Творчеството на Яворов е сложно и проблематично за описване само в границите на една естетика. Първите творби на поета безспорно разкриват социалната и обективна визия, но същевременно проблематизират реализма и субективизират външния свят. Така символизмът в творческата биография на поета се оказва вътрешна еволюция, според която светът и човекът все повече се представят като вътрешно духовно изживяване.
Първите творби на Яворов, третиращи един и същи тематичен кръг (селските маси), ясно показват преодоляването на сантименталното идилично битово описание и включването на бита в нова модалност, според която битът се явява начин за задълбочаване на социалния патос в посока към социален психологизъм. Така адресатът на Яворовите творби се разраства до фиксирането на една по-актуализирана аудитория, която в частните проблеми "дири да види" типични социални и психологически състояния.
Трагичното изравняване на бита и битието се издига на по-високо обобщително ниво в поемата "Градушка". Социалният психологизъм от "На нивата" тук се извежда до вечна драма в селския живот, видяна в тази творба като единство между човека и природата. В "Градушка" битът не е представен хронологично, поемата започва и завършва с битийната констатация, че селяните "вечно зло ги носи". Тази кръгова композиция издига бита и битието в един надсоциален план, който фиксира вечната нерада - отчаяно безизходната човешка съдба. Започвайки и завършвайки поемата с екзистенциално значещия бит, в основната композиционна същност "Градушка", чрез пряко изразен повествователен елемент, разбива патриархалния хармоничен модел представен схематично като "пролет, труд надежда". Патриархалният модел в "Градушка" се оформя като център в поемата, който трябва да бъде атакуван, преозначен и съответно издигнат на ново екзистенциално равнище.А така се осъществява от нова, втора за творбата и противоположна пейзажна картина, която придобива ярко изразена битийна стойност :"...А облак лази, .......... труд кървав, боже, пожалей! "Цитираната пейзажна картина атакува и преозначава патриархалния модел чрез преобръщането на реални градивни моменти от него. От "затопли радост на сърцето, / усмивка цъфне на лицето" трудът се превръща в "труд кървав, боже, пожалей!". Патриархалната хармония от мир с Бога - "въздишка кротка, пръст до пръст, / ръка набожно прави кръст", се превръща в "Боже, за някой грях ръце всесилни / подигна ти и нас наказа.". Загиването на патриархалния бит, разбиран като битие става във финала на поемата :
"Че там жетварка, бясна хала,
просо, пшеница, ръж, ечмени -
безредно, зрели и зелени,
и цвят надежди е пожнала..."
четвъртък, 8 април 2010 г.
сряда, 7 април 2010 г.
В какъв свят живея аз
В какъв свят живея аз? Сама ли го избрах или някой ми го наложи? Виждам в него и свобода, и робство. Но къде е границата между тях?! Къде е мястото, където мога да застана спокойно и да помисля над тревожещите ме проблеми?
Стоя някъде в моя свят. Оглеждам се наоколо, а всичко тече като кинолента на някой комедиен филм на ужасите. От едната страна виждам хубавите, а от другата – лошите. Дали съм застанала на границата или съм в робство на собствения си свят, който нарочно се е разделил на добро и зло? Решавам да помръдна, но не мога да избера посока. Къде искам да отида? Какво искам да направя? Аз имам право на избор, имам правото да направя това, което искам! Не е ли това свобода – най-висшето изконно право на всеки един от нас?! Да, свобода е! Но тогава защо стоя още тук?! Нима ми трябва още време да размишлявам, гледайки живота си като на кино, и слушайки съвестта си?! А като се замисля, примерите в моя свят са толкова много. Дали искам да си припомням всички или просто се налага...
Раждаш се в един хубав ден и избираш да дишаш, да поживееш, да усетиш пулса на живота как кипи във вените ти. Свободен си да правиш това, което искаш, без да ти пука за последствията. После порастваш... примката се затяга, а свободата намалява. Все по-често чуваш думи като: “Направи това!”, “Длъжен си!”, “Трябва!”, “Налага се!”, “Никой не те пита, така е казано, така ще бъде!”. Все едно ти слагат белезници и те тикат в килията. Когато свикнеш с това, разбираш, че килията е твоят свят. Той все още е неограничен по пространство, само дето вече има едни наложени правила, които ограничават свободата ти, и те превръщат в роб. В роб на живота ти и правилата в него. Цял живот някой ти казва какво да правиш, кое е вярно и кое не. Стремиш се да се харесаш на всички, най-вече на приятелите. Но каква е цената, която трябва да платиш? От какво се лишаваш, за да го дадеш на другите и да станеш герой за тях? Робуваш на едни желания, на едни претенции, с които сам пожелаваш да се съобразяваш. Не ти ли писна да чуваш думи като “Искам!”, “Това не ми харесва!”, “Направи това за мен!”?! Какво получаваш в замяна?! Свобода – Да! Естествено! Свободата си я има, въпросът е ще се възползваш ли от нея и ще кажеш ли това, което мислиш, в очите на другия?! Или ще продължиш да изпълняваш нелепите прищевки?! Не ти ли писна никой да не оценява действията и постъпките ти? – Писна ми! Но какво се променя?! Нищо! Аз съм пораснала – трябва да мога да се справям с всякакви проблеми и трудности, щом искам да оцелея!!!
Живота продължава! Колко още неща те чакат? Колко още неща ще преглътнеш и ще подминеш? Без съмнение много! Ти си роб, макар и свободен да изразиш това, което мислиш! Ти си роб на заобикалящото те пространство и на обединението, в което си, наречено държава. Държава, в която всеки мисли само за себе си, за своята свобода, за своите интереси. В която народът се дели на няколко вида хора, от които най-низшите, най-малките хорица са робите – тези, които се подчиняват на големите особи с тлъсти банкови сметки. Как да живееш в обединение, в което няма равноправие. Как да поискаш да си свободен и да кажеш това, което мислиш, като знаеш, че последствията могат да бъдат фатални за теб?! Сега осъзнаваш ли защо стоиш още тук, по средата между свободата и робството?! Не можеш да избереш нито едното, нито другото! Те са едно цяло – едното не може да съществува без другото!.....
Светът ми отново се разбърка и границата изчезна. Съвестта ми беше спряла да говори. Огледах се, но наоколо виждах само четирите въображаеми стени на невидимата килия, в която се намирах. Едното не може без другото! Тя беше права! И колкото и да ми се искаше светът да е различен, да е по-добър, си знаех, че винаги на хората нещо няма да им харесва, че винаги ще се оплакват от нещо и ще искат повече и повече. Какво повече от свободата – свободата да живееш, да обичаш, да имаш право на мнение. Понякога и това не ни стига или просто напук на всичко решаваме да се откажем от свободата и да бъдем роби. Нямаме смелостта да си признаем, че играем по правилата на собствения си свят.
Искам да счупя стените на моята килия и да видя света си от друга гледна точка! Но откъдето и да го погледна, в него ще има и свобода, и робство – винаги заедно в моя свят! Защото едното не може без другото. Защото ние не можем без тях. И дори да излезна от моя килиен свят, там отвън, ще ме чака нещо по-страшно и по-ограничаващо – големият свят, където мислите ми няма да имат сила.
Наистина ли искам да счупя стените?!..... :)
Стоя някъде в моя свят. Оглеждам се наоколо, а всичко тече като кинолента на някой комедиен филм на ужасите. От едната страна виждам хубавите, а от другата – лошите. Дали съм застанала на границата или съм в робство на собствения си свят, който нарочно се е разделил на добро и зло? Решавам да помръдна, но не мога да избера посока. Къде искам да отида? Какво искам да направя? Аз имам право на избор, имам правото да направя това, което искам! Не е ли това свобода – най-висшето изконно право на всеки един от нас?! Да, свобода е! Но тогава защо стоя още тук?! Нима ми трябва още време да размишлявам, гледайки живота си като на кино, и слушайки съвестта си?! А като се замисля, примерите в моя свят са толкова много. Дали искам да си припомням всички или просто се налага...
Раждаш се в един хубав ден и избираш да дишаш, да поживееш, да усетиш пулса на живота как кипи във вените ти. Свободен си да правиш това, което искаш, без да ти пука за последствията. После порастваш... примката се затяга, а свободата намалява. Все по-често чуваш думи като: “Направи това!”, “Длъжен си!”, “Трябва!”, “Налага се!”, “Никой не те пита, така е казано, така ще бъде!”. Все едно ти слагат белезници и те тикат в килията. Когато свикнеш с това, разбираш, че килията е твоят свят. Той все още е неограничен по пространство, само дето вече има едни наложени правила, които ограничават свободата ти, и те превръщат в роб. В роб на живота ти и правилата в него. Цял живот някой ти казва какво да правиш, кое е вярно и кое не. Стремиш се да се харесаш на всички, най-вече на приятелите. Но каква е цената, която трябва да платиш? От какво се лишаваш, за да го дадеш на другите и да станеш герой за тях? Робуваш на едни желания, на едни претенции, с които сам пожелаваш да се съобразяваш. Не ти ли писна да чуваш думи като “Искам!”, “Това не ми харесва!”, “Направи това за мен!”?! Какво получаваш в замяна?! Свобода – Да! Естествено! Свободата си я има, въпросът е ще се възползваш ли от нея и ще кажеш ли това, което мислиш, в очите на другия?! Или ще продължиш да изпълняваш нелепите прищевки?! Не ти ли писна никой да не оценява действията и постъпките ти? – Писна ми! Но какво се променя?! Нищо! Аз съм пораснала – трябва да мога да се справям с всякакви проблеми и трудности, щом искам да оцелея!!!
Живота продължава! Колко още неща те чакат? Колко още неща ще преглътнеш и ще подминеш? Без съмнение много! Ти си роб, макар и свободен да изразиш това, което мислиш! Ти си роб на заобикалящото те пространство и на обединението, в което си, наречено държава. Държава, в която всеки мисли само за себе си, за своята свобода, за своите интереси. В която народът се дели на няколко вида хора, от които най-низшите, най-малките хорица са робите – тези, които се подчиняват на големите особи с тлъсти банкови сметки. Как да живееш в обединение, в което няма равноправие. Как да поискаш да си свободен и да кажеш това, което мислиш, като знаеш, че последствията могат да бъдат фатални за теб?! Сега осъзнаваш ли защо стоиш още тук, по средата между свободата и робството?! Не можеш да избереш нито едното, нито другото! Те са едно цяло – едното не може да съществува без другото!.....
Светът ми отново се разбърка и границата изчезна. Съвестта ми беше спряла да говори. Огледах се, но наоколо виждах само четирите въображаеми стени на невидимата килия, в която се намирах. Едното не може без другото! Тя беше права! И колкото и да ми се искаше светът да е различен, да е по-добър, си знаех, че винаги на хората нещо няма да им харесва, че винаги ще се оплакват от нещо и ще искат повече и повече. Какво повече от свободата – свободата да живееш, да обичаш, да имаш право на мнение. Понякога и това не ни стига или просто напук на всичко решаваме да се откажем от свободата и да бъдем роби. Нямаме смелостта да си признаем, че играем по правилата на собствения си свят.
Искам да счупя стените на моята килия и да видя света си от друга гледна точка! Но откъдето и да го погледна, в него ще има и свобода, и робство – винаги заедно в моя свят! Защото едното не може без другото. Защото ние не можем без тях. И дори да излезна от моя килиен свят, там отвън, ще ме чака нещо по-страшно и по-ограничаващо – големият свят, където мислите ми няма да имат сила.
Наистина ли искам да счупя стените?!..... :)
Революцията и свободата в поезията на Хр. Ботев
Сложната историческа съдба на нашия народ ,който векове е отстоявал правото си на самостоятелен живот ,налага в българската литература органичното обвързване на дуиите борба и свобода. Борбата за свобода става основна тема в нашето изкуство.За първи път в творчеството на Хр.Ботев добива своето гениално художествено въплъщение. Трудно е да се отговори на въпроса защо именно Ботев става онзи творец ,който при крайно бедната ни литературна традиция до него ,съумява да създаде творчество ,в което тълкуването на проблема за свободата изравнява нашето изкуство със световното.
Робството е много силно изразено и художествено обрисувано ,защото е до болка познато и ненавиждано от поета:
“Сочи народът и пот от чело
кървав се лее над камък гробен:
кръстът е забит във живо тело
ръжда разяда глозгани кости,
смок е засмукал живот народен,
смучат го наши и чужди гости! \"
Поетичната лексика поражда страшни ,зловещи асоциации ,които емоционално сгъстено предават разрушителната същност на робството. Христянският кръст -вековечен символ на милосърдието-у Ботев буди друга асоциация ,намерила рядка по естетическото си въздействие интерпретация.Забитият в живо тяло кръст символизира огромно,нечовешко страдание. Метафората “ръжда разяжда глозгани кости\" ,както и алитерацията на к,ж,з и носи усещането за смърт ,за разруха.
На широка идейна основа е разгърнат мотива за подвига ,свързан с традиционния персонаж в Ботевата поезия -майката ,либето ,невръстните братя в стихотворението ”На прощаване”. Тук лирическият герой е бунтовникът революционер ,чиято най-същностна характеристика е свободолюбието и готовността му за саможертва:
\"Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни\"
С това противоречие Ботев очертава с по-голяма конкретност духовното пространство в своята поезия.Появява се и характерният за него образ на Дунава като пределна черта:
\".. .ах,утре като премина,
през тиха бяла Дунава! \"
Пространствените координати в поетическия свят на Ботев вече придобиват и географска конкретност.\"Дунава\" разделя неговото поетично пространство на двe -чужбината /”тази тежка чужбина”/и родината /”бащино ми огнище”/.
Със своето завещание борецът предава и омразата към поробителите ,която ще направи крепка десниицата на неговите братя.Неговото дело трябва да бъде продължено от тях:
\"и дето срещнат душманин,
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват...\"
В свещения звет към невръстните братя Ботев е втъкнал картината на юнашката смърт ,наситена с атмосферата на хайдушките народни песни
\"….бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кьрви в земята,
в земята,майко,черната!\"
В обрисуването на тази картина се проявява гениалната способност на поета да изгради възвишен образ чрез най-обикновени думи ,чието необичайно свързване обаче придобива особена художествена сила.Думите месо ,кърви пораждат представата за смърт ,за физическа осезаемост на страданието.Но епитетът \"бяло\" в контраст с \"черни\" /кърви/ предизвиква асоциации за светлина ,красота и чистота /белият цвят в съзнанието на българина е символ на красотата/.
Смисълът на своя живот личността открива в героичната борба в името на народната свобода -в този съдбовен избор се проявява хармонията на интимно-личното и националното.В саможертвата личността се слива със своя народ.Социалният смисъл на саможертвата е разкрит в поантата:
\"Но стига ми тая награда
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда
за правда и за свобода...\"
Лирическото изживяване в стихотворението е пропито от едно силно ,драматично страдание. Емоциите в творбата са изключително силни и сложно преплетени. Чрез ярка антитеза е изразена бурята в душата на героя ,страданието в плана на миналото е противопоставено на страданието в настоящето. Трагизмът ,изпълнил душата на лирическия \"аз\" ,е породен от народната съдба. Действената любов на бореца към народа намира непосредствен израз в копнежа по революцията.Това е внушено чрез метафората \'\'сърце ми веч трепти ще хвръкне ”великолепен израз на бсрческата целеустременост на революционера. Като жадувана картина-видение,в “До моето първо либе” оживява романтичният образ на революцията,обрисуван с огромна вътрешна сила и динамика:
\"Там...там буря кърши клонове,
а сабя ги свива на венец
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец,
и смъртта и там мила усмивка,
а хладен гроб сладка почивка!”
Бурята в Балкана поетът превръща и в жив ,конкретен образ ,и в прекрасен символ на революционната борба.За пръв път в българската поезия у Ботев образът на революцията оживява с представата за бурята. По-късно ще срещнем този образ в поезията на Яворов \"Арменци”,Смирненски и Вапцаров.
И съвсем естествено в големия ден на човечеството ,деня на социалната революция ,Ботевият лирически герой поема пътя към чистилището на подвига.Финальт на стихотворението “Мята молитвА\" е наситен с диханието на това величие ,което носи със себе си единствено саможертвата в името на свободата.
\"Подкреии и мен ръката
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!\"
Това е съкровената молитва на поета към бога на разума ,която интимно и общочовешко се сливат в едно неразривно цяло.
В стихотворения като”Хайдути” ,”Хаджи Димитър\" и ”Обесването на Васил Левски” ,поетът се слива с художествения персонаж.Тук Ботев се е слял по-скоро със своя народ и от негови позиции оценява подвига на големите историчесйи личности. Социалният смисъл на тяхната саможертва се състои преди всичко в това да се стимулира всенародната борба. Подвигт на Чавдар /”Хайдути”/е получил всенародно признание ,защото героят е “страшен” за чорбаджии и турци ,но за клети сиромаси “крило бе Чавдар войвода\".Образът на волната песен ,подета от всички краища на българската земя ,извайва романтичната фигура на Чавдар войвода ,извисяв неговата героична натура.
\"Затуй му пее песента
на Странджа-баир гората,
на Ирин-Пирин тревата:
меден им кавал приглаша
от Цариграда до Сръбско,
и с ясен ми глас жътварка
от Бяло море до Дунав -
по румелийски полета...\"
От позициите на народа Ботев подхожда към мотива за подвига и саможертвата набореца-революционер и в одата-балада \"Хаджи Димитър\".В този поетически шедьовър творецът надхвърля рамките на националното и придава нова мащабност на идеите.Така произведението се превръща в образец на органично взаимно проникване на конкретно-образното и обобщаващо-философското ,на актуалното и непреходно-вечното.Образът на Хаджи Димитър е централен в баладата ,но Ботев го включва в системата от образи ,в която стремително разширява обема си от конкретния герой /Хаджи Димитър/през загиналите за свободата на България до образа на всички паднали за свободата.Основната идея на творбата за безсмъртието е внушена със забележителна поетическа виртуозност чрез движението на лирическото изживяване /чувство/-сблъсъкът на младостта и силата с болката и безсилието ,двубоят на живота и смъртта. Подчинена на това идейно съдържание ,лексиката се обособява в два кръга със значения :смърт / \"потънал в кьрви лежи и пъшка\" ,\"юнак с дълбока на гърди рана\"/ и живот / \"юнак във младост и сила мъжка\"/.
В плана на епическия разказ действието се развива за едно денонощие /започва с дневна картина и завършва със съмване/ ,но в плана на философското внушение достига вечността.Идеята за безсмъртието е не просто и леко възвеличаване на подвига.Към победното възвеличаване на подвига творбата върви през отчаянието /\"Ще да загине и тоя юнак”/,през болката ,която свива сърцето ,зада достигне до оптимизма роден от прозрението:
\"Тоз,който падне в бой за свобода,
той не умира:.него жалеят
земя и небе,звяр и природа
и певци песни за него пеят...”
Думите звучат. лаконично като сентенция ,преодоляват пространството и времето ,за да възпеят подвига на всеки герой от всички времена и точки на планетата.Конкретно-образното се слива с обобщаващо-филосовскот, националното с вечното.Затова и възхвалата на саможертвения подвиг намира космически измерения:”земя и небе,звяр и природа”.
Основната идея на творбата за духовното надмогване на смъртта е внушена и чрез баладичното вечерната картина ,самодивите ,вълка.Изображението на Балкана има нов заряди идеен ,и образен ,и емоционален.Страшното страдание на юнака под палещото слънце е заменено от приказното вълшебство от нежността и ласката на настъпващата нощ:
\"Настане вечер-месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми,вятър повее,-
Балканът пее хайдушка песен!\"
Цялата строфа е една разгърната метафора ,която превръща образа на Балкана в символ на героичното ,на вечното свободолюбие на българския народ.Художественото внушение е постигнато чрез употре*ата на изразни средства на всички езикови равнища-гласните допринасят за голямата мелодичност на стиха ,придават му песенно звучене ,глаголните форми с необичайната им употреба /глаголите са от свършен вид в сегашно време /създават усещане за повторяемост и непреходност. За песенното звучене на стиха допринася и синтактическият паралелизъм в шесте прости изречения в състав на сложното / 3+3/ ,както и асонанса на Е.
Саможертвата на Левски е в името на България ,а подвигът му е осмислен в общочовешки план като стъпка в борбата на човечеството за свобода и прогрес в стихотврението ”Обесването на Васил Левски\".В общия тон на безнадеждността в елегията се влива мощният глас на историческия оптимизъм ,който се въззема над конкретно-историческото и слива националното с общочовешкото.
С оптимизъм и вяра в бъдещата революционна борба е белязан и финалът на стихотворението ”Борба” -”Ше викнем: \"Хляб или....свинец”.Поетът-революционер вярва ,че всички онеправдани ще въстанат ,лирическият \"аз\" се слива с борците за прогрес и социална правда/\"ние\"/ ,категорично предричайки социалната революция в света.Този момент осмисля смт та на безбройните борци “в мъки,в неволи мрели” , той е залог за развитието на човечеството.
Не само финалът на творбата,но и цялото стихотворение звучи оптимистично ,защото в него звучи диалектическото мислене на поета ,което схваща истррическияя процес като една вечна борба м-у добро и зло ,м-у силите на прогреса и регреса ,на тиранията и свободата.И в това движение на човечеството по спиралата на прогреса ,революцията е сюблимен миг ,който ускорява движението напред и нагоре.Затова цялата поезия на Ботев е изпълнена с един непресъхващ оптимизъм ,исторически обусловен и доказан от времето.Свързан с бъдещето ,Ботев ще бъде винаги актуален.
Робството е много силно изразено и художествено обрисувано ,защото е до болка познато и ненавиждано от поета:
“Сочи народът и пот от чело
кървав се лее над камък гробен:
кръстът е забит във живо тело
ръжда разяда глозгани кости,
смок е засмукал живот народен,
смучат го наши и чужди гости! \"
Поетичната лексика поражда страшни ,зловещи асоциации ,които емоционално сгъстено предават разрушителната същност на робството. Христянският кръст -вековечен символ на милосърдието-у Ботев буди друга асоциация ,намерила рядка по естетическото си въздействие интерпретация.Забитият в живо тяло кръст символизира огромно,нечовешко страдание. Метафората “ръжда разяжда глозгани кости\" ,както и алитерацията на к,ж,з и носи усещането за смърт ,за разруха.
На широка идейна основа е разгърнат мотива за подвига ,свързан с традиционния персонаж в Ботевата поезия -майката ,либето ,невръстните братя в стихотворението ”На прощаване”. Тук лирическият герой е бунтовникът революционер ,чиято най-същностна характеристика е свободолюбието и готовността му за саможертва:
\"Аз вече пушка нарамих
и на глас тичам народен
срещу врагът си безверни\"
С това противоречие Ботев очертава с по-голяма конкретност духовното пространство в своята поезия.Появява се и характерният за него образ на Дунава като пределна черта:
\".. .ах,утре като премина,
през тиха бяла Дунава! \"
Пространствените координати в поетическия свят на Ботев вече придобиват и географска конкретност.\"Дунава\" разделя неговото поетично пространство на двe -чужбината /”тази тежка чужбина”/и родината /”бащино ми огнище”/.
Със своето завещание борецът предава и омразата към поробителите ,която ще направи крепка десниицата на неговите братя.Неговото дело трябва да бъде продължено от тях:
\"и дето срещнат душманин,
със куршум да го поздравят,
а пък със сабя помилват...\"
В свещения звет към невръстните братя Ботев е втъкнал картината на юнашката смърт ,наситена с атмосферата на хайдушките народни песни
\"….бяло ми месо по скали,
по скали и по орляци,
черни ми кьрви в земята,
в земята,майко,черната!\"
В обрисуването на тази картина се проявява гениалната способност на поета да изгради възвишен образ чрез най-обикновени думи ,чието необичайно свързване обаче придобива особена художествена сила.Думите месо ,кърви пораждат представата за смърт ,за физическа осезаемост на страданието.Но епитетът \"бяло\" в контраст с \"черни\" /кърви/ предизвиква асоциации за светлина ,красота и чистота /белият цвят в съзнанието на българина е символ на красотата/.
Смисълът на своя живот личността открива в героичната борба в името на народната свобода -в този съдбовен избор се проявява хармонията на интимно-личното и националното.В саможертвата личността се слива със своя народ.Социалният смисъл на саможертвата е разкрит в поантата:
\"Но стига ми тая награда
да каже нявга народът:
умря сиромах за правда
за правда и за свобода...\"
Лирическото изживяване в стихотворението е пропито от едно силно ,драматично страдание. Емоциите в творбата са изключително силни и сложно преплетени. Чрез ярка антитеза е изразена бурята в душата на героя ,страданието в плана на миналото е противопоставено на страданието в настоящето. Трагизмът ,изпълнил душата на лирическия \"аз\" ,е породен от народната съдба. Действената любов на бореца към народа намира непосредствен израз в копнежа по революцията.Това е внушено чрез метафората \'\'сърце ми веч трепти ще хвръкне ”великолепен израз на бсрческата целеустременост на революционера. Като жадувана картина-видение,в “До моето първо либе” оживява романтичният образ на революцията,обрисуван с огромна вътрешна сила и динамика:
\"Там...там буря кърши клонове,
а сабя ги свива на венец
зинали са страшни долове
и пищи в тях зърно от свинец,
и смъртта и там мила усмивка,
а хладен гроб сладка почивка!”
Бурята в Балкана поетът превръща и в жив ,конкретен образ ,и в прекрасен символ на революционната борба.За пръв път в българската поезия у Ботев образът на революцията оживява с представата за бурята. По-късно ще срещнем този образ в поезията на Яворов \"Арменци”,Смирненски и Вапцаров.
И съвсем естествено в големия ден на човечеството ,деня на социалната революция ,Ботевият лирически герой поема пътя към чистилището на подвига.Финальт на стихотворението “Мята молитвА\" е наситен с диханието на това величие ,което носи със себе си единствено саможертвата в името на свободата.
\"Подкреии и мен ръката
та кога въстане робът,
в редовете на борбата
да си найда и аз гробът!\"
Това е съкровената молитва на поета към бога на разума ,която интимно и общочовешко се сливат в едно неразривно цяло.
В стихотворения като”Хайдути” ,”Хаджи Димитър\" и ”Обесването на Васил Левски” ,поетът се слива с художествения персонаж.Тук Ботев се е слял по-скоро със своя народ и от негови позиции оценява подвига на големите историчесйи личности. Социалният смисъл на тяхната саможертва се състои преди всичко в това да се стимулира всенародната борба. Подвигт на Чавдар /”Хайдути”/е получил всенародно признание ,защото героят е “страшен” за чорбаджии и турци ,но за клети сиромаси “крило бе Чавдар войвода\".Образът на волната песен ,подета от всички краища на българската земя ,извайва романтичната фигура на Чавдар войвода ,извисяв неговата героична натура.
\"Затуй му пее песента
на Странджа-баир гората,
на Ирин-Пирин тревата:
меден им кавал приглаша
от Цариграда до Сръбско,
и с ясен ми глас жътварка
от Бяло море до Дунав -
по румелийски полета...\"
От позициите на народа Ботев подхожда към мотива за подвига и саможертвата набореца-революционер и в одата-балада \"Хаджи Димитър\".В този поетически шедьовър творецът надхвърля рамките на националното и придава нова мащабност на идеите.Така произведението се превръща в образец на органично взаимно проникване на конкретно-образното и обобщаващо-философското ,на актуалното и непреходно-вечното.Образът на Хаджи Димитър е централен в баладата ,но Ботев го включва в системата от образи ,в която стремително разширява обема си от конкретния герой /Хаджи Димитър/през загиналите за свободата на България до образа на всички паднали за свободата.Основната идея на творбата за безсмъртието е внушена със забележителна поетическа виртуозност чрез движението на лирическото изживяване /чувство/-сблъсъкът на младостта и силата с болката и безсилието ,двубоят на живота и смъртта. Подчинена на това идейно съдържание ,лексиката се обособява в два кръга със значения :смърт / \"потънал в кьрви лежи и пъшка\" ,\"юнак с дълбока на гърди рана\"/ и живот / \"юнак във младост и сила мъжка\"/.
В плана на епическия разказ действието се развива за едно денонощие /започва с дневна картина и завършва със съмване/ ,но в плана на философското внушение достига вечността.Идеята за безсмъртието е не просто и леко възвеличаване на подвига.Към победното възвеличаване на подвига творбата върви през отчаянието /\"Ще да загине и тоя юнак”/,през болката ,която свива сърцето ,зада достигне до оптимизма роден от прозрението:
\"Тоз,който падне в бой за свобода,
той не умира:.него жалеят
земя и небе,звяр и природа
и певци песни за него пеят...”
Думите звучат. лаконично като сентенция ,преодоляват пространството и времето ,за да възпеят подвига на всеки герой от всички времена и точки на планетата.Конкретно-образното се слива с обобщаващо-филосовскот, националното с вечното.Затова и възхвалата на саможертвения подвиг намира космически измерения:”земя и небе,звяр и природа”.
Основната идея на творбата за духовното надмогване на смъртта е внушена и чрез баладичното вечерната картина ,самодивите ,вълка.Изображението на Балкана има нов заряди идеен ,и образен ,и емоционален.Страшното страдание на юнака под палещото слънце е заменено от приказното вълшебство от нежността и ласката на настъпващата нощ:
\"Настане вечер-месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми,вятър повее,-
Балканът пее хайдушка песен!\"
Цялата строфа е една разгърната метафора ,която превръща образа на Балкана в символ на героичното ,на вечното свободолюбие на българския народ.Художественото внушение е постигнато чрез употре*ата на изразни средства на всички езикови равнища-гласните допринасят за голямата мелодичност на стиха ,придават му песенно звучене ,глаголните форми с необичайната им употреба /глаголите са от свършен вид в сегашно време /създават усещане за повторяемост и непреходност. За песенното звучене на стиха допринася и синтактическият паралелизъм в шесте прости изречения в състав на сложното / 3+3/ ,както и асонанса на Е.
Саможертвата на Левски е в името на България ,а подвигът му е осмислен в общочовешки план като стъпка в борбата на човечеството за свобода и прогрес в стихотврението ”Обесването на Васил Левски\".В общия тон на безнадеждността в елегията се влива мощният глас на историческия оптимизъм ,който се въззема над конкретно-историческото и слива националното с общочовешкото.
С оптимизъм и вяра в бъдещата революционна борба е белязан и финалът на стихотворението ”Борба” -”Ше викнем: \"Хляб или....свинец”.Поетът-революционер вярва ,че всички онеправдани ще въстанат ,лирическият \"аз\" се слива с борците за прогрес и социална правда/\"ние\"/ ,категорично предричайки социалната революция в света.Този момент осмисля смт та на безбройните борци “в мъки,в неволи мрели” , той е залог за развитието на човечеството.
Не само финалът на творбата,но и цялото стихотворение звучи оптимистично ,защото в него звучи диалектическото мислене на поета ,което схваща истррическияя процес като една вечна борба м-у добро и зло ,м-у силите на прогреса и регреса ,на тиранията и свободата.И в това движение на човечеството по спиралата на прогреса ,революцията е сюблимен миг ,който ускорява движението напред и нагоре.Затова цялата поезия на Ботев е изпълнена с един непресъхващ оптимизъм ,исторически обусловен и доказан от времето.Свързан с бъдещето ,Ботев ще бъде винаги актуален.
"Свестните у нас считат за луди..."/есе/
/есе/
Какви измерения има проблемът за самотата на Аз-а в гениалната поезия на Ботев? Защо изключителната личност винаги е разпъната от толкова сложни екзистенциални проблеми? Защо проблемът за Аз-а при ннея придобива толкова драматични измерения?
Бихме могли да задаваме до безкрай такива и други подобни въпроси. Такива екзистенциални дилеми се срещат почти навсякъде в Ботевата поезия. Това е обяснимо, като се има впредвид времето, в което се бори и живее и голямата отговорност, която поема пред народ и родина на една сравнително млада възраст.
„Свестните у нас считат за луди...”
Личността, надраснала себе си и своето време, винаги остава неразбрана от другите. Може би Ботев е страдал от мнението на другите за него, а може би е успял да го надрасне. Знаем ли? В едно сме сигурни – колко много е обичал народа си и колко е държал на личната си свобода:
....та сърце, майко, не трае
Да гледа турчин,че бесней
Над бащино ми огнище....
Ботев жали своята общност, „сирота вдовица”, теглещите „без дом дечица” /”До моето първо либе”/, отпраща тежък упрек дори към дълбоко обичания си народ заради безучастието на последния към собствената си съдба. /”Често, брате, скришом плача...”; „Мълчи народа...” и т.н./. Самотата на аз-а се засилва неимоверено от представата за тая страшна липса на мисъл за съпротива, на идеи за свобода и за революция.
За Ботев „луд” означава да бъдеш различен, „свестен” – да забравиш себе си, дом и близки, и да се пожертваш пред олтара на отечеството.
Лирическият герой на Ботев обича до болка своя народ – страдалец и мъченик, разкъсва се от незаслужени самообвинения. Самият Ботев копнее за една земя, люляна от революцията /”До моето първо либе”/, един революционен вихър, който няма нищо общо с всекидневно-битовото начало. Ботевата мечта за деня и часа на саможертвата прави Аз-а в поезията му героичен, самможертвен, призивен, но и много самотен. Ботев е болезнено недоволен от заобикалящата го среда, страданието му се поражда от чувството за изолираност и невъзможност да срещне себеподобни /”Борба”/. Той страда от безсилие да промени мисленето на околните и от породилата се омраза към „глупците”. Най-силно го дразни липсата на идеали у другите. /”Тежко,брате, се живее/между глупци неразбрани...”/. Пак опираме до проблема за „Лудостта”, независимо дали това означава свободно да изказваш мнение, или да се пожертваш за другите. Реторичният въпрос на Аз-а показва съзнателно поведение на героя. Той, респективно самият Ботев знае, че като остане докрай верен на себе си, пътят му ще го отведе до истината за смисъла на живота. А този смисъл той търси отчаяно през целия си кратък и героичен живот. Единственото, което не му достига, е разбирането на другите за неговата героична жертвеност. Подобно разбиране му е необходимо за да понесе тежестта на голямата отговорност пред народ и родина. Причислява се към ония, които мислят първо за другите и после за себе си.Затова звучи толкова знаменателно финалът на „Борба” – „Ще викнем ние: ”Хляб или свинец”.
Личността на Ботев е смесица от реализъм и идеализъм. Унего всичко е изтъкано от крайности – бяло и черно, любов и омраза. Заради чуждото страдание и нещастие е готов да се раздели доброволно с най-ценното, което притежава – живота си. Това е една от основните истини в поезията на Ботев въпреки, че на моменти неговият свят се противопоставя на света на другите. Но различните идеи за ценност, за добро и зло не го възпират да поеме „страшният, но славен” път на борбата. Има ли тогава значение мнението на другите? Или ще бъде вечно мнението на Бай Марко от „Под игото”:”Лудите, лудите, те да са живи...” Нека всеки от нас реши сам за себе си....
Абонамент за:
Публикации (Atom)