Димитър Талев - Домът и пътят в' 'Железният светилник''

Романът "Железният светилник" интерпретира събитията около освобождението на Македония от турско робство. Понятието история тук се употребява максимално широко. В неговата долна граница стои конкретното разбиране за конкретната съдба на Македония, а в по-високите му точки се разполага цялостната идея - за принципите управляващи съдбата на един народ ; начините, по които се космизира човешкото битие; за ценностите, които оправдават характера на осъзнатите човешки дейности. Талевата тетралогия е построена на принципа на нанизване на историята върху нишката на рода. Различните поколения Глаушеви представляват участта на самия народ, различните обществено-исторически ситуации илюстрират движението на историческото време. Семейството е модел на народа, така както Глаушевият дом е модел на големия дом наречен България. Неслучайно тетралогията се открива с цитат от народна песен, разказваща за родовото дърво, което съединява земята с небето. Така например и семействата са метофорично свързани не само по между си, но и с глобалномитологичния образ на световното дърво, което винаги устоява на изпитанията. Образът на дървото идва да внуши тъкмо здравината на връзките. Родовата хроникалност се оказва и историческа хроникалност. Представителите на рода са точката , която излъчва послания за историческото време, за неговите характеристики. Затова личното се оказва по някакъв начин винаги историческо, частният избор - символичен исторически жест.
Движестото се историческо време се представя чрез непрекъснати нарушения на устоновените канони. Различни норми и условности на своето време нарушават Стоян и Султана, Лазар и Катерина, Рафе Клинче. Нарушител на вечното историческо статукво в крайна сметка е и самият народ, който самопожертвователно се хвърля в пламъците на героичния Илинден. Повествованието буквално се носи на вълните на нарушенията.
Историческата реалност се представя като единство от нарушения и норми. Първите осигуряват движението, а другите - бдящи за съхранението на вече постигнатите ценности. Двамата първи нарушители, Стоян и Султана, в последствие правят равносметка, че са живели в " един и същ ярем, както беше човешкият род от памтивека". Нормативният Стоян набързо бива отпратен в повествователните покрайнини, докато вниманието към Султана се поддържа от функцията й на пазител на консервативната традиция, като охранник на реда спрямо новите герои нарушители. Така Талевият герой се оказва пленник, затворен между четирите стени на своето време. Настъпващото ново идва с нови герои и с нови проблеми.
Талевата концепция за историята най-вече се изгражда върху образа на дома и пътя, имащи широки смислотворни функции. В "железният светилник " пътят е предимно кръстопът, заложен като нескончаеми срещи между различности, при които хоризонтът на пътника постоянно се мести. Всяка ситуация на среща предполага нова чуждост, разкрива нови и нови възможности за избор. Така Талевият човек още в началото се представя като вечно незавършен, очакващ изпитания, които ще го разширят като кръгозор и ще го мотивират към провокация на чужди пространства. В този смисъл не само пътят, разбиран като външни срещи и събития, праща послания на пътника, но и пътникът праща послания на пътя. Така Стоян се спасява от участта на вечен чужденец, на обречен да се изгуби скиталец. Героят е осъзнал,че светът е множественост от различности и същевременно е разбрал, че неизвоюването на налично битие е обричане на безродие и опустошена съдба. След множество безпосочни скитания из града Стоян е прибран в дома на Султана, която накрая го въвежда в Хаджисерафимовите сараи и като жених. Кръстопътят се е оказал промяна на хаоса, на кризиса, станал е начало и на историческото и на екзистенциалното време на човека, превърнал се е във фактор на раждане, цялост, хармония. Кръстопътните Стоян и Султана са най-малкото безпосочни и изгубени, застанали на кръстопътя пред множество от избори. Героите вътрешно знаят, че трябва да прекрачат неизвестното, да превърнат многото посоки в една.
Стоян и Султана се женят и така спояват в едно различности. Всъщност те прекрачват само външните, лицемерни и несъществени обществени норми. И двамата са дълбоко традиционни хора, подвластни на българската кръстопътна съдба. Те чувстват със сърцата си, че трябва да помирят противоположности, да обединят доброто и злото и чрез тях да дадат смисъл на фактите на външния свят, който ги атакува с неоснователна злонамереност. Кръстопътният човек обединява в себе си полярностите, вече е поел напред по пътя, пак към неизвестното и новото, но вече с надежда за съзидание. Кръстопътният човек е по принцип раждащ човек. Така Стоян и Султана раждат деца след деца. От всички тях Лазар и Катерина са в истинския смисъл на думата кръстопътни хора, събрали в себе си разрушаващото и сътворяващото, доброто и злото. Тяхното присъствие плаши именно с вътрешния конфликт, който провокира, но и който води до умиротворяването. Кръстопътните ситуации на Лазар и Катерина имат характера на следване, на отричане на предходното и раждане на новото от предходното. У Катерина очебийно са се събрали и Дяволът и Богът,сърцето й се стреми чрез избор да даде посока на обединените противоположности. Носейки глобални кръстопътища у себе си, Катерина е максимално жертвен образ и тъкмо чрез себежертвата тя е обречена да постигне умиротворение, изключителния и подновен космически ритъм. Катерина проблематизира битието, но за разликап от Стоян го проблематизира чрез грях. Самата тя се залага като жертва, като пресечна точка, която включва метафората на предходното, прекрачването и началото на помирените противоположности. Пожертвана от Султана Катерина е изкуплението на греха, възстановеният космически ред. Тя умира не по своя воля и от смъртта й се ражда нова обединяваща хората радост. След като я изгубва Рафе Клинче сътворява, ражда иконостас и в него вплита в едно и земното и небесното, възторга и болката, живота и смъртта. Катерина се е преродила в абраза от иконостаса, в божествената светлина на успокоената трансценденция. От апокалипсис кръстопътят е станал отново посока, раждане, градивност.
Кръстопътят на Лазар Глаушев е друг- той, както казва Султана , "страда за народ и вяра". Като кръстопътен човек Лазар съдържа у себе си историческото време. Историческите събития, които съставляват живота му са закономерни случайности : склонността му към науката, съпоставянето между родното и чуждото, борбата за църква, училище, обществени структури.Героят следва традицията на поколението на своите родители в отношенето си към етичното и естетическо начало на човека.Неговият образ има за цел да изобрази обществените борби през последния етап от Възраждането в Македония. "Корените" му са Стоян и Султана, но те предопределят по-нататъшното развитие на рода. Героят успява да приложи критериите си за свобода на практика - в отношението си към другите герои в романа. Той трезво преценява действителността и подкрепя борбата на Катерина за независимост, която се превръща в стремеж за оцеляване. Лазар се превръща в историческа фигура, защото има не само съзнание за месия, но и за приемственост и в личен, и в родов, и обществен план. Той максимално се вживява в това, което прави и така историята избягва участта на марионетъчна пиеса, а се превръща в среща на жизнените, социални и етнически отношения между хората. Личното преставлява и родовото, и социалното, и историческото изземване на чуждостта и превръщането й в център на собствено начало. Затова и в тази книга чуждостта неотстъпва, но е побеждавана от своето. В личен план Лазар драматично се бори със сърцето си, избрало Ния вместо Божана. И когато съдбата му помага да вземе тая, която обича, Лазар вече е примирил вътре в себе си народния враг Аврам Немтур и любовта си към дъщеря му Ния. Борбата е била борба, за да се открие сърцето, за да се помирят противоположностите. В исторически план Лазар проглежда за истината, че всеки народ трябва да осъзнае своите граници и да ги опази, да осмисли, че сам трябва да формира историята си и историческото си самосъзнание. Кръстопътят е окрайностената история, чиито граници започват от метафората "народ се пробужда ", за да стигнат до "корен и гранки". Историята е нещо повече от низ от катарзистни кръстопътища, които след сътресението на радикалните опълчвания, носят спокойствие и градивност, носят идеята за унаследяване и нови начало, дошли от предходното. Но в началото на всички начала, в тази книга са майката и сърцето. Тези, които раждат различни деца, различни посоки, но чиято орисия е да обединяват различностите в единността на кръстопътя, да предадат на движещото се напред време лицето на дома. Кръстопътят е кръст, тегоба на българския човек, при които човекът е вечно провокиран от различности и вечно разширяван като кръгозор. Това, което Султана винаги е знаела : "а ние, какво - майки, ще търпим. Аз имам повече, но за секо сърцето боли еднакво, ще ги чакаме да се върнат."
Затова и в основата на историческото повествование в "Железният светилник" стои родовата майка Султана. Появата на Стоян Глаушев е спасение за ния, възможност да осмисли битието си, да осъществи съкровените си копнежи. По волята на случайността Стоян и Султана се оказват сами срещу враждебния свят, търсят път за изолацията. Стоян е прокуден от селото и е чужд на града. Внучката на Хаджи Серафим за бедните в Преспа е от голям род, а за богатите е много бедна. Героите са поставени пред катастрофална ситуация, пред драматичен избор. За Стоян оставането на село е равнозначно на смърт, за Султана няма живот без продължение на рода. Обединява ги стремежа за утвърждаване, за отвоюване на жизнино пространство. Султана се подчинява на могъщият глас на дедите си, носи митологичното съзнание в себе си, което й дава сили да устои на капризате на времето, но в същото време й отнема личното щастие. Ето защо в основата на цялостното поведение на героинята е закодиран стремежа към безсмъртие чрез продължаване на рода, чрез повтаряне живота на дедите. Султана единствена може да предотврати кризистната ситуация и тя го осъзнава като свой неотменим дълг. От тук идват нейните решения и смелост да наруши християнските норми, приемайки чужд мъж в къщата си без венчило. Постигнаала своите цели Султана стриктно ще спазва патриархалните добродетели, зорко ще бди за реда. За Султана е важно не само да възкреси поразеното от превратностите на времето родово дърво, а и да възвърне отминалата слава на дедите си. Тя непрекъсното подтиква Стоян да води борби за утвърждаване, за налагане в преспанското общество, с това внася радост в сърцето на мъжа си. Тя не може да вникне в протичащата душевна драма у Стоян, да види носталгията му по село, не приема широко отворената му душа, която е жадна за топлина, обич, ласка. Нейното съзнание е изцяло изградено от гласа на дедите, в сложни ситуации винаги търси съвет от тях. Оставайки си в областта на патриархалното митологичното мислене, Султана не може да вникне в душевния мир на дъщеря си Катерина, не разбира бунта й срещу ограничаващите човека стари норми, не осмисля копнежа й към женственост, любов, духовна еротика. Катерина дръзва да направи индивидуален избор, който е в разрез с колективните установености. Затова и родът в лицето на Султана ще попречи на този избор, ще убие плода на любовта, а и самата Катерина. По друг начин се отнася Султана към сина си Лазар, който също е герой нарушител. Но за разлика от Катерина избора на Лазар е насочен към благото на рода. Затова и Султана не само го разбира , но и се гордее с него. Тя го подкрепя дори и в любовта му към красивата Ния. Въпреки че самата тя се жени не по любов, а по дълг, Султана вниква в сърцето на сина си Лазар и се бори за любовта му. Дошло е време, когато Талевият човек вече има нужда от ценности като любов и красота. Ния е тази, която като малко слънце ще огрее дома на Глаушеви.