Родината, майката и либето в поезията на Ботев

Ботев оставя след себе си едва двайсетина стихотворения, но те го нареждат сред най-великите поети на човечеството. Родено от могъщ талант, неговото поетическо творчество е висш образец на превръщането на най-големите проблеми на времето в дълбоко лично изживяване и на въплътяване на тези вълнения в гениални художествени творби. Драмата на една епоха е минала през сърцето на поета, превърнала се е в негова лична човешка, гражданска и творческа съдба и е дошла до нас като съкровена изповед.

Христо Ботев е поет на общочовешките, вечнозначими стойности. Една от тях е Родината. В тази толкова малка по обем поезия Отечеството е едно мащабно понятие, защото събира като във фокус всички теми, проблеми и чувства на автора. А патриотизмът, кристално чист и изпепеляващо пламенен, е основното преживяване. Заедно с образа на Родината в творчеството на поета присъстват и образите на майката и либето. Майката е пълно олицетворение на българската душевност, майчиното чувство за достойнство прелива в сферите на обществената ангажираност и активност. Образът й, натежал от житейстка зрялост, е разгърнат в "Майце си", "Хайдути", "На прощаване". Образът на либето ( "Пристанала", "На прощаване", "До моето първо либе" ), въздушно лек в своята младост, хубост и талант, ум и чистата, е истнска прелест. Чрез него Ботев поставя и решава проблема за личното щастие от борческо-революционни позиции.

Поетическите произведения на Христо Ботев са изпълнени с конкретни, синтезирани, изключително богати в разнообразието си и дълбоко съдържателни детайли, представи, акценти, багри и звукове, споени и оживотворени от всеобхватна мисъл, могъщо въображение, пламенен темперамент и желязна воля. Делнични на пръв поглед, те обозначават не едно ежедневие, а една многовековна съдба.Родината у Ботев е символизирана в бащиното "огнище", в свидните образи на най-близките до сърцето хора, в незаличимити спомени, в свободолюбивата домашна традиция:

"...там, дето аз съм пораснал
и първо мляко засукал;
там, дето либе хубаво
черни си очи вдигнеше
и с оназ тиха усмивка
в скръбно ги сърце впиеше;
там, дето баща и братя
черни чернеят за мене!..."
( "На прощаване")

"Да забравя край свой роден,
бащина си мила стряха
и тез, що в мен дух свободен,
дух за борба завещаха!
Да забравя род свой беден,
гробът бащин, плачът майчин...
( "В механата")

Българската народност е съвкупност от различни поколения, прослойки, пол, занятие - "деца, баби и подевки", моми и момци, мъже и жени, "клети сюрмаси", "чорбаджия-изедник", "калугери и попове", безпросветни и интелигенти, примирени и борещи се. Родината за Ботев е въплатена в сиромашката участ на народа, чиито деца измират "дребни", "теглят без дом", стават аргати и гурбетчии, чиито жени очакват участта на "сирота вдовица", чиито мъже са орисани да "гинат сили и младост" и чиято песен прелива от вопли. Съдбата на родината е свързана тясно и с облика на народните грабители:

"...пдъл чорбаджия,
за злато търговец жаден
и поп с божа литургия!"
( "В механата")

Родината диша в черната турска робия, съзираме я зад образа на беснеещия владетел:

" А тиранинът върлува
и безчести край наш роден:
коли, беси, бие, псува
и глоби народ поробен!"
( "В механата")

"Турци тейка ти убиха,
братята ти и двоица
полежаха, па изгниха,
отровени във тъмница."
( "Странник")

Родината е спойката в преживяните трагедии ( "Хаджи Димитър", "Обесването но Васил Левски", "На прощаване", "Зададе се облак тъмен"), но и в традиционните народни празненства, хранители на българщината: хора, сборове, седенки, посрещане на юнаци и гурбетчии.Тук ще открием сцени, забележителни със своята образност и ярък колорит, динамика и сгъстена емоционалност, завладяваща тържественост и виталност ( "На прощаване"). Трагедията и славата на родината са притулени в принудителната емиграция на непокорните синове:

"...таз турска черна пракуда,
дето нас млади пропъди
по таз тежка чужбина-
да ходим, да се скитаме
немили, клети, недраги!"
( "На прощаване")

Представата за родината е неделима от волните "юнаци по планините", от "страшни хайдути" по легендарните хайдухки сборища, от нетленните образи на имените и незнайни борци за свобода.

Родината се откроява също така в емоционалната и духовна атмосфера на най-забележителната епоха в развитието на нашия народ - Българското възраждане; в осезателното възприемане на историята като движение, в което се губят очертанията минало, настояще и бъдеще; в неусетното преливне на личен, семеен и обществен живот. Образът на родината е просмукан от духа на онова столетие, разлюляло от страдания, трагизъм, крушения на вяра и надежда, героичен устрем и жертвоготовност.В него е преляла обществената конфликтност, която бележи времето с големи духовни и нравствени върхове и мрачни бездни на падението.

Родината се оглежда във всичко онова, което спъва общественото развитие и е предпоставка за всяко робство и екслоатация. В "Елегия" е изграден обобщен образ на народа-страдалец, ненадминат в българската литература по могъщество на въображението, синтез на мисълта.Тук тзи народ е озобразен като български Прометей, живо погребан колос, подложен на адски страдания, буреносен в своето мъченическо търпение.

Цялото национално многообразие на родината е разгърнато на забележителен фон - живописната българска земя, неотлъчно свързана с труд и отдих, страдания и радост, разочарования и надежда, подеми и погроми. Земя кърмилница, спътница и ваятелка на характери, земя закрилница - "нашата земя хубава", ширнала се "от Бяло море до Дунав". В ореола на патриотична гордост е осветен и присъщият й ландшафт от "скали и орляци", "гори и долища", равнини и поляни, с царстващите в него "балкани" - Стара планина, Странджа баир, Ирин-Пирин, с "тиха бяла Дунава" и с приказните позлатени "румелийски полета". Не бихме могли да си предтавим не само Ботевата, но и цялата българска поезия без описанието на вълшебната лятна нощ в "Хаджи Димитър" и на зимата в "Обесването на Васил Левски". Двете стихотворения са посветени на исторически събития с национално значение. И Ботев не е бил в състояние да ги възпее без намесата на естеството, което схваща като постоянен спътник в историческата, общочовешката и личната съдба на българина.

В "Хаджи Димитър" природата е онази обстановка, в която юначният син на народа среща смъртта. Тя е и фон, и присъствие, и съучастие. Като нежна майка тя люлее в прегрътките си умиращия герой, за да облекчи страданията му. С великолепието на една ефирна романтика, Ботев внушава виждането за човека като неделима част от битието.А класическото описание на настъпващата нощ в Балкана, съчетано със зноя на летния ден и ведрината на утрото, ни води от идеята за безсмъртието на оня, "който падне в бой за свобода", към философското прозрение за великото и вечното тържество на живота.

И в "Обесването на Васил Левски" природа, народ и родина са слети в единно съществуване. Зимният пейжаз е образец на върховно поетическо майсторство, което позволява на автора само в две четиристишия, с впечатляващ лаконизъм и вещо използване на словото, да изтръгне от него пределно адекватен изказ. Завладяваща е силата на изображението,която въздейства върху всички сетива.Обрисовката се отличава със зрителна и слухова образност, пластичност и драматична динамика, с бързо разрастваща се обемност, които извеждат до кулминацията на историческото поражение.

Две изображения доминират в пространството на родината - на майката и на либето. Понятието майка все повече се насища и със смисъла на понятието родина и обратно. Преките и образните значения на тези две понятия проникват едно в друго, откриват многозначителността на взаимната си смислова обвързаност, която в края на краищата се реализира във внушението, че всички българи са синове на майка България, така както всеки един от тях е син на останалата в далечния роден край своя майка. Но докато в стихотворенията на другите поети персонификацията е изразена съвсем пряко, то в "Майце си" връзката между двата образа е скрита много по-дълбоко. Тя никъде не е изразена направо,но се усеща в подводното течение на чувствата, в мащабността на преживяванията, в едва доловимите нюанси на мисълта, довели до една изповед, която ни подсказва за много по-голяма дълбочина и широта на чувството но бореца революционер към майката.

Още първите два стиха на "Майце си" - с народнопесенното и толково интимно-човешко "мале", с трагичната съкровеност на "тъй жално пела", с вкоренения в българската душа свещен ужас от майчината клетва, с анафоричното, навяващо безнадеждност повторение "ти ли си" - въвеждат в атмосферата на една драматична изповед, на една дълбоко човешка болка. Елегичната изповед към майката изгражда камерно, интимно пространство белязано от болката по изгубените близки. Поемайки по своя изпълнене с опасности самостоятелен път,синът е причинил страдание на своята майка, а майчината клетва е свята и поради това е довела до прекалено сурово, според традиционният светоглед, наказание: "Та скитник ходя злочест ази / и срещам това, що душа мрази." Темата е бибилейска и една от вечните в изкуството, но като голям художник, Ботев прави своя неповторима интерпретация. При това героят се връща не с разкаянието на блудния син, а с един простичък, но силен аргумент, в който е скрита сякаш и болката на неискан, на неизбежен укор: "Бащино ли съм пропил имане,тебе ли покрих с дълбоки рани?".След един не по-малко силен аргумент - че няма нито един близък приятел, с когото да сподели мъката си, че страда и когато се смее с весели "мили другари", идва вторият важен миг - да се сподели онова, на което не би устояло никое майчино сърце: "Освен теб, мале, никого нямам,/ ти си за мене любов и вяра".

Нежното интимно чувство за разбиране на майчината мъка откриваме и в "На прощаване": "та тебе клета оставих за първо чедо да жалиш". Детайлно и с удивително точен пхилогогически усет е изграден този кратък, но изключително драматиче "диалог". Докато в "Майце си " майката е изповедник, то тук тя се явява като съучастник, като майка-юнашка. Лирическият герой изисква от нея разбирани и съучастие, защото тя е тази, която го е закърмила с юнашки дух, заедно с него да се противопостави на обществения морал: "нито пък слушай хората". В целия драматизъм на прощаването героят намира сили и достига до кулминацията на своите изисквания - да възпита и братята като него, определя я като посредик между него и по-младите, повелява й установяването на приемсвеността на идеята.

Прощаването с либето е като че ли по-лесно - и двамата залагат по равно: първа любов. Образът на либето присъства и в стиховторението "До моето първо лебе". Стихотворението се гради върху два основни мотива - революционен и любовен. Интимната любов, белязана със знака на отрицанието, тъй като личното интимно битие се оказва ненужно, неважно пред робските мъки на поробения народ, пред историческите повели на времето. Конфликтът между лирическия аз и либето прераства в гигантски, съдбоносен и исторически конфликт между азът и робството. Той осъзнава предишните си илюзии като излишни и подлага на критична самооценка своята любов. Дори смоменът за нея пълни с отрова душата на героя. Твърдо и аналитично е изказана молбата му към лебето да забрави миналото:

" Забрави туй време кога плачех
за поглед мил и за въздишка:
роб бях тогаз - вериги влачех,
та за една твоя усмивка,
безумен аз светът презирах
и чувства си в калта увирах!"

Първият изблик се заменя с молба-увещание към любимата. За да я просвети в своето верую и да я убеди в своята правда, а и да я спечели за делото на народа, лирическият герой противопоставя на нейната красата и младост тежката участ на роба, а и тъжния плач на сиромасите. Либето трябва или да поеме по неговия път, или да остане в света на профанното.

В стихотворенията "Ней" и "Пристанала" се изследват либето-съпруга и любимата, която е поела пътя на хайдутина. В единия случай тя се вписва в света на профанното, останала е вътре и следва трагичната повтаряемост на битието, а в другия тя е направила своя свободен избор, противопоставила се е н ародителската власт, на табуто.

В условията на една изостанала реалност и в рамките на една литература, която все още утвърждава естетическия си статут, тя съчетава бурна емоционалност с философски прозрения, в нея се решават вечните проблеми за свобода и справедливост, за дълг и лъбов, за смърт и безсмъртие, преплитат се любовта към родината, майката и либето, но всеки един от тези образи намира своето място в ценностната система на лирическия субект.

Адът - това са другите (есе по философия)

Мисълта на Жан Пол Сартр „Адът - това са другите“ изразява, че няма нищо хубаво на света освен, че си съвсем сам. В тълпата човек е с другите, но не е с никого. Неговото качество там е количество. Той е единица в множеството, песъчинка в навалицата. Това е, защото в днешно време не съществува приятелство, а само предателство, завист, лъжа и други подобни качества. Ето защо малко хора издържат продължително време на пребиваване в безлико и сиво съществуване. За да спаси себе си, човек напуска тълпата и навлиза в света на размишлението. А всяко сериозно размишление вглъбява. Следователно всяко размишление усамотява. Известен е случаят със Сократ, който веднъж така дълбоко се замислил, че повече от денонощие седял на едно място, унесен в своите мисли. Характерен е също случаят с Декарт. При темата за съмнение, Декарт е достигнал до истината, до „Мисля, следователно съществувам“, с цената на съзнателно дистанциране от външните неща, от чуждите мнения, дори от собственото си тяло. Самотата има различни екзистенциални форми. Самотен е човекът, изостанал от темпа на времето. Но човек не е сам. Той е пред погледа на Другия. Срещата с другия е борба за признание.
„Адът - това са другите“, казва Сартр, защото всеки опитва да плени свободата на Другия. И любовта, и омразата са опит за пленяване на чуждата свобода.

За едно библейско влияние върху повестта "Гераците"

Смисловият механизъм на редица произведения от Елин Пелин е здраво свързан с Библията.Диалогът на някои измежду тях със сакралните текстове е вече посочван в нашата научна книжнина.Нужно е обаче да се издирят и др. случаи ,за да се осигори възможност въз основа на събрания богат фактически материал да се направят обосновани изводи за връзките на Елин-Пелиноновото творчество с Библията.Тук ще бъде разгледан един пример за общуване между повестта"Гераците" и Св.Писание.

Храктеризирайки проявите на скъперничеството на Божан,разказвачът съобщава "Гонеше с псувни врабците,които страхливо се застъпваха за своя мъничък дял.Той пъдеше с викове попръжни калугери и просяци,които идеха с благословия за шепа жито,сега по харман,когато Бог толкова изобилно го сипеш,и дълго не можеше да се успокои ,като че бяха го нападнали разбойници."Човека който се държи така безбожно,се нарича Божан.И тъжно-ироничното несъотвествие е не само между име и поведение ,но и между представите на тези ,които са давали тожа име ,и развитие на човека ,който го носи".

Цитирания пасаж от повеста е пеминисценция във връзка с евангелските стихове.В тези евангелски стихове Исус Христос отрича неумереното желание за забогатяване.Той посочва,че Бог ,който е Създател на живота,дарява и храната,потребна за живота.Бог храни птиците, а много по-ценни от тях са последователите на Христовото учение.Такива са преди всичко калугерите ,които са се отрекли от света,за да последват Христос.
Наличието на междутекстова връзка на приведените евангелски стихове с цитирания пасаж оот повестта се подсказва преди всичко от името на героя Божан.Традиционните български имена,които са производни от корена "бож"-или "бог"-,са етимологически и смислово свързани с името "Бог".В "Гераците" обаче тъкмо носителя но божието име проявява най-безбожно поведение.Тои не само трепери на всяко пшенично зърно,но прогонва тези за ,които сам Бог се грижи.Много по злобно е поведението му към калугерите и към просяците.Божан ги пъди и на техните блогословии отговаря "с викове".

Разгледания случайна междутекстова връзка на повеста "Гераците" с Библията е един от многото случаи на проява на интертекстуалност между Елин-Пелиновото творчество и Св. Пписание.Изследването на други подобни случаи обаче може да бъде обект на самостоятелни проучвания.

Силата на волята и несломимия човешки дух в "Ралица" на Пенчо Славейков

Ще се намери ли поне един човек, който не би желал да бъде щастлив? Възможно ли е през целия си живот нито веднъж да не се замислиш над въпроса: щастлив ли съм? А другите хора? Моите близки, приятели? Имат ли те достатъчно силна воля и непримирим дух, за да търсят и отстояват намереното щастие.

В живота няма нищо, което да не е свързано със силата на нашата воля – от здравословното ни състояние до отношението ни към овладяване на Космоса. Всичко зависи от нашата воля, упоритост и постоянство. Може ли човек без силна воля да пази диети, да тренира, да чете и усвоява новостите в живота?
Хората винаги си поставят определени цели. Има близки, непосредствени цели и големи, далечни. Цели-идеали. Към тяхното осъществяване е насочена цялостната ни дейност. И, разбира се, силата на волята. Защото, който иска да постигне целите си, трябва да знае, че от един удар дървото не пада. Нужни са упоритост и постоянство. Те трябва да изпълват целия съзнателен живот на човека. Важно е да се знае обаче, към какво се стреми човек и по какви пътища върви и ли възнамерява да върви. Напълно естествено е днес човек да не се задоволява с направеното вчера. Новият ден е нова мярка. Мярка на радостта, енергията, отговорността и взискателността към себе си и другите. В нея се съдържа импулс, откроява се непримирим човешки дух за постигане на нови успехи. Марк Твен пише, че когато завърши работата си над някое произведение, чак тогава разбира как е трябвало да го направи ”както трябва”. Същото може да каже и архитектът, който вижда замисълът си осъществен. Събуденият стремеж към нови постижения доказва силната воля , желанието човек да не спира в развитието си. Оттам идват и успехите. Най-хубавите човешки радости се вкусват след изпробване силата на волята, нейната устойчивост и постоянство.

Всичко в човека – силните ръце, светлият и тънък ум, горещото добро сърце е създаде но от природата, за да може човекът със силата на волята и несломимия си човешки дух да твори прекрасното, да го постига и да му се наслаждава. Чувството за упоритост, непримиримост и постоянство е задължително условие.

Свободата на волята е способност на човека да взема самостоятелни решения за това, което предстои да направи и в действителност го прави. И тук човек проявява силата на волята си като смелост, решителност, инициативност и самообладание.

А трябва да имаме воля не само да се борим за хубавото, за доброто, а и да се противопоставяме на пошлото, грозното и насилственото. Мисля си за Ралица от повестта на Пенчо Славейков, която остава вярна на Иво и продължава живота си с „несломено сърце”. Нейният свободен избор, направен със силата на волята не е сломил духа й. С неподкупността и ценностните си нагласи тя оказва съпротива на този, който иска да я превърне в своя робиня и да сломи духа и.

Промените в живота на човека, дори съвсем дълбоките, настъпват в разстояние на съвсем кратки периоди от време. Когато най-малко очакваме, животът ни поднася предизвикателство, за да изпита смелостта и волята ни за промени. И тогава трябва да си спомним не само за Ралица, но и за вътрешната раздвоеност на Яворов, където:

„в гърдите ми се борят две души:
душите на ангел и демон. . , ”

Затова и аз, раздвоена, но въоръжена със силата на волята, с търпение и непокорство, с озлобление и благородство. Продължавам напред, за да докажа на себе си, че човешкият дух е несломим.