Елисавета Багряна – „Стихии”

В стихотворението лирическата героиня защитава своята теза, че никой и нищо не е в състояние да спре нейния порив, силен като стихия, към нови простори и нови пътища: „Недостигнати, ненадминати”. Тя описва последователно общото в приводните стихии – на въздуха(вятъра) и на водата (реката), както и на кипенето на виното, родено от съюза между природата и човека – неудържимата им сила. Събеседникът опонент присъства негласно, но осезателно чрез личното местоимение „ти”, което се повтаря в началния стих на всяка строфа: „можеш ли да спреш ти вятъра...”. Поетесата е представила вятъра с неговата пластичност и неудържима динамика „иде”, „префучава”, „грабва”, „сваля”. Използваното сегашно време създава представата за повтаряемост, а заедно с това и за вечност.

Образът на водната стихия, конкретизирана в р. Бистрица: „можеш ли да спреш ти Бистрица...”. Във втория стих ясно се усеща одухотворяването на водната стихия и паралелните и преживявания с тези на лирическата героиня, която жадува за разтрошаване на ледовете, сковаващи патриархалния начин на живот, за отмиване на тинята на живота и унищожаване на всичко което пречи на волността и устрема напред. Тя е вдъхновена от природата и възприема водната стихия с очите: „мътна, пакостна”, със слуха си: „разтрошава”, радва се на непобедимата и мощ и красота.

Все по-засилващото се сходство между лирическата героиня и природните стихии, подготвят читателя за последната стихия. Докато вятърът и водата нямат дом, виното е ревниво пазено в изби, бъчви и бутилки, без да загуби веднъж закипялата своя стихийна сила: „можеш ли да спреш ти виното...”.

В духа на събудения спомен за миналото и за дълбокия български корен са и надписите с букви кирилски: „черното” и „бялото”, и като конкретика, но и като припомняне за двойнствения образ на виното – питие на вечността, но и стихия, която превръща и човека в стихия било то добра или зла.

Последната строфа не запазва повторенията на предходните, но също е оформена като риторичен въпрос. Щом на първите три въпроса отговорът може да бъде само: „Не, немога” е невъзможно по смисъла на логиката и на четвъртия да се отговори по същия начин. Затова тук интонацията е тържествена. „Как ще спреш ти мене – волната, скитницата...”.

„Стихии” е изблик на млада сила, на щастие и волност, буйност в неудържимост. Стихотворението е диалогично и отворено. Сякаш Азът разговаря с някого.