Безумец или мъдрец е Дон Кихот?

През 16век в Испания се появява втората по разпространение в света книга след Библията-романът на Сервантес. Знаменитият идалго Дон Кихот де ла Манча е главният герой на творбата. Още с първата си част разказът събужда огромен интерес,който е жив и до днес.

Това,което най-често занимава изследователите на Сервантес и на неговото творчество,е образът на главния герой-мъдрият безумец. Мъдрец в своите намерения ,в своя идеал и в словото,с което го проповядва и безумец в действията си и в средствата,с които си служи срещу злото,Дон Кихот тръгва по света,за да има днес човечеството един прекрасен модел за висша нравственост. Прозрял истината на страшното време,в което живее обикновеният,почти неизвестен на никого обеднял идалго Дон Кихот решава да поправи света,да върне хармонията на идеализираното минало, въплътена от него в мечтата му за златния век. Многократно героят излага своите цели,споделя своите намерения,от които струят хуманизъм ,готовност за действие и за саможертва в името на доброто и красивото. Той се стреми да отмъщава за обиди,да премахва неправди,изкоренява злоупотреби и да възстановява правата на онеправданите.

Задачите,които си поставя идалгото показват неговата способност да наблюдава,трезво да преценява действителността,да не затваря очите и сърцето си за несправедливостта и социалните проблеми,за страданията на хората около себе си. Състраданието към тяхната зла участ и любовта му към всички онеправдани раждат хуманистичният идеал на Дон Кихот. Като типичен човек от ренесанса,героят мечтае за златния век,когато хората не са знаели за злокобните думи „твое“ и „мое“,ползвали са направо даровете на природата и са се виждали в „мир,приятелство и сговор“.По време на своите три похода и особено при последните два идалгото вече“посветен“ в рицарското звание,допълва представата на читателя за идеала ,към който се стреми,излагайки разбиранията си,че идеалното общество,в което няма потисници и потискани,хора с отнета свобода,престъпници,лъжци и личности без очи за красотата. Рицарят на печалният образ изгражда този идеален свят чрез своето мъдро слово под формата на описания,разсъждения,разпалени спорове и най-вече чрез съветите към Санчо Панса,макар и подло измамен,изгражда прекрасно хармоничен свят на „острова“,който „управлява“.

За да достигне своя идеал,идалгото е убеден,че е нужно действие. А действеността е едно от най-важните измерения на личността на ренесанса-именно това е личността на Сервантесовия герой. За съжаление обаче „рицарят на печалния образ“ се ражда твърде късно-по времето на кризата на хуманизма ,криза,която изживява самият той. Тя се появява в резултат на сблъсъка на неговия мъдър хуманистичен идеал с грубата,жестока действителност,в която героят живее и която не успява да промени. Смъртта му-може би най-трагичният момент в романа е закономерна,защото към нея рицарят сякаш неотклонно върви през трудните дни на своите походи. Защото не открива подходящите средства,с които да води битката срещу злото. Неговите рицарски атрибути-въоръжение,кон,оръженосец,дама на сърцето,израз на пародийното в романа,го превръщат в герой. Враговете,срещу които води многобройните си битки и раните,които получава,превръщат постепенно комичното в трагично. Може би в края на своите странствания и особено след като е победен от мнимия рицар на бялата луна ,Дон Кихот разбира безсмислието на своята борба. Този факт тревожи читателя,обикнал „единственият странстващ рицар“ и повярвал в мъдростта на неговия прекрасен идеал. Той измъчва Санчо- „единственият странстващ оръженосец“,защото селянинът не само е повярвал в мъдрите слова на Дон Кихот,не само се е докоснал до идеала на рицаря,а защото се е превърнал в пример за хуманизъм и вяра.