Търсене в този блог

петък, 5 февруари 2010 г.

Христо Смирненски - слънчевото дете на българската литература

Лирическият Аз в творчеството и поетиката на Постсимволизма в лириката на Смирненски е заменен от нов, колективен- Ние. Той е образ на социално онеправданите, обединени от идеята за свят на справедливост и равноправие, на свободен труд и творческо съзидание.

Революцията е една от основните теми и образи. Тя присъства метафорично чрез образите на бурята, мълнията, огъня, гръмотевицата. Те са знаци на божествената сила, на разрушението, но и на съзиданието.

Сакралният образ на майката родина се превръща в родина-мащеха, разкъсвана от социални противоречия, чужда, безразлична и жестока към своите деца.

Централен поетическия образ в лириката на Смирненски е тълпата, която твори своя реален и справедлив човешки свят по улиците и площадите.

Градът се свързан със страданието и бедността, с блясъка на суетата. Градът е затвор, каменно и студено чудовище, което дебне своите жертви. Това е светът на разкоша, на шумния маскарат, на порока и греха, на нравствените деформации.

Основни опозиции в творчеството на Смирненски са „хаос-космос”; „изгрев-залез”; „живот-смърт”; „съзидание- разрушение”. Сивотата, мъглата и мракът са свързани със страданието, мизерията и смъртта. Изкуствената светлина на електричните глобуси контрастира на лъчите и изгрева на новия ден.

Библейските и митологични символи са Зевс, Прометей, Златния Телец, трънен венец, митологичните образи на апокалипсиса и сътворението.