Раздвоеният свят в „Дервишово семе” – Николай Хайтов Н.Хайтов

В последната творба от сборника „Диви разкази” – „Дервишово семе” , Николай Хайтов описва историята на Рамадан, който разказва пред неназован слушател за възела на своята съдба. Авторът започва своя разказ със самия проблем – възела на житейската драма. Той се е завързал „много от далече”, когато героят е бил едва 14 годишно момче и продължава да се заплита години наред в живота на вече порастналия Рамадан. Този възел, заплетен от дълга към родовите ценности и от истинската любов, се превръща в мъчителен и труден душевен лабиринт без изход.
В началото на разказа главният герой Рамадан се връща в миналото, когато загубва най- близките си хора- майката и бащата. Именно тези събития пораждат отношенията между Рамадан и дядо му, който решава да задоми момчето, макар и на толкова ранна възраст.
Причината, която изтъква дядото, е, че бабата не може повече да домакинства, защото „дясната й ръка се вдърви”. Но всъщност истинската причина е продължаването на рода. Това е мисълта, с която дядото е израснал и която стриктно спазва. И той се заема да намери булка за внука си. По онова време младите нямали право на избор. Родителите са тези, които избират за кого да се омъжат децата им, без значение дали се обичат. Така постъпва и дядото на Рамадан. До последният момент преди свадбата момчета не знае коя ще бъде жена му. А на самото момиче, определено за жена на Рамадан, се гледа като на стока. Тя просто се е харесала на дядото, а нейните братя решават бъдещата й съдба. Така Рамадан и Силвина се оказват жертви на родовия дълг, но щастливи жертви- между тях пламва искрата на любовта.
Още по времето на първата брачна нощ пред Рамадан се открива едно слънчево момиче. Макар емоционално и физически подготвени за брачния ритуал, двамата са все още деца и вместо да испълнят съпружеските си отношения, те се заиграват на „пумпал”: „хвана ме за пояса и взе да ме тегли, да ме развива и повива като пумпал…”.
След сватбата Силвина преобразява къщата. Освен че е красива, девойката създава красота в дома, като отразява своята духовна красота. Любовта между двамата е нежна и невинна, но и много силна. Брачният им живот е щастлив. Но когато братята на Силвина разбират за измамата по време на първата брачна нощ и за неизпълненият брачен ритуал, те продават сестра си за два пръча на Руфат. За втори път Силвина става стока, но за първи път тя е жертва на брутално насилие.
Младежът иска отмъщение, но дядото го принуждава да отстъпи пред емоциите си в името на рода: „Ти за семе ще ми трябваш, няма да мърдаш.”
Възелът продължава все по здраво да се оплита, след като Силвина заживява при Руфат, в съседния двор. Рамадан се превръща в чучело и както чучелото се крепи от слама, така и той се крепи от злобата, изпепеляваща всичко у него. Сърцето му започва да се топи като свещ от мъка по Силвина. И той започва да желае смъртта на Руфат: „… с нож ще го наръгам в корема… червата му ще влача по земята… да га душа…”. „Триста пъти съм го трепал и съживявал”.
Всяка вечер Рамадан става безмълвен свидетел на това, как рушителят на семейното му щастие се отнася животински, по груб и брутален начин към Силвина. Рамадан не изпитва никакви чувства към новата си жена, а само задължения. Той дори не я назовава в изповедта си по име, а само благодари, че е тиха и кротка жена. Когато тя ражда техният син, дядото умира с усмивка на уста. Рамадан вече не е дете, а глава на семейството. Той чака детето да порастне и тогава да отмъщава, за да не остава безпомощното си чедо сираче.
Другата причина за отлагането е Силвина- той зне, че ако убие Руфат ще отиде в затвора и няма да може да я вижда. И така вместо да си отмъсти, Рамадан започва да се грижи за болният Руфат- най- големия му враг, ограбил щастието му. И това той не прави от човеколюбие, а единствено заради жената, която обича. След „четиридесет” години Рамадан се озовава в една стая със Силвина и мъжа й. Най- после Рамадан може да изпълни поне част от замисляното години наред отмъщение- да прегърне Силвина пред очите на Руфат, а той да я гледа в неговите ръце, така, както цял живот Рамадан я е гледал. Но тя го възпира с думите „ Ако той беше звяр, не ставай и ти!” Тя изрича присъдата „звяр”, таена в безмълвната й душа през годините, и въпреки това е останала благородна.
Очите на Силвина му дават кураш и му казват, че любовта между тях не може да се гръди нито върху чуждото нещастие, нито върху престъпление. И Рамадан продължава раздвоения си живот. Той не осъзнава, че отдавна е открил своя път- пътя към възвишената любов, който прави човека по- добър и по- мъдър.