Търсене в този блог

четвъртък, 7 януари 2010 г.

Човекът и суровата действителност в поезията на Вапцаров

Екзистенциалните идеи за същността на човека
Човекът и неговите ценности в поезията на Вапцаров

Увод:
Поезията на Никола Вапцаров е естетически феномен, който пренася посланията на една драматична епоха. Връзката с традицията е необичайна, тъй като се осъществява чрез множество скрити диалози с най-съществените художествени концепции, изградени от българската литература. Лириката на Вапцаров кореспондира с Ботевата поезия, разполагайки своята смислова тъкан в контекста на проблема за преодолимостта на злото. Очертава сходни с творчеството на Яворов паралели и кръга от фундаментални представи за него: за човека и словото, за човека и света. Поетите от 20-те години Гео Милев и Атанас Далчев също участват в оформянето на Вапцаровия поетически свят. Първият чрез абсолютизираната вяра и постижимостта на земния рай, а вторият чрез опредметяването на духовните връзки между човека и битието. От това се поражда и екзистенциалната проблематика, която Вапцаровата поетика интерпретира. Участта на човека е проблем, който Вапцаров полага в основата на аргументативните пластове на своята лирика, поезията му представлява един модел на света.

Теза:
Проблемите, които го занимават са свързани с човека, с неговото място в живота, с избора на жизнена позиция. Човекът според Вапцаров напуска мястото си на обект, за да се субективира, да набави своята персонална идентичност чрез духовните актове на надеждата, познанието, любовта и вярата. Прагов, екзистенциален момент в духовната трансформация на Вапцаровия лирически герой, в процеса на формирането на новите екзистенциални представи е сдобиването с вяра – основния импулс за живот, неразрушима ценностна опора на личността.
Единствената стихосбирка, която Вапцаров издава приживе е “Моторни песни”. Циклите му са озаглавени “Песни за една страна”, “Песни за човека”, “Песни за родината”, и “Песни”. Поетът изразява нов тип отношение към света, труда, машината, делничното битие. Всички те имат амбивалентна семантика. В поетическата му система трудът е видян и като наказание, примитивна борба за оцеляване, и като творчество. Машината – и като средство за експлоатация, и като материализация на човешкия творчески дух. Животът – и като битуване за залък хляб, и като свободно бъдеще в равноправен свят. Отечеството – и като прекрасна земя, и като трагически разделено пространство. Преобладаваща дума в поезията на Вапцаров e “човек”. В неговата лирика се реабилитира човека, освобождава се от оковите на битието.
Вапцаровата поезия се свързва с вярата, а тя се съдържа във всички аспекти на любовта. Лирическият “аз” в стихотворението “Вяра”, свързвайки трите универсални категории – вяра, надежда и любов, добива завършения образ на съществуването си. Стихотворението има библейско-притчова стилистика, за да разреши конфликта между човека и живота, тук и сега в простора на вечните истини и ценности. Нравствеността на смисъла извежда представата от равнището на биологично-човешкото “Ето аз дишам …”, през равнището на социалния човек “работя живея” до равнището на пишещия “и стихове пиша / (тъй както умея)”. Създава се представата за комплексния, цялостен човек във всички аспекти на битието. Идеята за творчеството е изразена в своя духовен и екзистенциален аспект. Двете начала на истината “пиша” и “боря се” активизират мотива за свободния избор. Подчинени на мотива за избора са и основните образи – въжето и пшениченото зърно. Въжето прекъсва връзката с живота и става граница между света на живите и мъртвите. Актът на окачване на въжето е свързан с мотива за злодеянието. Сблъскването на теза и антитеза подсказва възникването на аргументираната част на произведението. “Сюжетният” момент в творбата е окачването на въжето и синтезира сблъсъка между човека, носител на доброто и силите на злото и унищожението. Обесването е гранична ситуация, в която се сплитат проблемите за живота и смъртта, а формата “злодей” представя сблъскването на човека с тези, които инструментализират злото и го превръщат в абсурдна логика на съществуването. Императивната форма “свалете” създава алюзия за механизъм на освобождаването. Трансформацията от “аз съм” до универсалната форма “ще бъда” предполага осъществяването на човешката екзистенция, разбирана като сливане на човешкото тук и сега с вечния живот. Силата, която прави възможна екзистенцията е вярата. Единството на човешката личност и доброто е обобщено чрез метафората “пшеничено зърно”. Зърното е метафора на вярата, средоточие на цялата човешка личност. При Вапцаров вярата е път към вечния живот след избавлението, който дава смисъл на човешката жертва и воля да приеме смъртта, но само в нейния физически план.
С подобна проблематика - за избора на пишещия човек, за понесения кръст на страданието в името на истината и стаената вяра в доброто, са творби като “Романтика”, “Рибарски живот”, “Кино”, “Доклад”, “Ботев”, “Писмо”. Творбите продължават значенията на програмното стихотворение на Вапцаровата поезия – “Вяра”. Най-ясен е примерът в това отношение със стихотворението “Писмо”. Заглавието сигнализира особеността на един литературен, комуникативен акт, сигнализира представа за взаимност, интимна изповед, който сродява “аз”-овия глас с едно интимно близко “ти”. “Писмо” се разгръща на три темпорални равнища. Очертава миналото, свързано с елегичното и споменно начало. Очертава настоящето като духовна реализация срещу миналото и механизма, който обединява настояще и бъдеще, синтезиран в мотива за вярата. Тези три равнища са съответни на три пространствени нива. Първата част на стихотворението от гледна точка на хронотипа си обединява представата за миналото и затвореното, ограничено пространство, което дистанцира човека от света, от себе си и от възможността за спасение.
Ботевата метафора “сърце зло в злоба обвито” при Вапцаров се трансформира в представата: “после някаква омраза се впиваше дълбоко във сърцата”. Тук битува и опозицията омраза – любов, зло –вяра. Вапцаров разполага смисъла на произведението си сред значения, които утвърждава и Ботевата поезия – разрушената връзка между човека и духовните ценности, истината и свободата. Със следващите строфи “Писмо” въвежда в интимно-изповедното начало, в плана на сегашността и изгражда нейния мотивен контрапункт – вярата. Настоящето противопоставя мечти и действителност, фикция и факт, трагичното тук и сега. Чрез метафоричната поетова реч се прави характеристика на социалния ад.
Някои от образите имат и символни значения. Чайките символизират свободния живот, губят се платната както се губи и изчезва всяка мечта. Но вярата ще реабилитира човека и ще възстанови радостта. Покрусата и омразата не се превръщат в застинало състояние на лирическия дух, а в порив към включване в “една борба, която днес клокочи”. Финалът е химн на вярата във възкресението, прозрение за смисъла на човешкото жертвоприношение, което може да сбъдне надеждите и да овечности човека и смисъла на неговия живот. Активизират се множество алюзии с библейска метафора, свързани с различни представи. Слънцето е метафора на вечната светлина, на щастливо откритие, смисъл на живот, сродява човека с вечността. Стихотворението “Писмо” започва като писмо-изповед и завършва като песен и химн на вярата.
Вапцаровата вяра се проявява в пълна сила в концепцията върху духовната същност на човека. Тя е разгърната синтезирано в стихотворението му “Песен за човека”. Стихотворението започва като разговор-дискусия между лирическия говорител и дамата. Комуникативната ситуация “ние спориме” сблъсква мнения и противопоставя позиции. Открива се с лирическия глас на монологиста. Дамата разгледжа престъплението от библейска гледна точка и вижда в него само зло. Гледната точка на лирическия “аз” е, че вижда доброто и злото. Позицията, която дамата защитава е антихуманна. Основава се не на духовен опит, а на информация. Позицията на “аз”-а е етична. Той носи в себе си убеждението, че вярата в човека има смисъл, защото независимо от грешната си природа, той е способен на духовен подвиг. Сблъскването на експлицитното “аз мразя човека” и имплицитното “аз обичам човека” фактически поставят мотива за вярата и нихилизма. В аргументативната част едната позиция декларира мотива за братоубийството, а другата за отцеубийството. Вапцаров използва мотива за престъплението, за да стигне до идеята за наказанието. Само така ще има пречистване. За разлика от дамата, която вижда фактите, а не търси причините, лирическият говорител прониква в човешката същност и разграничава добро и зло. Еволюцията на човека започва още, когато “злодеят злосторен” се трансформира в субект, а субектът “станал човек”. В нравствената среда, намерена в пространството на затвора, злосторникът “попаднал на хора и станал човек”. В престъпника се извършва нравствен прелом. Процесът на нравствено прераждане е кодиран в трансформируемия образ на песента. Нататък творбата е песен за ужаса и вярата, за възможността да се победят злините на унищожението. Социумът преминава от едноличното към обобщаващото “песен за човека”. За Вапцаров песента е механизмът, с който човек се сродява с вечността. Песента е неговата истина, неговото пречистване. Песента е чувството, което оличностява и универсализира индивидуалната драма на човека. Тя е механизма на духовното просветление, чрез който се побеждава мрака и страха като проява на инстинктивното битие. Екзекуцията напомня за страшния съд. Умира само тялото. Творбата има рамкова композиция. Във финала лирическият глас се връща към началната комуникативна ситуация и полага инстинктивното начало като състояние на опонента, а разумното и просветлено начало като знак на своята позиция. Трансът и ужасът, в който изпада дамата поддчертава монологичната нагласа. Чрез песента, любовта и вярата може да бъде възстановен статуса на човешката личност. Налага се идеята, че смъртта е начало на вечния живот.
(В “Песни за човека” битуват стихотворения, които очертават духовния мироглед на твореца. Цикълът започва със стихотворението “Вяра”. В него са още “Завод”, “Романтика”, “Двубой”, “Писмо” и завършва с “Песен за човека”.)
Най-ярко идентификацията на “аз”-а с множеството разкрива стихотворението “Двубой”. Това е драматична поема, която утвърждава проблема, че въпреки страданието чрез борбата човечеството търси преобръщане на ценностите, новото и воюва за него. В стихотворението се утвърждава света на социалния ад, показва се конфликта между човека и съществуващата действителност. Този конфликт е предаден алегорично. Героите са обобщени, хиперболизирани образи. Чрез представата за световното дърво се разкрива света на човека – подземие, земя, небе. Мината е същност на ада – мрак. Вапцаров тръгва от подземния свят, като символ на гроб, изпълнен е човекът с отчаяние и трагизъм. Героят се движи по вертикалната ос на трите пространства. В първата си част творбата очертава три трагически епизода от битието на класата – първата разкрива жестоката съдба на човека жертва на социалните условия, вторият - участта на лишения от нравствени устои отчаян самоубиец, третият – деянието на достигналия пълна нравствена деградация братоубиец. За да изрази човешката съдба Вапцаров показва страданието. Земята се превръща в ад. В земния свят е извършено братоубийство. То ще доведе до апокалипсиса. Драмата на човека от съвременната действителност, от пасивността води до реалистичното отражение на живота.
В следващата част на творбата лирическият герой носи ново самоусещане – със загиналото на барикадите дете, с летеца-изпитател, не с човека-жертва, а с човека-борец. Чрез образа на малкия Гаврош на барикадите лирическият говорител отвежда към идеята, че светът може да бъде преобразен чрез борба. Утвърждава се връзката на революционната идея от миналото, настоящето и бъдещето. Смъртта на Гаврош – детето на барикадите, е в името на стремежа за съвършенство. Човекът, който е в небето е символ на твореца. Колкото повече се изкачва в пространството, толкова повече се усъвършенства. Този човек е носител на универсалните човешки идеали. Човекът е почти равен на Бога. Той е без име, един от многото, но е непобедим. Рефренът утвърждава идеята, че човекът е носител на доброто и злото. Краят носи самочувствието, че старият живот ще бъде победен.
Докато “Писмо” и “Песен за човека” слагат акцент върху индивидуалната трагика, то стихотворението “Завод” разкрива социалната участ. В стихотворението битува участта на човека-маса. Изграждането започва с елиптични изречения. Метоним на действителността-ад е образа на завода – основен битов и екзистенциален топус на Вапцаровата лирика. То е затворено пространство. Нарушена е космическата хармония. Разрушена е действителността. Заводът се превръща в начин на живот, който поглъща и унищожава човека. В него трудът е наказание, затвор, жестока принуда. Човек е лишен от възможността да изрази своята индивидуалност. Животът е алегорически отъждествен с “озъбено, свирепо куче” – една от най-деестетизиращите характеристики на художественото настояще в нашата лирика. Човек има единствена възможност за оцеляване в отчаяна борба да отнеме парченцето хляб от зъбите на туй “настръхнало, вбесено псе” – налице е пълно тъждество между индивидуалната и общностната трагика. Елементите на завода – машините са символ на разрушение. Те носят амбивалентност.
“Романтика” е поема за вярата, за мечтата, за прекрасното. В нея лирическият говорител отхвърля старото разбиране за романтика и красота. В опозиция на този образ е новата романтика. Тя е жива, ражда се, диша. Това е утвърдено чрез одухотворения образ на машините. Този образ се свързва с гордия човешки дух, с представата за новия човек – дързък с преобладаваща сила. Оптимизиран е образа на моторите: “Те пеят по небето синьо”. С представата за новата романтика се утвърждава новия творчески човешки труд като основа на прогреса. Картината на бъдещето е пресъздадена през очите на човека и порива му към новото, чрез вярата му в новото. То вдъхновява, ражда стихове. Връзката между днес и утре е борбата за новото. Тя битува в представата: “обходил от полюс до полюс светът”. Картината на бъдното е свързана с простор. Тя е всеобхватна и светла, без граници, защото няма граница за мечтата и вярата. Образите са чисти, неукрасени, предметни, свързани с висота и полет. Основната характеристика на новото време е труд и свобода.
Вапцаровата поезия е фокус върху съдбата на човека. Неговата поезия е апел към хуманност, драматично изказване на страданието и съзнанието, че там зад всяка стена и ограда страда един отхвърлен син на живота. Обобщен образ на Вапцаровия съвременник е лирическият герой от стихотворението “История”. У него се усеща трезвост, мъдрост, безпогрешно вникване в смисъла на събитието. Той усеща епохата и прави трезва равносметка. Това му дава основание пряко да се обръща към историята, което носи и оригиналната структура. Разговорът с историята е връзката с потомците. Лирическият герой се обръща пряко – въпросът е конкретен:
Какво ще ни дадеш, историо,
от пожълтелите си страници? …
Рисува се реалистично картината на съвремието. Времето се редува от минало в бъдеще, за да се разкрие настоящето. Чрез реторични въпроси и елипси се дава оценка на живота. С верен художествен усет са подбрани картините. За това допринася и лексиката. Народните изрази са експресивни, наситени със сгъстени чувства. Думите от битовия речник се открояват със сурова и първична яркост:
По синурите сме се раждали,
на завет някъде по тръните …
На себе си и на своите съвременници лирическият герой гледа като на безименни герои, изпълнили своя граждански дълг: “За мъката – не щем награди … “. В творбата ярко се откроява проблемът: народ – история – личност.
Основна ценност в поезията на Вапцаров е родината. Релацията човек – родина е проблемно ядро в българската литература. Във възрожденската литература максимално се естетизира образа на земята – майка. Образът на родината във Вапцаровата лирика е възприет в неговата съкралност, в неговата идеалност и така се идентифицира с абсолютните начала. Те са композирани от легендата: “илинденски приказки пеят” (“Земя”), “скрити / легенди, които ни чакат” (“Доклад”); от притчата: “Учеше ме, майко, ти със притчи” (“Имам си родина”) и от единството на чувствено и интелектуално изживяване на доброто в стихотворението “Доклад”.
Със стихотворението “Родина” се открива цикъла “Песни за родината”. Родината на Вапцаров е обобщеният образ на родната земя, планината, орлите и контрастно н величието той разкрива човешката несрета чрез образа “бедни села”. Подобно на Ботев обръщението към родината е откровение, размисъл, болка. Любовта към народа е подчертана чрез връзката герой – народ и определението “моя народ”. Любовта към родината е визирана чрез възторга от революционното минало, предадено чрез имената на Гоце и Даме. Най-ярко Вапцаровото отношение към родината е разгърнато в “Земя”. Творбата разкрива сблъсъка между действителност и идеален живот, между интимното и универсалното. Вапцаровата поезия пулсира между пределна съсредоточеност и определен мащаб на обобщенията. Чрез географски реалии е описана прекрасната родина. Първата строфа представя непривично за поетическата традиция творение:
… тази земя – не е моя земя,
тази земя,
простете, е чужда.
Знак за духовната пропаст между “аз”-а и родината е още началната дума на текста, показателното местоимение “тази”. То показва духовната дистанцираност на “аз”-а от родината, от земята. Важна функция тук има и въведения мотив за пролетното огряване на земята, “която пролетен вятър пробужда …”. Втората частт въвежда контрапунктно естетизирания спомен-образ за родината, за земята. Налице е ярко естетическа трансформация. Местоимението “тази” е знак за духовна отчужденост. Но духовната единеност на “аз”-а с родината е изразена от чувство отчужденост към чувство за принадлежност. Урбанистичният пейзаж е заменен от роден – от тясно безличното пространство на фабричния път до безбрежно прекрасното пространство. Но финалът донася отново първоначалния деестетизиран образ на родината. Тя е представена като страна:
… разлюляна
в метежи.
По Беласица телени мрежи …
Представата за родината и съдбата на човека битува и в стихотворението “Имам си родина”. Лаконично, но с изключителна образност е създаден нейния образ. Измеренията на родината са универсални: “вред, където се борят за хлеб”. Борбата за хлеб е един от традиционните мотиви на Вапцаровата поезия. В него са свързани екзистенциалните измерения на човешкия живот, т.е. образът принадлежи на необходимостта, но и на свободата.
В цикъла “Песни за една страна” борбата – самоцел е блокирана от нейния оправдаващ жертвата нравствен смисъл. Поводът за създаването на цикъла е Испанската гражданска война. Това са стихотворения обединени от общ сюжет. В стихотворението “Испания” за изразеи симпатиите на Вапцаров към борците и вярата в победата. В “Сън” главният персонаж е Фернандес, а действието се развива на бойното поле. В “Песен за другаря” Фернандес е убит, а в “Песен за жената” е предадено обстановката в дома му. В “Писмо” Долорес съобщава на майка си, за смъртта на своя любим. Целият цикъл съдържа определени персонажи, а действието се развива в последователността на събитията – войната, барикадите, смъртта на борците и преживяванията на Долорес.
Стихотворението “Испания” носи конкретна историческа насоченост. Испания е предадена като представа на поета за миналото и настоящето на конкретната страна и света, като съзряване за нов живот. Тя носи идеята за свободата като вечен проблем, като традиция. Едно от драматичните стихотворения в цикъла е “Сън”. Образът на бъдещия труд, изграден според каноните на утопията за равенството битува като идея в творбата. Тук заводът е предаден като образ не на социалния ад, а като завод – мечтан живот. Творбата е предадена в диалогична форма, което носи напрежение и истинност. Заглавието има конкретен и преносен смисъл – сънят като фикционално изживяване и като представа за бъдещето. Разговорът е между двама приятели. Късите реплики, рязко сменящата се интонация предават напрежение преди битката. Новият тип трудово самоусещане е разкрито особено ярко в съня на Фернандес.
Важен компонент в представата за труда като човешка екзистенция е и образът на машината. Той също е видян в двойна перспектива – като оръдие на експлоатация и като символ на човешко творчество. Проблемът за ролята на техническия прогрес в човешкото битие е актуална тема на модерната литература. Тя има принципно две трактовки – един кръг автори имат катастрофично отношение към машината, друг кръг автори я възприемат като реализация на стародавни романтически копнежи на човека. В поезията на Вапцаров този образен елемент от трудовото ежедневие на героя – работник е с многозначни измерения. Вапцаров я схваща като проява на човешкия дух, като основно средство, хармониращо човешките творчески усилия със законите на природата. Чрез машината човек осъществява своята възможност да трансформира видовете енергия в природата една в друга.
“Песен за другаря” е творба изпълнена с драматизъм и звучи изповедно. Обстановката е конкретно реалистична. Написано е като изповед. Характерност за Вапцаров “ние”, подобно на Ботев утвърждава, че страданието е общо. В “ Песен за жената” чрез мислите на Долорес е предадена драмата на двама млади. Заглавието носи идеята “песен”, но творбата е пропита с мъката и страданието на една жена загубила любимия, другаря. Това е изповед, която разкрива страданието. Негово продължение е стихотворението “Писмо” написано в епистоларна форма. Самото заглавие, адресът, обръщението носят някаква достоверност. В стихотворението има драматични чувства и човешка болка. Основният емоционален тон е скръбта, кояято застива в успокоение и просветлено страдание. Изживяванията през барутните дни са предадени чрез личната драма на Долорес. Скръбта е разкрита чрез изповед. Душевното вълнение е предадено чрез лаконично накъсани чрез паузи, възклицания и повторения.
Чрез личната съдба на героинята Вапцаров разкрива жестокостите, които носи една война. Долорес прониква дълбоко в действителността. Нейният образ е изграден по новому. Тя е преживяла страданието и останала в него по-мъдра. В образа на Долорес са въплътени етичните и естетичните идеали на поета.
Проблемът на жертвата осмисля проблема за личността, за нейната цялост и универсалност. По този начин жертвата полага човека в плана на едно всеобщо преживяване на доброто и злото, на конфликта между тях, като Ј отрежда ролята на пратеник – изкупител на човешките грехове. От това следва, че личността се идентифицира с Христовия път като цялостно сбъдване на вярата. В същото време страданието е индивидуализирано като физическо и духовно изживяване на болката. Мотивът за жертвата поставя знак между заминаване и завръщане. Санкционираният от християнската традиция, а в нашата литература и от Ботев синтез на тези две значения е прощаването, което съдържа в себе си два мотива – за пътя и за прошката. В този смисъл произведението “Прощално” представлява изчистения блян за апокалипсиса и вечния живот. Чрез предчувствието за идното “Понякога ще идвам в съня ти …” професионалното битие се вписва в универсалното битие на християнското човечество. Творбата представя интимната територия на съня, на потиснатата цензура, където действат истинните механизми на човешкото същество. Това е пространство на несъзнавания опит, символична територия на контакт между човека и трансцедента. Текстът се превръща в един екзистенциален цикъл на завръщането на лирическия глас в необятността на мрака, на греховното, на злото, на преходното, за да даде просветление и лъч от светлината на истината.
Предсмъртното стихотворение на Вапцаров “Борбата е безмилостно жестока” завършва неговата скромна по обем стихосбирка така естествено, така органична, както разстрелът завършва живота. Покритието между житейското и лирическото “аз” – основа на цялата Вапцарова поезия – тук навлиза в сферата на несъмнените и неповторимите доказателства и превръща това осемстишие в изключителен нравствен и художествен документ. Стихотворението е построено върху драматична, конфликтна основа - сблъскването между два типа отношение към смъртта и духовното безсмъртие на бореца, два типа емоционална нагласа, два стила. Стихотворението има две ясно обособени части: едната, по-голямата се състои от първите шест стиха и подготвя по обратен път втората част, в която има два заключителни стиха. Един човек, един борец, отива на смърт. За себе си като личност той не казва нищо повече, нищо по-определено и така се слива с онова величествено множество мъченици, което човечеството изтръгва от себе си при всеки рязък поврат на своя живот. Минутите преди разстрела поставят с жестока яснота въпроса за борбата и смъртта, за смисъла на живота и саможертвата, за трагизма в гибелта на отделния човек и сливането му с вълните на безсмъртния народ. Първият стих въвежда традиционния в революционната лирика образ на борбата: “Борбата е безмилостно жестока …”. Идва вторият стих, също кратко просто изречение: “Борбата, както казват е епична.”. В това двустишие се преплитат два лирически гласа. Изненадващото тук е съчетанието на “както казват” с “епична”. В стиховете: “Аз паднах. Друг ще ме смени и … толкуз.” се крие голямо вътрешно величие. Нищо мистично, изключително не иска да види в смъртта си готовият за саможертва. В първата строфа напрежението между величието на борбата и стремежът на лирическия “аз” да погледне на нея скромно,обикновено се оформя отчетливо. И във втората стофа се откроява същата композиционна схема. След темата на борбата идва темата на смъртта. Изразена сдържано, но с цялата безмилостна жестокост на ужасния атрибут – червея. Вместо образа на певците, които песни за него ще пеят се появява образа на червея – символ на тленността на живота. В стихотворението се оформя: в една група темата за борбата, саможертвата и смъртта, а във втората лирическият “аз” не така сдържано прави опит да ги сведе до равнището на прозаичното, обикновеното. След драматичните колебания между обективното величие на борбата и човешкото в саможертвата и смъртта идва мисълта за любоват и духовното сродяване с народа. Тук лирическият “аз” сдържан досега заговорва топло, за душевно с поглед към бъдещето:
Но в бурята ще бъдем пак със тебе,
народе мой, защото те обичахме!
В първите шест стиха изказът е в първо и трето лице, в “декларативното” сегашно и минало време, а в последните два се появява колективното първо лице, множествено число и романтичното бъдеще време. Афористичният стих “Какво тук значи някаква си личност!” е интертекстуален наследник на Гео-Милевото “Що значи смъртта на един?” и смислово продължение на “Стига ми тази
награда …”.
Вапцаровата лирика реабилитира човека, освобождава го от оковите на битието в смисъл, че той вече не е обект на унищожението, а притежава възстановена духовна цялост. След Ботев и Яворов поезията на Никола Вапцаров обработва значението на песента като универсален механизъм, чрез който индивидуалното и общочовешкото се сливат, миналото и бъдещето се съсредоточават в етичното настояще и чрез който се преодолява временността на творческия изказ, за да попадне той в измеренията на вечното.
Лириката на Никола Вапцаров намира своите аналози и изгражда своите символни полета в литературния поток на българската художествена мисъл. В историята на българската литература Никола Вапцаров остава поет на вярата, надеждата и любовта. Той вярва в абсолютната свобода – истината.