Търсене в този блог

събота, 2 януари 2010 г.

Драматичната Картина На Селския Живот "Градушка"

Започнал своя лирически свят със свежите утринни зари
на труженика селянин, прозрял както идиличните напеви на
труда и любовта, така и „ведрата безнадежност" на страш-
ната му орисия, трансформирана от поетическото слово в
митологическа величина. Яворов достига до страшните кош-
мари на безсънната си „Нощ".
Същностната промяна на творческия акт у Яворов е оче-
видна. До 1903 г. той реализира личността - художествен ха-
рактер посредством интроспекцията на документа (вечното
и преживяното). В зрителното му поле са предимно минали
житейски факти („На нивата", „Градушка", „Арменци", „За-
точеници" и т. н.). Неговата мисъл емоция докосва не толко-
ва живия човек с всички негови неочаквани и спонтанни ме-
таморфози в настоящето, а спомените за този човек и дей-
ствия, които реставрират истината за миналото време. Зато-
ва и лирическият финал на всички негови творби от този пе-
риод съвпада с логическия край на даден фрагмент от време.
Чувства се една естетическа завършеност от стихотворения-
та, дори на различните части. Особено ярко присъстват тези
характеристики в стихотворението „Градушка". Години по-
късно Яворов си спомня: „Когато написах „Градушка" то е
било повече по детински спомени. Имайки предвид, че аз съм
от Чирпан, от един лозарски град, където градушката всеки
две-три години разплаква сума свят. Тези градушки така живо
са се запечатали у мен от детинството, че... Сигурно е било
така: някога аз съм си спомнил градушката, споменът е бил
толкова жив, толкова болезнен може би".
Така се ражда едно от най-хубавите стихотворения в
българската литература. Съставителите на читанки и хрис-
томатии не пропускат да го включат - независимо от възра-
стовия адресат. Написано в началото на века (1900 г.) днес,
в края на века, ние го четем със същия интерес и вълнение,
търсим границата на социалния и вселенски апокалипсис.
Наблюденията на литературната критика се фокусират
най-вече върху художествената стойност на творбата.
„Един обстоен художествен анализ би показал, че „Гра-
душка" е вярна реалистична картина от селския живот, по-
стигната при дълбоко единство между форма и съдържа-
ние. Образец на единство. Това е не само едно от най-хуба-
вите произведения на поета, признато от всички за класи-
ческо, то е и една от най-силните работи в нашата поезия
изобщо.
„Само „Градушка" да беше написал Яворов, той пак
щеше да заеме едно от първите места в нашата литерату-,«
ра..." |
„Огромното социално обобщение, което съдържа „Гра-1
душка", несравнимото майсторство, с което е написано сти-
хотворението, разнообразната палитра от художествени сред-
ства, неотделими от единната яворовска стилова система,
необикновената въздействена сила на творбата правят от нея
уникално явление в националната ни поезия." (П. Данчев)
„Аз и сега я чувствам. Веднъж Славейков ми каза, че „Гра-
душка" е една работа, в рода на която той не знае нещо по-
добно във всемирната литература."
Стихотворението „Градушка" излиза в сп. „Мисъл". Ин-
тересен момент е фактът, че първите написани редове от
„Градушка" са в проза. Може би и затова в по-късните си
варианти текстът звучи повече като разказ, наситен с чув-
ството за безсилие и обреченост в привидно хармоничното
пространство на природата. „Аз имам винаги едно живо
чувство за нея. То е една тъпа болка... Аз съм чувствал тая |
болка и аз съм търсил да дам израз на тоя своеобразен род |
страдание да остане у читателя тъкмо това чувство, което |
има и у мен. Аз съм следял всеки стих вади ли частица от '
това чувство из мен и прилепява ли се към по-горния." |
Поемата „Градушка" е разказ за живота на селянина, или |
по-точно драмата на човешкото безсилие в пространството |
между небето и земята. Но това не са случайно подбрани |
фрагменти от селския живот, а художествено обобщение на
битови сцени с детайли от всекидневието, на размисли за
минали тежки години, за едно природно бедствие, което уби-
ва дори протеста у човека, за да остане само болката, усе-
щането за обреченост.
„Със своята тема и идейно-художествена насоченост по-
емата „Градушка" не е нещо необикновено за една национална
литература, в която селската тематика и страстната нетърпи-
мост към социалната неправда дълго време са обединявали
основните художествени сили и направления. Със своята на-
прегната задъханост и безмилостна художествена дълбочина
на страданието обаче тя е наистина нещо необикновено и за
нашата, и за световната литература." (Н. Георгиев). Същност-
ната характеристика на структурите в „Градушка" е познатата
Яворова формула за сблъсъка между доброто и злото, между
надеждата и безверието, но в един реален, земен свят.
„Градушка" е поема от шест части. Те всички имат само-
стоятелно звучене, своя вътрешна организация и логика, те
могат да бъдат дори отделни стихотворения, но всяко раз-
лично като художествена насоченост и авторово внушение.
Първата част е разказ за няколко последователни труд-
ни години в живота на селянина.
Една, че две, че три
усилни и паметни години...
Връщането назад е връщане към ужаса от сполетелите
го нещастия. Макар и точен брой, годините оставят усеща-
нето за темпорална неопределеност, за обреченост и безна-
деждност. Но преди поетът да изброи селските беди, е рито-
ричният въпрос към Бога, за човешкия грях и предизвикано-
то наказание. И едва тогава идва връщането на спомена:
А то - градушка ни удари,
а то - порой ни мътен влече,
слана попари, засух беше -
в земята зърно се опече...
Трудно бихме могли да добавим нещо към тази пореди-
ца от нещастия, макар многоточието да създава усещането
за неизречени още беди. П. Зарев сравнява тонът на тази
част с гласа и речта на селските оплаквачки. Ако това е
вътрешната мелодия на първата част, образът, който се на-
лага, е този на страданието в различните му измерения. Из-
реждането създава впечатление за продължителност до без- ,
край, риторичните обръщения, говорната реч, противопос- ;
тавянията, наситени с вътрешен драматизъм, налагат осо-
бена експресивност на изказа.
Далчев, посочва, че „Градушка" ... е най-силното изоб-
ражение на селото в нашата лирика, равно на което може да
се намери само в най-добрите белетристични произведения...
Без да търсим точни сравнения, като не забравяме и осо- ;
беностите на жанра, нека си припомним един разказ на Елин !
Пелин написан само една година по-късно - „Напаст божия".
Тежката и невярна болест - чумата - отнема живота на
селските хора. За нея „споменава" и Яворов, но само като
елемент в своето изброяване на селските беди:
да беше мор, да беше чума...
За Яворов чумата все още не е най-тежкото и страшното
в живота на селянина. Но чумата не е единствено зло и у Елин
Пелин - „друга беда настана. Застоя се суша... Грозна триме-
сечна задуха се простря. Навсякъде... от припламналите кла-
сове... се ронеше като дъжд изцибрено и безхлебно зърно..."
У Яворов същият мотив звучи така:
слана попари, засух беше -
в земята зърно се опече...
И Елин Пелин като Яворов отправя своя измъчен въпрос
към Бога още в първите редове на разказа:
Боже, какъв тежък грях сторихме, боже!
У Яворов той също е съдържание на началните редове:
Боже, за някой грях ръце всесилни
повдигна ти и нас наказа...
Направените аналогии не са случайни - те отразяват
възможностите на твореца (поет или писател) да вникне в жи-
вота на селския труженик - там, където природните бедствия
унищожават не само труда, но и плахата надежда за избавле-
ние, там, където понякога и Божието наказание е необяснимо.
Наблюденията на Елин Пелин и Яворов са свързани и с еднак-
вото историческо време, но едва ли то има решаващо значе-
ние. Разглеждането на отделни фрагменти в паралелен план е
възможност да определим силата на творческото внушение в
различни в жанрово отношение творби, а наблюденията над
композиционно-съдържателните елементи - начин да се от-
кроят различията при емоционално-стиловото разглеждане на
творбата. Закодираната социална проблематика, светът на ли-
рическия герой са основа за съизмерване на двете творби.
Втората част се състои от четири строфи, в които се нала-
гат два абсолютно симетрични образа - този на пролетната
природа и този на селяка - с неговата радост и молитва: „Да
бъде тъй..." Идиличната картина ни отвежда към друго Яворо-
во стихотворение, но тук пейзажът е органично включен, той е
необходим елемент на по-нататъшното повествование, там,
където тази красота, носеща живот ще бъде унищожена. Точ-
ните рими, игривият ритъм създават усещането за лекота, по-
стоянните епитети ни внушават познати картини от старите
христоматии. Образът на селяка съдържа само два елемента -
усмивката на лицето и ръката, която прави кръстния знак. В
тази част има само един цвят и той е „златният", този на живо-
та - „знойно лято позлати". И още един образ - на „утешител-
ка надежда". В последния стих на поемата отново ще го срещ-
нем, но вече като унищожени „цвят надежди".
Бегло щрихованите контури на селския пейзаж Яворов
обвързва с повествование, което носи в себе си белезите на
конкретното, на сетивно-предметното. Селският живот, с
неговите прояви в бита и взаимоотношенията е темата на
следващата, трета част. Директно-информативният елемент
характеризира и действията, и разговорите. Напластяване-
то на нови моменти разширява картината и селският двор
оживява с всичко в него - сгради, животни, инвентар. Като
в театър на абсурда се движат и действат като че ли хора
без посока и ориентация и повтарят извършени вече неща.д
Една полифония от различни гласове, в които има тревога,!
очакване, надежда. Но още тук, привидно спокойните ре-|
дове носят в себе си идващата беда. Червеното утринно
небе с вдигналото се слънце, в края на тази част вече „на
земята огън праща". Този образ е често срещан и у Елин
Пелин „слънцето сипеше огън и жар от висините", но при
Яворов то е натоварено с други внушения на художестве-
ното повествование - то е вече част от наближаващата при-
родна стихия. „Тук поезията плътно се е приближила до
някои съществени белези на прозаичното, белетристично-
то изображение: диалог, в който звучи простата народна
реч, пряка характеристика на действието и поведението на
героите, бегло разкриване на душевното им състояние опи-
сание на обстановката, стигащо до отбелязване на битови
детайли." Тези наблюдения на П. Данчев отново ни връщат
към първообраза на поемата, към онази граница, в която
сякаш проза и поезия се сливат. Яворов успява да превърне
драматизма на изобразяваната природа и бит в драматур-
гичен елемент на следващите редове.
Четвъртата част е наситена с вече заложеното мрачно
предчувствие. Тук авторът разчита знаците на природата и
животните, обединява териториите на реалните простран-
ства - небе - земя, защото от нарушената хармония започва
апокалиптичният път към страданието.
Преваля пладне. Задух страшен.
И всеки вдигне взор уплашен,
с ръкав избрише си челото
и дълго гледа към небото.
И въпреки че тази част на текста „подготвя" читателя за
идващото зло, емоционалната кулминация в петата част пре-
връща поемата в драма. Случилото се не е плод на авторови
видения, то е преживяно, „своеобразен род страдание", оста-
нало живо в годините. И в тази част чувството за симетрия се
налага. Седем реда отделя Яворов, за да опише облака, но-
сещ градушката и седем реда за самата градушка. Натрупва-
нето на еднородни части в началните редове, накъсаната фраза
в последните засилват напрежението, превръщат авторовите
наблюдения в автентично свидетелство на селската трагедия.
Звуковите и светлинни ефекти имат свои специфични измере-
ния, те стават най-ярката характеристика на композиционно-
стиловия облик на Яворовата творба.
Вихрушка, прах... Ей свода мътен,
продран запалва се - и блясък -
и още - пак - о боже!... Трясък
оглася планини, полета -
земя трепери... Град! - парчета -
яйце и орех... Спри... Недей...
Труд кървав, боже, пожалей!
Няма друго описание на селската трагедия, на човешката
безпомощност пред природната стихия, от редовете, в които
цялата последователност на градушката е възпроизведена.
Ужасът е не само от нечаканата небесна буря. Това е краят на
надеждата, на съкровената вяра в резултата на човешкия труд.
Втората част, с идилията на тучната нива, третата част, с под-
готовката за жътва, четвъртата с предчувствието за обрече-
ност, остават като фон на природното бедствие, за да прозву*
чи за трети път обръщението към Бога. Този път е за милост
към труженика: „Труд кървав, боже, пожалей!".
Неведнъж е писано за звуковия ефект на тази картина.
Н. Георгиев великолепно развива тези авторови постижения в
своя анализ на „Градушка". „Контрастирането на противопо-
ложностите, този всеобщ строителен принцип на поемата, е
получило плът и кръв и върху пласта на звуковата материя..."
„Но свърши..." Това е първото изречение на последната
част. Тя носи авторовата инвенция за психологическа завъ-
ршеност - белег на повечето Яворови творби; отзвучава точ-
но както „гръм последен..." „Но свърши" е фразата, която
се отнася за края на градушката. Следващите редове раз-
криват, че това е и краят на „цвят надежди", родени от туч-
ната нива.
Последната част звучи протяжно и бавно. За това доп-
ринасят и специфичните глаголи „селото се мъкне", „емна-
ли се" и др. Подробното описание на селяните, тръгнали
към унищожените „злачни широти", е впечатляващо:
А ето слънцето огряло
тъжовно гледа върволица
от стари, млади и дечица:
вън селото се мъкне цяло!
Без да правя паралели между „Напаст божия" и Яворовото
стихотворение, ще припомня описанието на молебена: „... На-
редени на дълга печална върволица, проточена като голяма
гъсеница из полето, селяните - измъчени, боси, гологлави -
мълчаливо вървяха след белите черковни хоругви..."
Една и съща върволица от хора, но при Яворов тя е от
„стари, млади и дечица"; при Елин Пелин тя е от „измъчени,
боси, гологлави"; при Яворов - „с лица мъртвешки посивели";
при Елин Пелин - „по лицата на всички се чете тъга и покая-
ние..." Яворовите селяни вече не търсят Бога - нито за молба,
нито за прошка; селяните на Елин Пелин едва в края на разказа
произнасят греховните думи: „Бог не е милостив - не молете
му се!" Когато ужасът от природните бедствия обхване души-
те, в тях се ражда безверието, умира и последната надежда.
Заключителната строфа съдържа едно много точно и
експресивно определение на градушката - „жетварка бясна
хала". С него е свързан единственият глагол „пожнала", който
ни отвежда и към „цвят надежди" от последния стих. Така
краят на поемата още веднъж „обяснява" заглавието, този
път чрез една точна метафора.
Защото смисълът, емоционално-пластичният аспект на
внушението на поемата не е само описание на явлението
„градушка". В тези стихове Яворов разкрива и драмата на
човека от нарушената хармония в света, който го заобикаля,
неговото страдание и самота в сблъсъка между земното и
небесното, неговата обреченост пред природните стихии.