демократи и русофили са подлагани неведнъж на преследване и побоища. Това затвърдява критичното отношение на Славейков към стамболовизма и изобщо към тогавашната българска обществено-политическа действителност, подхранва политическия му демократизъм. С критично-обществен патос са пропити много негови стихотворения от края на 80-те и първата половина на 90-те г. („Бащин край“, „Любимий падишах“, „Дим до Бога“, „Манго и мечката“, „Цар Давид“ и други). Същевременно Славейков пише и интимна лирика. Събира я в първата си книга „Момини сълзи“, създадена под неасимилираното влияние на Хайне. Бързо разбрал нейната незрелост, една година след излизането й Славейков иззема непродадените екземпляри, за да ги изгори.
В началото на 90-те г. се очертава друга тенденция на поетическата мисъл на Пенчо Славейков — вглъбяване в света на исторически личности, велики творци, герои на духа. През 1892 г. в списание „Мисъл“ се появяват първите редакции на поемите „Cis moll“, „Сърце на сърцата“, „Успокоения“, „Фрина“. По това време в поезията на Славейков се набелязват почти всички идейно-емоционални, жанрово-стилови насоки, характерни за зрялото му поетическо творчество — патриотична, баладична, фолклорна, интимно-лирична, философско-историческа, легендарна, източнодидактична и др.
През 1892 г. Славейков заминава да следва в Лайпциг философия. От Лайпциг сътрудничи редовно на сп. „Мисъл“ и на сп. „Българска сбирка“, създава поемите „Ралица“, „Бойко“, „Неразделни“, и други класически епически песни, първите глави на епопеята „Кървава песен“, много от миниатюрите в „Сън за щастие“.
Като студент Славейков си поставя за задача да разшири житейския, философския, естетическия си кръгозор, да школува при големи творци. Лекциите, които слуша, свидетелстват за многостранните му интереси: естетикът-неокантианец Йоханес Фолкелт чете история на новата философия, обща естетика, естетика на поетическото изкуство, естетика на драмата; философът-идеалист, психолог-експериментатор, физиолог и фолклорист В. Вунт — психология, етика, история на философията; Е. Елстер — история на немската литература, Вюлкер — лекции за творчеството на Уилям Шекспир; Волнер — за народния епос на южните славяни и др.
Интересът на Славейков към живописта и скулптурата го насочва към Лайпцигското дружество на любителите на изкуството, в което членува. Член е и на Лайпцигското литературно дружество; посещава театрални премиери. Вглъбява се в творчеството на Йохан Волфганг Гьоте и Хайнрих Хайне, чете изследвания за тях, интересува се не само от художественото им дело, но и от философските и естетическите им възгледи. Измежду десетките съвременни немски поети, които задържат вниманието му, се открояват Теодор Щорм, Д. Лилиенкрон, Р. Демел, Г. Фалке, Н. Ленау и др. Чрез немски преводи Славейков се запознава със скандинавските литератури, проучва творчеството на Х. Ибсен, Й. Якобсен и др. Пръв в България се запознава с идеите на датския философ Сьорен Киркегор; чете трудовете на Г. Брандес, К. Ланге, Артур Шопенхауер, Фридрих Ницше.
С многостранните си интереси, с неизтощимото си остроумие си спечелва авторитет сред българските студенти в Лайпциг. Още през първатa година на следването си е избран за председател на българската секция при Славянското академическо дружество, на следващата става председател на дружеството. Подготвя дисертация на тема „Хайне и Русия“ но не я завършва, защото не успява да поработи, както възнамерявал, в руски библиотеки.
В Лайпциг Славейков завършва (1896 г.) кн. 1 от „Епически песни“, подготвя кн. 2, продължава да твори интимна лирика, извисявайки се над ранните си лирически произведения. (Стихосбирката „Сън за щастие“ е плод на многогодишна творческа работа в тази насока). Изпраща първите си критически текстове, излезли във в. „Знаме“.
В кръга „Мисъл“
Славейков се завръща в България в началото на 1898 г. Назначен е за учител в Софийската мъжка гимназия и е командирован в Народната библиотека в София. Става близък помощник на д-р Кръстьо Кръстев в редактирането на сп. „Мисъл“ и е в центъра на литературния кръг „Мисъл“. Поддиректор (1901–1909) и директор (1909–1911) на Народната библиотека, директор на Народния театър (1908–1909). През септември 1908 г. предприема с театъра турне из Македония, което в Битоля, Прилеп и други селища се превръща в културна и обществена манифестация, чийто вдъхновител е поетът директор. За краткия си престой в Народния театър Славейков се проявява като енергичен, високоерудиран и талантлив ръководител и режисьор. Бранейки независимостта на театъра от некомпетентни вмешателства, влиза в конфликт с министъра на просвещението Никола Мушанов и напуска.
През 1909 г. е командирован в Москва за участие в честването на 100-годишнината от рождението на Николай Гогол. Заедно с проф. Васил Златарски прибира в България костите на Марин Дринов и библиотеката му. От Русия Славейков пише няколко писма до Мара Белчева, в които се изявява като народолюбец и антимонархист, хуманист и демократ. По време на казионния Славянски събор (1910 г.) като ревностен славянофил-демократ, привърженик на идеята на славянско единение на чисто културна почва и на основа на братско съгласие Славейков протестира в отворено писмо до делегатите на събора и в реч на публично събрание.
В началото на март 1911 г. е командирован в Цариград, Атина, Неапол, Соренто, Рим, за да се запознае с библиотечните сгради и с развитието на библиотечното дело. След завръщането си в София Славейков се отдава на трескава работа: завършва ч. 2 на „Кървава песен“ (IV-VI песен), подготвя антологията „Немски поети“.
На 10 юли 1911 г. министърът на просвещението Стефан Бобчев го уволнява от поста директор на Народната библиотека и го назначава уредник на училищния музей при Министерството на народното просвещение. Славейков не заема длъжността и заминава за чужбина. Преди да отпътува, председателства събрание, на което се учредява клон на дружеството „Приятели на руския народ“ (с председател Анатол Франс). В края на август Славейков е в Цюрих, където го посреща Мара Белчева.
Живее в различни селища — Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен, Андермат, Логано. Силният душевен гнет влошава здравето му. Славейков прави героични усилия да работи. В края на ноември пристига в Италия. Най-дълго се задържа в Рим — 3 месеца. През май 1912 г. отново е на път — през Флоренция, към Енгандините, към планината, търсейки лек за тялото и душата. В края на месеца пристига в курортното селище Брунате над езерото Комо, където на 28 май умира. Поради преждевременната му смърт, предложението на шведския проф. Ал. Йенсен, преводач на „Кървава песен“ и на други негови творби, да бъде удостоен с Нобелова награда, не е разгледано от Нобеловия комитет.
Погребан е в селското гробище; костите му са пренесени в България през 1921 г.
Пенчо Славейков е роден на 27 април 1866 г. в Трявна. Учи в родния си град и в Стара Загора, където през 1876 г. баща му е назначен за учител. Той е свидетел на опожаряването на Стара Загора по време на Руско-турската война, споменът за което остава завинаги в съзнанието на бъдещия поет. Тези „враснали тъй дълбоко в душата спомени“ служат на Славейков при работата му върху „Кървава песен“. Семейство Славейкови едва се спасява от пожарищата и се събира в Търново.
След края на войната се премества в Сливен, през 1879 г. — отново в Търново, където Петко Славейков издава вестниците „Остен“ и „Целокупна България“, а Пенчо Славейков участва в разпространението им. В края на 1879 г. семейството се установява в София, където Славейков учи до 1881 г. След въвеждането на Режима на пълномощията, баща му, един от водачите на Либералната партия, е арестуван, след което заминава за Източна Румелия.
Пенчо Славейков продължава образованието си в Пловдив. През 1883 г. е един от начинателите и водителите на ученическия смут в Пловдивската реална гимназия против лошото преподаване на предметите, след като учители като П. Р. Славейков, Петко Каравелов и Трайко Китанчев били заменени с парфюмирани контета и умствено боси „възпитатели“. По това време е под въздействието не само на баща си, но и на бащиния си приятел Петко Каравелов. През тези години се заражда любовта му към народното творчество. Бащата и децата записват народни приказки, песни, легенди, старинни предания. Славейков придружава често баща си в пътуванията му из различни краища на България за езикови, етнографски и фолклорни проучвания, изучава от първоизвора изкуството и езика на народа.
През януари 1884 г., след нещастен случай, заболява тежко. Въпреки продължителното лечение в Пловдив, София, Лайпциг, Берлин, Париж, за цял живот остават поражения — затруднен вървеж (движи се с бастун), пише с усилия и говори трудно. След тримесечна борба със смъртта Славейков се отдава на мрачни мисли, страда от пристъпи на меланхолия, от които търси лек в книгите и в творчеството. За да излезе от тежката криза, му помагат книгите на Иван Тургенев и В. Г. Короленко „Живи мощи“ и „Слепият музикант“. В борба с неволята Славейков калява волята си и започва да гледа на страданието като на велик учител, извисяващ духа. Тази идея намира по-късно художествен израз в редица творби („Cis moll“ и други). Възгледът за страданието се затвърждава и от общуването му с творчеството на Хенрик Ибсен, Фридрих Ницше, Хайнрих Хайне и други. След нещастието у Славейков се заражда и склонността да осмисля творчески самотата. Стихотворенията, които пише по това време, са повлияни от Хайне, чиито творби чете в руски превод.
Начало на литературна дейност
Към средата на 1884 г. семейството на Пенчо Славейков се връща в София. През 1885 г. той се сближава с Алеко Константинов. Двамата сътрудничат на списанието „Библиотека Свети Климент“ с преводи от руски поети. През Стамболовия режим Славейкови преживяват тежки години. Всички братя, високообразовани хора, владеещи чужди езици, автори на стихове, журналисти, публицисти и общественици, като демократи и русофили са подлагани неведнъж на преследване и побоища. Това затвърдява критичното отношение на Славейков към стамболовизма и изобщо към тогавашната българска обществено-политическа действителност, подхранва политическия му демократизъм. С критично-обществен патос са пропити много негови стихотворения от края на 80-те и първата половина на 90-те г. („Бащин край“, „Любимий падишах“, „Дим до Бога“, „Манго и мечката“, „Цар Давид“ и други). Същевременно Славейков пише и интимна лирика. Събира я в първата си книга „Момини сълзи“, създадена под неасимилираното влияние на Хайне. Бързо разбрал нейната незрелост, една година след излизането й Славейков иззема непродадените екземпляри, за да ги изгори.
В началото на 90-те г. се очертава друга тенденция на поетическата мисъл на Пенчо Славейков — вглъбяване в света на исторически личности, велики творци, герои на духа. През 1892 г. в списание „Мисъл“ се появяват първите редакции на поемите „Cis moll“, „Сърце на сърцата“, „Успокоения“, „Фрина“. По това време в поезията на Славейков се набелязват почти всички идейно-емоционални, жанрово-стилови насоки, характерни за зрялото му поетическо творчество — патриотична, баладична, фолклорна, интимно-лирична, философско-историческа, легендарна, източнодидактична и др.
През 1892 г. Славейков заминава да следва в Лайпциг философия. От Лайпциг сътрудничи редовно на сп. „Мисъл“ и на сп. „Българска сбирка“, създава поемите „Ралица“, „Бойко“, „Неразделни“, и други класически епически песни, първите глави на епопеята „Кървава песен“, много от миниатюрите в „Сън за щастие“.
Като студент Славейков си поставя за задача да разшири житейския, философския, естетическия си кръгозор, да школува при големи творци. Лекциите, които слуша, свидетелстват за многостранните му интереси: естетикът-неокантианец Йоханес Фолкелт чете история на новата философия, обща естетика, естетика на поетическото изкуство, естетика на драмата; философът-идеалист, психолог-експериментатор, физиолог и фолклорист В. Вунт — психология, етика, история на философията; Е. Елстер — история на немската литература, Вюлкер — лекции за творчеството на Уилям Шекспир; Волнер — за народния епос на южните славяни и др.
Интересът на Славейков към живописта и скулптурата го насочва към Лайпцигското дружество на любителите на изкуството, в което членува. Член е и на Лайпцигското литературно дружество; посещава театрални премиери. Вглъбява се в творчеството на Йохан Волфганг Гьоте и Хайнрих Хайне, чете изследвания за тях, интересува се не само от художественото им дело, но и от философските и естетическите им възгледи. Измежду десетките съвременни немски поети, които задържат вниманието му, се открояват Теодор Щорм, Д. Лилиенкрон, Р. Демел, Г. Фалке, Н. Ленау и др. Чрез немски преводи Славейков се запознава със скандинавските литератури, проучва творчеството на Х. Ибсен, Й. Якобсен и др. Пръв в България се запознава с идеите на датския философ Сьорен Киркегор; чете трудовете на Г. Брандес, К. Ланге, Артур Шопенхауер, Фридрих Ницше.
С многостранните си интереси, с неизтощимото си остроумие си спечелва авторитет сред българските студенти в Лайпциг. Още през първатa година на следването си е избран за председател на българската секция при Славянското академическо дружество, на следващата става председател на дружеството. Подготвя дисертация на тема „Хайне и Русия“ но не я завършва, защото не успява да поработи, както възнамерявал, в руски библиотеки.
В Лайпциг Славейков завършва (1896 г.) кн. 1 от „Епически песни“, подготвя кн. 2, продължава да твори интимна лирика, извисявайки се над ранните си лирически произведения. (Стихосбирката „Сън за щастие“ е плод на многогодишна творческа работа в тази насока). Изпраща първите си критически текстове, излезли във в. „Знаме“.
В кръга „Мисъл“
Славейков се завръща в България в началото на 1898 г. Назначен е за учител в Софийската мъжка гимназия и е командирован в Народната библиотека в София. Става близък помощник на д-р Кръстьо Кръстев в редактирането на сп. „Мисъл“ и е в центъра на литературния кръг „Мисъл“. Поддиректор (1901–1909) и директор (1909–1911) на Народната библиотека, директор на Народния театър (1908–1909). През септември 1908 г. предприема с театъра турне из Македония, което в Битоля, Прилеп и други селища се превръща в културна и обществена манифестация, чийто вдъхновител е поетът директор. За краткия си престой в Народния театър Славейков се проявява като енергичен, високоерудиран и талантлив ръководител и режисьор. Бранейки независимостта на театъра от некомпетентни вмешателства, влиза в конфликт с министъра на просвещението Никола Мушанов и напуска.
През 1909 г. е командирован в Москва за участие в честването на 100-годишнината от рождението на Николай Гогол. Заедно с проф. Васил Златарски прибира в България костите на Марин Дринов и библиотеката му. От Русия Славейков пише няколко писма до Мара Белчева, в които се изявява като народолюбец и антимонархист, хуманист и демократ. По време на казионния Славянски събор (1910 г.) като ревностен славянофил-демократ, привърженик на идеята на славянско единение на чисто културна почва и на основа на братско съгласие Славейков протестира в отворено писмо до делегатите на събора и в реч на публично събрание.
В началото на март 1911 г. е командирован в Цариград, Атина, Неапол, Соренто, Рим, за да се запознае с библиотечните сгради и с развитието на библиотечното дело. След завръщането си в София Славейков се отдава на трескава работа: завършва ч. 2 на „Кървава песен“ (IV-VI песен), подготвя антологията „Немски поети“.
На 10 юли 1911 г. министърът на просвещението Стефан Бобчев го уволнява от поста директор на Народната библиотека и го назначава уредник на училищния музей при Министерството на народното просвещение. Славейков не заема длъжността и заминава за чужбина. Преди да отпътува, председателства събрание, на което се учредява клон на дружеството „Приятели на руския народ“ (с председател Анатол Франс). В края на август Славейков е в Цюрих, където го посреща Мара Белчева.
Живее в различни селища — Люцерн, Хофлу, Горат, Гьошенен, Андермат, Логано. Силният душевен гнет влошава здравето му. Славейков прави героични усилия да работи. В края на ноември пристига в Италия. Най-дълго се задържа в Рим — 3 месеца. През май 1912 г. отново е на път — през Флоренция, към Енгандините, към планината, търсейки лек за тялото и душата. В края на месеца пристига в курортното селище Брунате над езерото Комо, където на 28 май умира. Поради преждевременната му смърт, предложението на шведския проф. Ал. Йенсен, преводач на „Кървава песен“ и на други негови творби, да бъде удостоен с Нобелова награда, не е разгледано от Нобеловия комитет.
Погребан е в селското гробище; костите му са пренесени в България през 1921 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)