Какво ни вълнува трагедията на Гунчо от разказа "По жицата" на Й.Йовков

Творчеството на Й. Йовков ни завладява с топлата обич към човека, която писателят-хуманист внушава на читателите. Ние не можем да четем равнодушно разказа "По жицата", който ни вълнува с трагедията на Гунчо и неговото семейство. Измъченият страдалец извиква сълзи с топлата си бащина обич, с безсилието си да помогне на своята тежко болна дъщеря, с ясното сънание, че напразно обикаля по прашните пътища на златна, но тъжна Добруджа, за да търси бялата лястовица - символ на спасението и щастието. Й. Йовков умее да се вглъбява в душевността на своите герои, да разкрива с истинска съпричастност тяхната несрета и да ни накара истински да се развълнуваме от тяхната трагедия. Като четем разказа "По жицата", ние неусетно заживяваме с голямото нещастие на Гунчо - добър, откровен човек, който носи в сърцето си най-горчивото страдание - болката за изгубените си деца и за неизлечимо болната единствена дъщеря.

Още в началото на разказа бедният селянин буди у нас съчувствие с външността си, по която съдим, че е човек преживял много изпитания. Неволята е стегнала здраво Гунчо в мрежата си, превила е снагата му, пречупила е твърдостта и волята му, напълнила е погледа му с грижи. Той е "сиромах и като че ли сиромах се е родил". Мъката е убила у него желанието за борба с бедата, направила го е мекушав и отпуснат, неволята го е подтикнала да гони бялата лястовичка. Единственото дете на бедния селянин е тежко болно. Лицето на девойката е бледо като восък, снагата й, стопена от болестта , едва личи изпод завивката. Жената на страдалеца е преждевременно състарена от всички несгоди и страдания, които я дебнат отвсякъде. Това, което кара Гунчо да търси несъществуващото е неутолимият копнеж да спаси детето си. Трагично е цялото съществуване на Гунчо и неговото семейство. Бедният мъченик не притежава зема и няма достатъчно средства дори за храна. Принуден е да копае хума, да я продава, за да може да купи "кое риба, кое грозде, кое се случи".

Причина за най-голямото нещастие на Гунчо е тежкото здравословно състояние на дъщеря му. Това единствено останало му дете, което с много труд и лишения е отгледал до двадесетгодишна възраст е много болно. Съзнавайки обречеността на децата си, селянинът изпада в отчаяние. Причина за болестта на момичето е тежкия труд на къра. Нонка мисли, че виновна за болестта й е змията, която уж лежала върху гърдите й, но ние разбираме, че тя е станала жертва на тежките условия на труд. У нас се събужда дълбоко съчувствие към Нонка, а житейската драма на баща й прониква до дъното на сърцето.

Чул от свои близки, че някъде към село Манджилари се е появила бяла лястовица и болен като я види, веднага оздравява, кара Гунчо веднага да тръгне на път. Не че той вярва в илюзията за спасителната птичка, създадена от измъченото въображение на хората, но иска да обнадежди дъщеря си, да направи последните й дни по-леки.

Бащата осъзнава, че Нонка е обрачена, но въпреки това тръгва на път. Причина за постъпката му е огромната любов, която той изпитва към чедото си.

Силно вълнува и моментът, когато Моканина, покъртен от разказа на Гунчо, го изпраща до каруцата и се среща с Нонка. Трогателни са думите на овчаря. Подтикван от човеколюбивата си душа, той приема като реалност слуха за бялата лястовица, за да вдъхне сила и кураж на бедната девойка. С това Моканина спечелва обичта и уважението на читателя. С последните си думи "Боже, колко мъка има по тоя свят, Боже!", овчарят изплаква болката си от нещастията , сполетели бедните и онеправданите.

В разказа "По жицата" Йовков отразявайки несгодите и страданията, които изживява българският селянин, ни завладява с художественото описание на мъченическата съдба, сполетяла Гунчо и неговото семейство.