Търсене в този блог

събота, 2 януари 2010 г.

История славянобългарска - анализ

Монахът от Хилендар написва „История славенобългарска”(1762) – творба със светско и гражданско съдържание.Появата на тази първа възрожденска книга е художествено следствие от общите духовни процеси на епохата-времето на Западноевропейското просвещение.Хиляндаският монах отправя поглед към миналото като духовна история на българската мисъл, към интелектуалните възможности на вдин народ.Авторът на „История славенобългарска” се обръща към разума и съвестта на всеки българин, за да намери най-близък контакт с емоционалния му интимен свят, да пробуди размисъл, който да роди в душата на всеки спомена за миналото.Затова естествено се появява Паисиевото обръщение:”О, неразумний...”,което е по-скоро събирателно, обощено определение на категорията наарод.Връзката м/у човек и време светски мислещият монах доказва с разкрита самоличност на човешкото си и творческо присъствие в текста на „История славенобългарска”.^На първо място излиза човекът-творец на времето и историята:”Аз, Паисий йеромонах...”Човешкият АЗ е главната единица на рода, на колективната сила, която преобръща хода на времето.Йеромонах Паисий поема отговорността да разкаже за тези преславни времена на рода български.За тази цел му е необходима аудитория, към която да се обърне.^Паисий Хилендарски търси диалог с първата група от своята читателска аудитория-образуваните българи, които-макар и малцина-са представители на формиращата се интелиганция.Някои от българите, макар и неполучили системно образувание, могат да четат.Те оформят групата на обикновените читатели, за разлика от „любомъдрите”.А друга трета част, която е наи-многобройна, представя необразованите, обикневени „орачи” и „копачи”, които не знаят да четат и разчитат единствено на чутото или преразказаното от други чули или прочели Паисиевата „История славенобългарска”^Паисий поставя основния акцент в/у проблемния смисъл на понятията „род” и „език”.Пробуждането на човешкото съзнание чрез мисъл за миналото е осъзнаване на родова идентичност и езикова принадлежност.Човекът въплащава времето и неговите градивни сили, а народът твори историята.Това е и новата възрожденска теза на Паисий Хилендарски, която отстоява с цялостното изложение на своята”История славенобългарска”.Неговият укор към забравилите род и език е най-искреното доказателство за родолюбивите му намерения.Паисий не скрива вълнението си, когато написва:”О, неразумни и юроде!Защо се срамуваш да се наречеш българин и не четеш, и не говориш на своя език?”^Родният език е път към духовната родина на българското самосъзнание на предците, към земята, на която си се родил и живееш.А това е отечеството, което принадлежи на всеки българин, бил той прост орач, копч, овчар или занаятчия.Духовната принадлежност на всички тях е една-българският род и език.За всяка категория възприематели Паисий намира най-затрогващото и убедително слово.Паисий напомня за славното минало, за да пробуди гордост и желание у поробения народ за национална самоидентификация.^Българинът вече има реални доказателства и факти за своето минало.Той има история, която е дело на предците, но настоящето също има свой изторически ход, който се направлява от общите усилия на цял народ.То е предопределено от Паисиевите послания за род, език и отечество в „История славенобългарска”