В своето творчество Йовков се обръща към идейния и образния свят на фолклорните предания и легенди , чиято първооснова е митът. В него авторът открива абсолютните стойности- абсолютното добро и зло, истина и героизъм,съвършената красота.
Основният конфликт в разказа е вътрешният конфликт на главния герой Стефан. Той се колебае между вярата и неверието,между смирението и бунта, между съзиданието и разрушението.
Образите на Дойна и Дима въплъщават две противоположни разбирания за женското. Дойна е носител на идеята за реда, хармонията, душевния покой. Образът на Димана с свързан с плътското ,с първичната страст и хаоса, с разрушителното начало.
Стефан е изправен пред необходимостта от избор между доброто и злото-това е и съдбовният кръстопът между любовта-страст и любовта-духовна опора.
Според фолклорното предание кошутата е свещено животно,свързано с образа на Св. Богородица. Преследването й е показване на Божия и човешкия закон. У Стефан бушува някаква зла сила като го подтиква да извърши непростим грях. Дойна е тази,която внася атмосфера на нравствена чистота и непорочност и застава на пътя на злото.
Воденицата е пространството, смислово обвързано с нравствените категории,заложени в образите на двете девойки. Водата олицетворява живота , тя е границата между земния и отвъдния свят. Спрялата воденица символизира нарушения ход на битието, неговото отрицание, но и бъдещо пречистване. Дъгата е Божи знак за възстановения порядък.
Дойна е въплъщение на жената като нравствен идеал . тя е кошутата,доброволната жертва , която идва на връх Петровден ,за да внесе с обичта си утеха и смирение в разколебания душевен свят на любимия си. Воденицата тръгва сама, спрелият ход на живота е подновен, възстановени са принципите на доброто и реда. Грехът е изначало заложен в човешката природа , но може да бъде преодолян със силата на обичта.
вторник, 16 февруари 2010 г.
Кой е виновен за гибелния край на Николчо
Николчо е главният герой в повестта на Любен Каравелов "Мамино детенце". Този глезен чорбаджийски син стига до гибелен край, защото получава неправилно възпитание в семейството, училището и обществото. Главни виновници за неговото морално падение са преди всичко родителите му, които му въздействат отрицателно с лошия си пример и с неспособността си да формират у своето дете здрави трудови навици и човешки добродетели. Наред с това действителността, в която живее Николчо също допринася на неговата нравствена поквара.
Революционер-демократ, Каравелов ненавижда чорбаджийската класа и е убеден, че народните изедници ще бъдат доведени до гибел, защото водят празен паразитен живот, който се отразява и върху собствените им деца. За да обоснове моралното падение на своя герой, писателят проследява неговия живот от детството до гибелта му.
Николчо израства в семейна среда, на която са чужди националните проблеми и борби на народа, среда, чиято единствената цел са личното благополучие и парите.
Още при първата ни среща с главния герой, ние разбираме, че той е представител на класа, противонародна по същността си, деградирала класа, на която са чужди всякакви човешки и национални добродетели. По думите на баба Ирина, Николчо, някогашното здраво и умно дете, се е превърнал в "хаярсъзин, какъвто е и баща му". Тя обвинява чорбаджиите за това, че възпитават неправилно децата си. Героят и неговите приятели вече "могат да турят под петата си и унуките на дяда ви Сатана".
Родителите на Николчо, Нено и Неновица, са паразити, на които липсват всякакви светли пориви и стремежи. Откъснати от живота зад високия зид на своята къща, те затварят и сърцата си за хората. От разговорите им, напълно безсмислени и глупави, добиваме представа за техния ограничен ум, за отсъствието на всякаква култура, за духовно бедния им живот. Самите те, несвикнали на труд и живеещи на гърба на бедните, възпитават у сина си чорбаджийско самочувствие, помагат му да се оформи и той като паразит.
Нено и Неновица учат сина си на неуважение към бедните трудови хора. За Николчо още от малък слугите не са хора, а предмети или животни:
"Иване, бре, магаре, бре, качи се на черешата и набери ми малко череши. Дай да ти се кача. Чакай.. Ти си моя кон...". Героят не само се отнася по този начин към Иван-Нищото, но и след като го ухапва до кръв, има наглостта на каже на майка си, че слугата е виновен. Разбира се "вулканът" и неговата "половин душа" вярват на Николчо и наказват Нищото за това, че е разкървавил устата на любимия син. После чорбаджийското детенце, без никакви угризения на съвестта, изпива пърата си ракия. Родителите не си правят сметка за пагубното влияние на алкохола върху младия безделник. Неновица с умиление го поощрява : "- пини си, сине, пини си, мама! .. Ако ти тегли сърцето, то си попивай малко..."
Ето как родителите със своя пример, с отношението си към другите хора и слугите,с прекалената си любов към сина си, го възпитават неправилно. За разлика от тях, обаче, той вместо да спестява, настървено пилее парите. Възпитанието, което дават на сина си оказва пагубно влияние върху него, докато Николчо престава да уважава и самите тях.
За пропадането на Николчо определена вина има и тогавашното килийно училище. Това авторът ни показва чрез образа на даскал Славе, който след като Нено и Неновица изискват от него да не бие сина им, отговаря: "Чорбаджийско дете не се бие...". Училището не само не се бори срещу неправилното възпитание, но и го утвърждава, оправдавайки по-богатите и по-силните.
Вина за моралната гибел на Николчо има и цялата общественост. Всички осъждат младият безделник, но никой не се намесва активно , за да пресече пътя на неговото падение. Когато парите на Неновица изчезват, тя обвинява слугите. Само Али ага посочва истинския виновник, но вече е много късно да се поправи Николчо. Той се превръща в пияница и "чапкънин" и от него пропищява целият град.
След кражбата на парите, решават да оженят чорбаджийския син за Пенка. Баща й разваля годежа й със Стоян, защото поставя парите над бащината обич. Младото момиче попада в лапите на загубилия всякакъв морал Николчо. Това, че има за съпруга най-хубавото момиче, както и това, че има две деца, не може да отклони Николчо от пътя на падението, както са се надявали неговите родители. На чорбаджийския син са чужди и синовната, и съпружеската и бащината обич. Той е затънал много надълбоко в тинята на моралната поквара.
Още на сватбата си Николчо отново краде пари и тогава алчното сърце на баща му не издържа. Към майка си също се отнася жестоко, а накрая влиза и в затвора. Той става моралн убиец на баща си и осакатява собствената си майка. А след като излиза оттам, безделникът не се връща при жена си и децата си, а се запилява по Влашко, където "го храни една циганка, която пере хорските ризи и продава по улиците варен кукуруз''.
Така синът на Нено и Неновица пропада поради неправилното възпитание получил от родителите си , средата, в която живее и килийното училище.
Проследявайки нравствената деградация на Николчо, Каравелов произнася своята присъда над чорбаджийската клас, но наред в това дава тема за размисъл, което прави неговото произведение актуално и днес. Описвайки съдбаа на своите герои, авторът ни кара да се замислим върху отношението ни към децата и дълга ни да им дадем правилно възпитание.
Революционер-демократ, Каравелов ненавижда чорбаджийската класа и е убеден, че народните изедници ще бъдат доведени до гибел, защото водят празен паразитен живот, който се отразява и върху собствените им деца. За да обоснове моралното падение на своя герой, писателят проследява неговия живот от детството до гибелта му.
Николчо израства в семейна среда, на която са чужди националните проблеми и борби на народа, среда, чиято единствената цел са личното благополучие и парите.
Още при първата ни среща с главния герой, ние разбираме, че той е представител на класа, противонародна по същността си, деградирала класа, на която са чужди всякакви човешки и национални добродетели. По думите на баба Ирина, Николчо, някогашното здраво и умно дете, се е превърнал в "хаярсъзин, какъвто е и баща му". Тя обвинява чорбаджиите за това, че възпитават неправилно децата си. Героят и неговите приятели вече "могат да турят под петата си и унуките на дяда ви Сатана".
Родителите на Николчо, Нено и Неновица, са паразити, на които липсват всякакви светли пориви и стремежи. Откъснати от живота зад високия зид на своята къща, те затварят и сърцата си за хората. От разговорите им, напълно безсмислени и глупави, добиваме представа за техния ограничен ум, за отсъствието на всякаква култура, за духовно бедния им живот. Самите те, несвикнали на труд и живеещи на гърба на бедните, възпитават у сина си чорбаджийско самочувствие, помагат му да се оформи и той като паразит.
Нено и Неновица учат сина си на неуважение към бедните трудови хора. За Николчо още от малък слугите не са хора, а предмети или животни:
"Иване, бре, магаре, бре, качи се на черешата и набери ми малко череши. Дай да ти се кача. Чакай.. Ти си моя кон...". Героят не само се отнася по този начин към Иван-Нищото, но и след като го ухапва до кръв, има наглостта на каже на майка си, че слугата е виновен. Разбира се "вулканът" и неговата "половин душа" вярват на Николчо и наказват Нищото за това, че е разкървавил устата на любимия син. После чорбаджийското детенце, без никакви угризения на съвестта, изпива пърата си ракия. Родителите не си правят сметка за пагубното влияние на алкохола върху младия безделник. Неновица с умиление го поощрява : "- пини си, сине, пини си, мама! .. Ако ти тегли сърцето, то си попивай малко..."
Ето как родителите със своя пример, с отношението си към другите хора и слугите,с прекалената си любов към сина си, го възпитават неправилно. За разлика от тях, обаче, той вместо да спестява, настървено пилее парите. Възпитанието, което дават на сина си оказва пагубно влияние върху него, докато Николчо престава да уважава и самите тях.
За пропадането на Николчо определена вина има и тогавашното килийно училище. Това авторът ни показва чрез образа на даскал Славе, който след като Нено и Неновица изискват от него да не бие сина им, отговаря: "Чорбаджийско дете не се бие...". Училището не само не се бори срещу неправилното възпитание, но и го утвърждава, оправдавайки по-богатите и по-силните.
Вина за моралната гибел на Николчо има и цялата общественост. Всички осъждат младият безделник, но никой не се намесва активно , за да пресече пътя на неговото падение. Когато парите на Неновица изчезват, тя обвинява слугите. Само Али ага посочва истинския виновник, но вече е много късно да се поправи Николчо. Той се превръща в пияница и "чапкънин" и от него пропищява целият град.
След кражбата на парите, решават да оженят чорбаджийския син за Пенка. Баща й разваля годежа й със Стоян, защото поставя парите над бащината обич. Младото момиче попада в лапите на загубилия всякакъв морал Николчо. Това, че има за съпруга най-хубавото момиче, както и това, че има две деца, не може да отклони Николчо от пътя на падението, както са се надявали неговите родители. На чорбаджийския син са чужди и синовната, и съпружеската и бащината обич. Той е затънал много надълбоко в тинята на моралната поквара.
Още на сватбата си Николчо отново краде пари и тогава алчното сърце на баща му не издържа. Към майка си също се отнася жестоко, а накрая влиза и в затвора. Той става моралн убиец на баща си и осакатява собствената си майка. А след като излиза оттам, безделникът не се връща при жена си и децата си, а се запилява по Влашко, където "го храни една циганка, която пере хорските ризи и продава по улиците варен кукуруз''.
Така синът на Нено и Неновица пропада поради неправилното възпитание получил от родителите си , средата, в която живее и килийното училище.
Проследявайки нравствената деградация на Николчо, Каравелов произнася своята присъда над чорбаджийската клас, но наред в това дава тема за размисъл, което прави неговото произведение актуално и днес. Описвайки съдбаа на своите герои, авторът ни кара да се замислим върху отношението ни към децата и дълга ни да им дадем правилно възпитание.
Йордан Йовков - певец на търсената хармония между човека и света
Йордан Йовков е най-големият български писател балетрист. Неговите творби са художествена история на българската съдба в трите войни от началото на двадесети век. Друга тема в неговото творчество е Добруджа не само като място,на и като модел,като мярка за възвишеното, доброто,прекрасното. Героите са прости селяци, слуги,ратаи, израснали в яхъра придобит в дворовете и на нивите, с каруците и по водениците. Те са уморени и тъжни страдалци, мечтатели и мъдреци, духовно богати,щедри, състрадателни и благородни хора. Героите му са горди ,красиви,мъжествени,достойни българи с вътрешна свобода на духа.
Доброто,красотата и хармонията в живота, в човешките взаимоотношения , в природата-това е естетическият идеал на Йовков. Той ненавижда насилието и вярва в доброто у човека. В миговете на изпитания хората не трябва да губят своята съвест. В художествения свят на Йовков няма злодеи, но няма и светци. Има човеци, има и грешници. Човекът се реализира и в доброто и в греха. На него винаги трябва да се вярва. Той може да се разкае, да поиска прошка, да изкупи греха си.
Любовта е пречистваща и извисяваща сила. Тя е и тъмна,греховна стихия. Йовков естетизира любовта и прошката. Любовта е магично чувство и понякога е над доброто и злото. Тя стои извисена над смъртта,която понякога я следва като сянка, а чрез песента става и неуязвима от времето.
Художникът Йовков е реалист и романтик. Творбите му се отличават с дълбок психологизъм. Стилът му е оригинален. За големите човешки драми той разказа просто и непосредствено. Майстор е на психологическия детайл, а словото в творбите му е съвършено, премерено и с разума и със сърцето.
Това е може би най-поетичната и най-музикалната проза в българската литература.
Доброто,красотата и хармонията в живота, в човешките взаимоотношения , в природата-това е естетическият идеал на Йовков. Той ненавижда насилието и вярва в доброто у човека. В миговете на изпитания хората не трябва да губят своята съвест. В художествения свят на Йовков няма злодеи, но няма и светци. Има човеци, има и грешници. Човекът се реализира и в доброто и в греха. На него винаги трябва да се вярва. Той може да се разкае, да поиска прошка, да изкупи греха си.
Любовта е пречистваща и извисяваща сила. Тя е и тъмна,греховна стихия. Йовков естетизира любовта и прошката. Любовта е магично чувство и понякога е над доброто и злото. Тя стои извисена над смъртта,която понякога я следва като сянка, а чрез песента става и неуязвима от времето.
Художникът Йовков е реалист и романтик. Творбите му се отличават с дълбок психологизъм. Стилът му е оригинален. За големите човешки драми той разказа просто и непосредствено. Майстор е на психологическия детайл, а словото в творбите му е съвършено, премерено и с разума и със сърцето.
Това е може би най-поетичната и най-музикалната проза в българската литература.
събота, 13 февруари 2010 г.
Концепцията на човека в лириката на Никола Вапцаров
В „Песен за човека” Никола Вапцаров пътя от престъплението до наказанието, от греха до възмездието. Истинската вина не е в погрешния избор на човека, а в погрешното устройство на света.
Затворникът върви от мрачните подземия на живота към светлата зора на утрото. Долу са мракът, затворът, страхът, смъртта, с горе са звездите, светлината, безкрая, вечността. Смъртта е неизбежна , но също толкова жестока, колкото и деянието, заради което е наложена.
Поемата извайва удивителен поетически образ на безсмъртието. Човешкото възкресение е непосредствено пред физическата смърт. Мечтаната хармония и красотата са внушени чрез песента. Човекът може да бъде унизен и обесен, песента-не. Това е тържество на човешкия дух, това е възроденият човек, който е изстрадал вината си и е пречистил душата си в покаянието.
В стихотворението „Завод” са представени човекът в суровото настояще. За Вапцаров човекът на техническия 20 век е фабричният работник. Заводът е метафора на обществото, на живота тук и сега, но и на мечтата за бъдния ден.
Днес и тук животът е „без маска и без грим-озъбено свирепо куче” , жесток,задъхан, суров. Вапцаров противопоставя затвореното пространство на завода на широтата и безкрая на природата. Красотата и хармонията на природата подчертават абсурда и дисхармонията на човешкото съществуване. Зад стените на завода всеки копнеж е обречен , а трудът е насилие, непосилна тежест. Крясъкът е вик на протест, израз на човешката воля и стремеж към свободата.
Стихотворението „Вяра” интерпретира две основни теми в лириката на Вапцаров - за човека и живота, за човека и вярата. В двубоя с живота основна е не омразата, а любовта. Животът е ценност, в името на която човекът е готов на подвиг, на саможертва, на героични и романтични жестове.
Вярата е по-голяма ценност от живота. Отнемането дори на частица от нея е варварство,грабеж,насилие спрямо човешката същност и духовните устои на личността. Животът е всичко за лирическия герой, а без вяра е нищо. Вярата е пак вяра в живота, на бъдещият светъл,справедлив и хармоничен живот. В настоящето е невъзможно пълноценното съществуване и духовна изява на личността. Защитата на вярата , упованието в бъдещето прави човека цялостен и духовно единен,зарежда го с оптимизъм.
Филмовият разказ в стихотворението „Кино” е банален и драматичен,затова поетът го принизява и драматизира. Действителността е разкрасена- „парфюмирана” , а в епохата на дива жестокост няма място за илюзии и за празни,сантиментални увлечения.
Вапцаров отхвърля онова изкуство , което е фалшиво и превзето , което не пресъздава простата човешка драма и ежедневната борба за хляб. Най-популярното и най-достъпното изкуство е киното и трябва да бъде човешко, истинско, реалистично.
Лирическият Аз говори от името на множеството , което създава настоящето и бъдещето с ума,труда, кръвта си. Филмовият свят се оказва посредствен и повърхностен ,защото старото изкуство е овехтяло. Стихотворението утвърждава художествените принципи на правдивото, стойностното и хуманно изкуство.
Затворникът върви от мрачните подземия на живота към светлата зора на утрото. Долу са мракът, затворът, страхът, смъртта, с горе са звездите, светлината, безкрая, вечността. Смъртта е неизбежна , но също толкова жестока, колкото и деянието, заради което е наложена.
Поемата извайва удивителен поетически образ на безсмъртието. Човешкото възкресение е непосредствено пред физическата смърт. Мечтаната хармония и красотата са внушени чрез песента. Човекът може да бъде унизен и обесен, песента-не. Това е тържество на човешкия дух, това е възроденият човек, който е изстрадал вината си и е пречистил душата си в покаянието.
В стихотворението „Завод” са представени човекът в суровото настояще. За Вапцаров човекът на техническия 20 век е фабричният работник. Заводът е метафора на обществото, на живота тук и сега, но и на мечтата за бъдния ден.
Днес и тук животът е „без маска и без грим-озъбено свирепо куче” , жесток,задъхан, суров. Вапцаров противопоставя затвореното пространство на завода на широтата и безкрая на природата. Красотата и хармонията на природата подчертават абсурда и дисхармонията на човешкото съществуване. Зад стените на завода всеки копнеж е обречен , а трудът е насилие, непосилна тежест. Крясъкът е вик на протест, израз на човешката воля и стремеж към свободата.
Стихотворението „Вяра” интерпретира две основни теми в лириката на Вапцаров - за човека и живота, за човека и вярата. В двубоя с живота основна е не омразата, а любовта. Животът е ценност, в името на която човекът е готов на подвиг, на саможертва, на героични и романтични жестове.
Вярата е по-голяма ценност от живота. Отнемането дори на частица от нея е варварство,грабеж,насилие спрямо човешката същност и духовните устои на личността. Животът е всичко за лирическия герой, а без вяра е нищо. Вярата е пак вяра в живота, на бъдещият светъл,справедлив и хармоничен живот. В настоящето е невъзможно пълноценното съществуване и духовна изява на личността. Защитата на вярата , упованието в бъдещето прави човека цялостен и духовно единен,зарежда го с оптимизъм.
Филмовият разказ в стихотворението „Кино” е банален и драматичен,затова поетът го принизява и драматизира. Действителността е разкрасена- „парфюмирана” , а в епохата на дива жестокост няма място за илюзии и за празни,сантиментални увлечения.
Вапцаров отхвърля онова изкуство , което е фалшиво и превзето , което не пресъздава простата човешка драма и ежедневната борба за хляб. Най-популярното и най-достъпното изкуство е киното и трябва да бъде човешко, истинско, реалистично.
Лирическият Аз говори от името на множеството , което създава настоящето и бъдещето с ума,труда, кръвта си. Филмовият свят се оказва посредствен и повърхностен ,защото старото изкуство е овехтяло. Стихотворението утвърждава художествените принципи на правдивото, стойностното и хуманно изкуство.
Абонамент за:
Публикации (Atom)