Личността и родът в „Железният светилник”

Личността и родът в „Железният светилник” (41-и въпрос от матурата)

(Аргументативен текст върху I глава от „Железният светилник”, подходящ за 41-и въпрос от матурата)

Като всеки голям белетрист, Димитър Талев живее с мечтата си да пресъздаде историческото битие на своя народ в определен момент. Като израз на този му стремеж се ражда първият роман от тетралогията („Железният светилник”, „Преспанските камбани”, „Гласовете ви чувам”, „Илинден”), който носи белезите на епично-социален роман. Той запазва ценностните ориентири на времето, като умело ги преплита с историческите събития. Проблемите на личността са разкрити в три смислови пласта – род, личност, народ.

В началото на романа авторът ни разкрива живота в българското село – с неговия бит и традиции, с нормите на поведение в утвърдената патриархална общност. Личността в този затворен свят няма голяма възможност за индивидуална изява, тя трябва да се подчинява на традиционните порядки, няма право на личен избор. Животът на индивида се подчинява единствено на стремежа към оцеляване и запазване на рода и родовата чест и достойнство.

Животът в селото не е лесен. Селяните тънат в беднотия – работа има, но тя осигурява единствено „черен хляб”, нещо крайно недостатъчно за едно нормално съществуване. Глаушевият род представлява „петдесет и шест души” и всички те живеят заедно, в една къща. Несретата личи и по това, че „под ниския сламен покрив” обитателите на дома спят „по рогозките върху пръстения под, всички заедно и заедно с добитъка”.

Трудът на хората също е сравнен с тежкия труд на вола, като по този начин още веднъж се разкриват нелеките условия за живот на селяните.
Младият Стоян Глаушев обаче не се бои от работата, той е „силен като мечка”. Именно в най-тежката работа роднините му, които иначе рядко се сещат за него („За него мислеше само майка му, понякога и сестра му Благуна”), търсят помощта му.

Но някак си сред тази голяма челяд, сред толкова живеещи под покрива на тази къща Стоян се губи, остава понякога дори напълно незабележим за останалите. Ето защо Стоян, вече на двайсет години, все още не е оженен на петнайсет или шестнайсет години, както е „по селския закон”.

Той се отличава от останалите. Обича да носи „чисти везани ризи”, „здрави, яки опинци, с дълги ремъци”, но вместо това се налага да носи ризи, „дрипави и пълни с гад”, а нови опинци се отделят за него само за Божик. Стоян обича веселието, свободата на духа („Обичаше да приказва, да се посмее, да се пошегува, да се побори с някого, да попее, да посвири с кавал или на гайда”), но това не са неща, които могат да се наблюдават често в българското село. Хората, забързани в труда и ежедневието си, замислени единствено за препитанието си, за опазването и продължаването на рода си, не намират време за веселие, не разбират поведението на Стоян и „все току махваха с ръка към него”. Държат го някак настрана и може би заради това и дядо му, и баща му забравят да го оженят.

Традиционно българският селянин израства освен в порядките на родовото общество, и в нормалните за времето исторически условия. По време на тежкото робство, българинът се бои от турците, живее в постоянен страх от тях. Този мотив откриваме изключително ярко откроен и във Вазовия роман „Под игото”. По същия начин и Стоян се бои от поробителите, защото беят е „негов господар” и „всички турци бяха по-силни от него”. Ето защо след убийството на хрътката на бея, животът в селото вече става невъзможен за младия Глаушев потомък. На него не му остава друг избор освен да избяга далеч, да се скрие, да отиде някъде, където беят и кехаите му няма да могат да го намерят. Така от село Гранче Стоян отива в град Преспа. Там започва неговият живот, след нарушаването на нормата, на забраната.
Оттук нататък Стоян и неговите потомци ще се сблъсъкът с нови исторически реалности, ще бъдат нарушители на забраните, ще се борят не само за родовата, но и за националната чест. Така бунтът на отделната личност срещу установените патриархални норми прераства в бунт на целия народ, който (в следващите части на тетралогията) ще се хвърли в пламъците на Илинденското въстание.

„Железният светилник” е роман, който много точно и прецизно успява да побере в себе си и утвърдените традиционни норми на патриархалното общество, и новите вълнения, които обземат личността, а след това и народа. По този начин сложно се преплитат битовото с епичното и епичното с битовото, за да създадат този роман, станал емблема на неугасващата вяра на българския народ в родовото и национално достойнство, емблема на неугасващия стремеж на българите към ревностното отстояване и опазване на честта.